В. Дневник, 01 ноември 2010

… Гей мормон. Потиснат, но преминава границата, разделя се с дрогираната си жена и потегля към квартирата на друг, напълно непознат. Една стъпка, но преходът е разтеглен и протяжен. В освободеното пространство са побрани екстремни халюцинаторни преживявания.

… Скандал. Нацията има скрит гей стремеж/копнеж. Прикрива го, ужасена от срива на публичното си битие, ако се открие и потегли свободно натам… Удържайки се в тази двойнственост, става гротескна, цялата й мощ се изпълва с Брьогелови жестикулации и разкривени гримаси.

… СПИН. Максималната заплаха си набавя нов образ. От тази граница светът изглежда другояче и подлежи на съответно пренареждане. Но не се разпада, а предизвиква експлозия от нови структури, и частни, и публични. В оргията нахлуват ангелът от Бетезда, ортодоксални евреи, мормонска майка, един апелативен съд.

… Маккартистки адвокат-лобист е успял с игра зад кулисите да инсталира двамата Розенберг на електрическия стол. Сега се оказва гей, лепнал СПИН. Доктрината му заминава на електрическия стол на свой ред. Отрича да е гей. Хванал СПИН, но не защото е гей, а защото чукал тайно мъже, което е друго.. Етел Розенберг му се явява от небето като черен ангел. Противниците на гей движението също са гей, полусъзнато. За да се прикрият съдят евреи за шпионаж (много американска политическа сатира).

И така нататък…

Това е голяма пиеса, поставяна, преработвана и пак поставяна в разни варианти последните двайсет години. Има ТВ сериал (с Мерил Стриип, Ал Пачино, Емма Томпсън), има оперни варианти. И днес продължава да се пренаписва и да произвежда нови версии. Пулицър, 1993 година. Учи се, както разбирам, като съвременна класика. Встрани от този свръх-статус, какво става с постановката на Десислава Шпатова в Народния театър:

На мен след половин час ми се привидя следната ситуацията: Прочутото шоу на NBC “Saturday Night Live” се предава в обичайното си време, събота, 11.30 вечерта, но по БНТ. Вместо него NBC излъчва “Дзифт”. Двете публики разбират, че става дума за някакви изопнати пост-модерни продукти; и двете разбират само част от разговора. В “Ангели…” значителна част от текста се занимава с характерни американски неща, разбираеми в контекста на американската публичност, нейните интриги, сюжети, метафори, и всякакви други референции, особено политически. Това препятствие на оригиналния контекст е трябвало е да се редуцира до по-ниски нива; не да се ликвидира, но да се свие още.

Друг момент: Постановката се колебае между две посоки и потегля ту в едната ту в другата, ту в двете. Едната е силно драматична (крещенето в Народния театър ме разбива физически, но нейсе…). Свързана е със СПИН трагедията в по-интимни планове и съответства повече на 80-те години на миналия век, когато протича действието, а СПИН е новост. Другата посока е куклено-гротексна, сюрреалистична, или, в жаргона на самата пиеса – халюцигенна. Напомня малко Боб Фос от “Ах този джаз”. Постановката се е опитала да удържи двата полюса и да развива двете посоки. Но те отговарят на две стилистики, които могат да бъдат държани заедно преди 20 години, доста трудно днес.

В шест-серийния филм преходите са плавни и естествени, балансът е осигурен. Всъщност по-коректно е да се каже, че въпросът за равновесието е неутрализиран: метафизическият план е наложен по недвусмислен начин в забележителните първи три части. Той дефинира измеренията на цялото чудовищно видение. В резултат психологията е олекнала и почти губи значение. Българската постановка не е решила това колебание, но то е ключово.

Е, рядко български режисьор ще посмее да постави каквото и да е, затова и “Ангели…” свеждайки драматичното измерение до нула. И вместо това, да развие гротескно-халюцинаторния план максимално. С всичките му инфернални гадости. В обичайния случай става обратното, съпроводено с характерна половинчатост. Аз бих предпочел постановката да се изпълни в радикалната версия на една карнавализирана халюцинация, лишена от драма. Особено от драма, изпълнена с крясъчната чувственост. Мисля, че така би направил и един Боб Фос, за когото има не една алюзия в постановката. Е, при такъв концепт около 30-40 минути може и да паднат (нищо, че оригиналът е шест-седем часа). Но ще останат по-големите находки на Десислава Шпатова. Те и сега са там, някои са много силни,… особено след 30-тата минута, до която пиесата, напрегната от лични драми и припадничава душевност, се чуди накъде да потегли. Находките остават пристегнати в излишен психологизъм. Режисьорката може да помисли дали да не ги изчисти след приемиерата. Това няма да е трудно. Просто да изхвърли няколко сцени. В крайна сметка, и по принцип: колкото повече лудостта се излива в шумна истерия, толкова повече са съмненията, че тя не е автентична.

При такава редукция ще се постигне повече стилистична монолитност. Но, което е по-важно, ще излезе на преден план автентичната смислова множественост на пиесата и паралелните фабулации, някои от които маркирах по-горе.

Това е действителното разнообразие, което режисурата трябва да види и удържи. Без колебливо съжителство на психо-възбуди и свободна игра на образи и ситуации. (Но колко са режисьорите в Българи, които могат да мислят персонажи на Брьогел без да намесват Станиславски? Да мислят образ без съпровождаща въздишка и без психо-хуманизъм.)

На фона на ставащото наоколо, този опит е силен; е, могъл е да бъде по-радикален. (Започвам сам да си досаждам: след поредна българска постановка се питам абе няма ли кой да отмести този текст от привидно застраховащата умереност и да го тласне по-далеч от конвенционалното, в някаква крайност, която е условието за блясък на смисъла?)

Все пак – несъмнено – събитие. Вижте го.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -