в. “Капитал”, 28 юли 2000 г.

Начинът, по който мислим и говорим по еврейския въпрос, издава грубо невежество по фундаментален проблем на европейския ХХ век и на цялата европейска модерност от ХVIII век насам. Нито една от оформилите се публични позиции не намира подходящия за обсъждане на еврейския въпрос тон и стилистика. Обяснението на този принципен дефект трябва да започне с една безусловна предпоставка: дебатът около геноцида на евреите, за който те въвеждат специалното название холокост (с етимология holo – цялостно, и caustum – изгаряне) преди всичко и по право е вътрешноеврейски дебат.

Контекстът, в който се поставят въпроси и им се дава отговор, се определя от разнообразните еврейски общности и почти не зависи от това кой и как, но отвън, гледа на т. нар. исторически факти. Параметрите на допустимото разговаряне по тези въпроси не зависят от мнението на професионални историци, още по-малко на идеолози на партийни движения. И основателно: проектът за унищожаване на еврейството е исторически ексцес от такъв порядък, при който правото да говори, съди и решава остава изключително право на жертвата. Всяка външна гледна точка, която явно или неявно отнема това право, опитва се да налага становище, постулира вината на едни и невинността на други, е арогантна. За евреите проблемът за истината на холокоста е и ще бъде проблем за съпричастност към тяхната съдба, за способността да се включиш в тяхното собствено преживяване на граничен ужас и за решимостта да поемаш вина. При това независимо от операциите върху фактите, били те скрупульозно-научни или спекулативно-идеологически. Трудно ли е да се забележи, че тази чувствителност към еврейската трагедия у нас отсъства.

Пространството за такава морална позиция, която се очаква да е позиция на мълчаливо свеждане на глава, но и на решимостта да споделяш вината, е окупирано от конкуриращи се идеологии с националистически акценти. Затова не трябва да се учудваме, че

Репутацията на България

пред еврейския морален съд се оказа неустойчива.

След като се приеме, че дебатът за холокоста е вътрешен дебат на еврейските общности, може и да се пита как една външна, в частност българска, страна може да си намери мястото в него. Допускането до колективното преживяване на евреите трябва да се съобрази с неговата динамика и история. След войната дебатът за холокоста преминава поне през три фази, които трябва да се отчитат, познават и осмислят внимателно, ако, разбира се, искаш да бъдеш допуснат до него, а евентуално да бъде чуто и твоето мнение.

Първата фаза започва с международни трибунали от рода на Нюрнбергския процес. Доминиращата идея е, че геноцидът е дело на определена група хора: германските военнопрестъпници и колаборационисти. Те се издирват по цял свят, за да бъдат изправени пред съд. Тенденцията продължава и днес, но е водеща докъм средата на 60-те години. В този контекст от всяка отговорна национална политика в Европа се очаква да съдейства в преследването на военните престъпници; очаква се, разбира се, и днес. В началото на 60-те години се разкрива нова перспектива. Смяната води до повдигане на фундаментални въпроси, които еврейските общности си задават: Как е възможно историята на европейската модерност да кулминира в план за окончателното ни физическо унищожение, как изобщо е мислим за нас фактът, че водещата идея на модерна просветена Европа, идеята за разума, води до проекта на холокоста.

Питанията носят трагически и метафизичен обертон. Той се подсилва от разкритието, че на тях отговор просто няма! Отговорът е: мълчание. По тази причина например “Списъкът на Шиндлер” не се радва на популярност в контекста на еврейския дебат, защото е наивен и романтично-бъбрив. Тук предлагам един от начините да се разбере тази перспектива. Злото по израза на Хана Аренд е “банално”, тоест в него отсъства романтиката на индивидуалния престъпник. Произходът му трябва да се търси по-дълбоко. Този обрат е решаващ и трябва добре да се разбира. Ето кратко обяснение.

През войната антисемитската идея достига онзи предел, който познаваме от ужасяващите картини на купищата женски коси и детски обувки. Кампанията достига кулминацията си през 1943 г., когато СС довършва Аушвиц. В тази форма геноцидът е технологично чудо: той се провежда по математически хладен и рационален начин, повод е за множество конкурси, открития и патенти, каквито са например новите кремационни технологии в Аушвиц. Изобщо холокостът е върхово достижение в еволюцията на западния технологичния разум. Публиката погрешно го свързва с омраза и емоции. Всъщност става дума за феноменална инженерия на смъртта и за индустриално производство с особено висока ефективност. Предмет на това производство е унищожението на еврейската раса. Така холокостът е събитие, в което традиционната европейска юдеофобия (нетърпимостта към еврейската общност), преминала вече в антисемитизъм (нетърпимост към “расата”), стига до граничната форма на план за унищожение на цялото еврейство.

Поразителното разкритие в този план е: европейската научна рационалност и геноцидът на евреите имат общ произход и не са изключващи се сюжети. Това твърдение, спекулативно или предвзето за масовия читател, отразява позицията на голямо разнообразие от еврейски общности.

Тук отново можем да се запитаме: Има ли в развихрилия се у нас скандал с паметниците дори намек за чувствителност към това измерение на проблема с холокоста. Няма и едва ли скоро ще бъде проявена. Въпреки че който спори за паметници, се предполага да има усет за символни значения. При липсата на такъв усет може с право да ни подозират, че за нас, в България, проблемът с паметниците всъщност няма общо с евреите, а е несъзнат импулс към

набавяне на национално самочувствие

за което холокостът доставя фактическата материя. Поставен в по-широк цивилизационен хоризонт, въпросът води до промяна на проблема за вината, която се разпознава в основни положения на модерно-европейския свят. Ако от тази висока философична позиция се погледне надолу, към конкретните събития, практики, хора, неизбежно се стига до идеята, че невинни всъщност няма; всички ние сме виновни. Тъкмо това, пак след огрубяване, е централното твърдение в третата фаза на дебата, която започва през 80-те. Наред с непосредствените извършители на геноцида отговорността вече се търси и при съюзниците. Днес те не отричат, че са си затваряли очите пред сведенията за геноцида, че са препятствали имиграцията на евреите, че са манипулирали разузнаването и т. н. И обратно, има случаи като италианския, в който кралската фамилия е помагала на евреите да емигрират. Или датския. Тук може(ше?) да се нареди българският случай, ако имахме малко по-силни сетива за трагедията на холокоста.

Към описанието на следвоенното преживяване на холокоста трябва да се добави, че появата на нова фаза и перспектива не отменят предишната, а се добавят към нея. Така днес проблемът е многомерен и още по-деликатен, отколкото в годините след войната. Времето изобщо не поражда склонност към замъгляване на колективната еврейска памет. Тя се историзира, сменя форми и символи, но преживяването се задълбочава и усложнява, а фундаменталният проблем за оцеляването на еврейските род, племе, общност е така болезнен по отношение на холокоста, както и в юдейския мит. Ето един пример: Държавата Израел не е нормална национална държава, не е институционален продукт на националистическо движение, както са типичните европейски национални държави. Тя е по скоро един възможен инструмент, с който някои еврейски общности организират оцеляването си. Други обаче смятат, че еврейска държавност е безсмислица. Тази чувствителност е пряко свързана с холокоста.

Къде в цялото това описание се намира България, справедливо ли са се отнесли към нас и какво следва да правим? От даденото дотук описание следват няколко поуки:

Първо, не е възможен фокус, който да направи от България изключение в доминиращата представа, че пред холокоста всички са виновни. И ние сме виновни, но… може би по-малко!

Второ, “по-малко виновен” означава на първо място, че съдът на еврейските общности отчита твоята съпричастност към изживения ужас. И повече от това не може да се очаква.

Трето, вината за холокост, дори относителна, се изкупва постоянно – и днес, и в бъдеще, чрез готовността да проявяваш разбиране към трагедията. Както става с Германия.

В перспективата на тези следствия се откроява и грешката на официалната българска линия. Първият ни президент обидено напуска музея на холокоста при откриването му през 1993, защото не са ни признали за спасители. Различни политически позиции спорят дали спасител е народът (?), царят, църквата, и пр.

Президентът Стоянов ни обявява пак за спасители в Стокхолм. И никой не се опитва да вникне в спора между самите евреи по въпроса. Затова пък в момент, когато избухва пореден световен скандал с антисемитското поведение на Австрия, съпругата на президента организира бляскав концерт във Виена. Такива акции само демонстрират на евреите, че тяхната трагична съдба се употребява като подправка в националистическата ни кухня.

Моето убеждение е, че тази доста грубовата работа с деликатната материя на холокоста постепенно е отблъснала и евреи, които поддържат българската кауза за спасението. А лица, подписващи писма срещу тази кауза? Те не заслужават дори вниманието на карикатуристите.

 


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -