в. “Култура”, Брой 42 (2615), 03 декември 2010

На Джиджи, която попита в мрежата “Какво мислите за това?”

В брой 40 от 19 ноември т.г. вестник „Култура“ публикува статия на Боян Манчев, която породи вълнение във Фейсбук. Накратко, тя твърди следното:

Животът на автори и артисти днес не е лек. Те са принудени да се занимават с проекти, мениджмънт, PR и други несвойствени дейности. Хората си мислят, че техният труд е забавление в свободното време. Това обаче не е вярно. Този труд е тежък. Те съвсем не са юпита на яхти и сноуборд. Ние (кои ние?) трябва да се борим срещу тази заблуда.

Дотук добре, съгласни сме. Бедата е, че това не е началото, а краят. Това е grandfinal на един поход в метафизиката, едно пътуване из Вавилонската библиотека, което ме подсети за бедния Джак Никълсън в края на „TheShining” (да, там, в лабиринта). За да съобщи своето забележителна находка, авторът е мобилизирал максималния понятиен апарат, съответстващ по достойнство на заглавието – „Светът след проекта“. Самият „Свят след проекта“ е описан по следния начин, изречение по изречение.

Първо изречение: „Живеем в период на … трансформация на традиционните политически форми, а следователно и на възможността за борба за по-справедлив свят…“
Аз се препъвам веднага в израза “борба за по-справедлив свят” и в думата „следователно“. Оставям борбата за борците и се питам за нещо по-незначително, за смисъла на изказването. Първо, няма никаква връзка на следване, която да оправдава „следователно“-то. Второ, „възможност“ е модален термин и не може да се обвързва с трансформиране в нещо друго. Възможността може да изчезне, но не да се трансформира. Трансформират се условия за възможност.

Второ изречение: „Настоящата всеобща трансформация на политическото, социалното и икономическото поле парадоксално е и трансформация на идеята за праксис на трансформацията, за трансформативно действие, движила модерните политически движения, както и на конкретните политически, артистични, критически практики, произтичащи от нея“.

Тук синтактическото налягане се вдига до рискови нива, моят вътрешен Вергилий посяга към кислородната маска.
Първо, по принцип въобще не е странно една транс-форм-ация (смяна на форма, тип, парадигма и пр.) да влече и промени в представите за действията по транс-формиране; бих казал, че е необходимо. Но, второ, ако, както твърди същото изречение, новите практики произтичат от идеи за “праксис”, защо да е парадоксално, че тези идеите се променят? Трето, ако изобщо „конкретни политически“ и пр. практики „произтичат“ от някаква заварената идея, за да се променят те, трябва да се променя и тя, нали те следват от нея. Четвърто, обаче, никаква „конкретна политическа“ и др. практика не „произтича“ от идеята за такава практика; това не може да се твърди сериозно днес, всъщност отдавна не може, не биха го твърдели и цитираните Маркс и Ницше.

Пето, поради извънредната му сложност, отделям параграф на едно нелепо твърдение: че „конкретни политически“ и пр. практики следват не дори от идеите за такива практики, а, още по-високо, от идеите за „трансформативното действие“, което е в основата на промяната. Това е непроницаемо, няма да го анализирам, ще прибягна към ортопедичен наглед: Революцията е “трансформативно действие”. Някой има идея за революция. В степента, в която е автентична, обаче, революцията никога не произтича от идеята за революция; а доколкото произтича, не е “трансформативно действие”, а, да речем, умерен прогрес в рамките на закона по Хашек.

Трето изречение: „Няма никакво съмнение, че тази идея, доминирала философията в сянката на Маркс и Ницше, днес преминава през радикална криза, която едва ли е обратима.“

Първо, съмнение, разбира се, има. Най-вече съмнението, пораждано от всяка апокалиптика, която нанизва “всеобщо”, “радикално” и “днес” в левичарски реторически абсцес. Но, второ, как по-точно си представяме една радикална криза, която е обратима? Като колелото в Пратера? В степента, в която е обратима, тя не е радикална, и обратно. Драматичният апендикс „едва ли“ не запълва тавтологичната цепнатина в твърдението.

Четвърто изречение: „По тази причина наричам днешната ситуация „пост-трансформационистка”: това е ситуацията на света след промяната, на света след проекта. Светът след проекта е свят без проект за свят.“

Първо, ако това е днешната ситуация и тя е „пост-трансформационистка“, какво стана с „всеобщата трансформация“ в първото изречение? Или всъщност се казва, че „всеобщата трансформация“ протича в една „пост-трансформационистка ситуация“? Не, май просто пак сме в тавтологичната зацикленост на едно съждение без съждение.

Второ, какво означава изразът „ситуация на света“? Че светът се намира в ситуация? А как точно си представяме тоталността „свят“ да е в „ситуация“ на каквото и да било? Не може ли да се каже просто „светът“ е такъв и такъв (колкото и неточно да е това говорене за свят), вместо „ситуацията на света“ е такава и такава.

Трето, ако имаме „ситуация на света“ преди и „ситуация на света“ след промяната, все пак къде протича тази промяна? Отговорът би трябвало да е: ако имаме тоталност „свят“, а след това въведем фигурата „ситуация“, а след това и „промяна“, те всички са „в света“. Отчасти, обаче, бъркотията идва от обстоятелството, че в един по-строг аналитичен речник „свят“ и „ситуация“ са еднопорядкови понятия.

Четвърто, “светът след проекта” е „свят без проект за свят“. Кой свят предполага “проект за свят“? И каква адресна регистрация би била достойна за този проектант на светове? Няма такъв свят, няма такъв проектант. Няма го дори в пред-критическата философия на модерността, въпреки склонността й да се поставя извън света и оттам да разсъждава за него, да си го представя в целостта му и, следователно, да не е предпазена от проектно отношение към него. Но и тя, доколкото го прави, разбира все пак, че само си въобразява сродство с инстанцията на един безкраен интелект. „Проект за свят“ е божествен прерогатив, макар да не е точно да се говори за проект, което е феномен в света на крайните същества, на човека. Е, разбира се, проект за свят имат радикалните утопии (по-скромните проектират свят за 1000 години, а не свят изобщо). С други думи, изразът „свят без проект за свят“ е тавтология. Той се свежда до метафизическия термин “свят” в критическата му употреба след края на XVIII век. А „свят с проект за свят“ не е свят, а нещо друго, празна реторическа фигура: някак красиво е да се говори за “свят”. Накрая, самият проектиран “свят” не може да е свят, а вещ, предмет, процес “в света”; освен ако не съм разбрал, че в тези редове се прави опит за поезия.

Целият ред „свят“, „промяна“, „проект“ е некоректен от гледна точка на висините, в които този език се опитва да литне. Защо, например, е промъкнато тъждество на изразите „свят след промяната“ и „свят след проекта“, независимо че и двата са проблематични сами по себе си? Те не се предполагат като условия, камо ли да са тъждествени. Нещо повече. Този забележителен параграф всъщност твърди, че до днес е имало промяна, защото тя е била някак умерена. В сянката на Маркс промяната не е променяла идеята за промяна. Днес тя е радикална и всеобща, защото ни води в свят, в който няма промяна. Разбира се, това не е разсъждение за промяна и трансформация, а за края на света, за сутерена на вечния мир.

Няма повече. Спирам. Ако има читател, стигнал дотук, моля да ме извини. Разглобяването на една плетка от противоречия невинаги може да се изкаже просто.

След метафизиката perse – на света и проекта, идва ред на социологическата метафизика – на труда. Този втори кръг медитации е повод за същото упражнение. След втория кръг стигаме до изводите, с които започнах: животът на артиста не е лек, тежък е. Задължение на критическата мисъл, съответно на интелектуалеца, е да “се съпротивлява радикално” (жива бомба? – аз не познавам друга радикална съпротива днес) на тези, които внушават, че този живот е лек и весел. Това е. Друго няма.

Ето и някои по-общи наблюдения:

Първо, ако аз съм артист или автор и ако взема всичко това насериозно, бих се натъжил и дори леко наскърбил. В подобни разсъждения артистът е употребен като малко нагледно помагало, чрез което авторът пояснява на по-широката публика своите размисли върху света и неговия финал. Сами по себе си, тези размисли са смислово кухи, но чрез примера с артиста/автора си набавят привидна убедителност. Ако бях артист, обаче, бих предпочел да се мисли за мен в собствената ми мяра, през собствената ми драма. А не в космическата перспектива на произволни социоутопии; не като един от многобройните примери в една зле въобразена епохална трансформация.

Второ, тази дедукция, всъщност, произволното скачане от “свят/проект” към “труд/време” и оттам до „автор/артист” е политически вредна и безотговорна. Тя твърди, че незавидното положение на артиста/автора в страна като България не се дължи на неразумна политика, а на “всеобщата трансформация”, на “ситуацията на света”, на “света след проекта”, на “абсорбираната потенциалност на живота” и прочие хрумки на каламбурната апокалиптика. В перспективата на световните трансформации, твърди авторът – съзнателно или по-скоро не – унизителният статус на артиста е неизбежен. Аз бих се ограничил до по-скромно твърдение: съвременната работническо-селска власт просто не разбира мащаба на покушението, което бюджетната й политика извършва над културния процес.

Трето, скандално или не (за мен не), известното изказване за БАН като свърталище на „феодални старци” черпи доказателствени основания от такъв тип разсъждения за “света след промяната” и пр. Те го подхранват тъкмо с тази дедуктивна архаика: първо “свят/свобода/проект”, след това “общество/труд/време” и накрая някакъв пример за конкретен проблем; повече пример, отколкото проблем. Налучканият проблем обаче се разтваря в небесните простори на голямата предпоставка. Докато интелектуалецът в България остава вграден в тази архаична структура на мисленето си, той ще се разминава със сериозните социални проблеми, които са и негови проблеми. Но пък ще набавя успешно доказателства за своята социопатическа отклоненост в “света след света”.

Ще се отнася до опита да се прави философия по този начин, когато попадна на такъв текст, се изкушавам да цитирам думи на Райнер Шюрман при откриване на семинар върху феноменологията на ранния Хайдегер: “Деконструкция е термин, въведен от Хайдегер през 20-те години на XXвек. След това той има дълга приключенска история, за да се появи днес, изписан като шарени графити по тротоарите на Soho. Вие преценете кой източник ще ползвате.” Е, това се отнася и до “свят”, “субект” и т. н.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -