в. “Култура”, Брой 31 (2649), 23 септември 2011

Уважаема госпожо Червенкова,

Благодаря за предоставената ми възможност да отговоря на г. Павел Васев, от която не мога да се възползвам пълноценно по следните причини:
Първо, не е редно директор на национална културна институция да се занимава с рецензии, вместо с общата политика на Народния театър. Текстовете за отделни постановки изобщо не трябва да попадат в полезрението му. Ако той не разбира това, аз добре го разбирам и се въздържам от отговор от уважение към неговия собствен ранг.

Второ, като качество на текст написаното е на равнище, което задължава самоуважаващия се човек да го подмине. Зад него е разположено едно поточно съзнание, на което дори манията за преследване не му помага да се съсредоточи. Не мога да водя сериозен разговор върху текстове за „изобщото“, както казваше една приятелка.

Трето, настояването, че пиша коментари, защото изпълнявам „поръчки“, още повече „мокри поръчки“, е извънредно недостойно. И срамно, и болно. Мнението, че в „Култура“ критиката може да бъде и “мокра поръчка”, прави разговора невъзможен.

Четвърто, ровенето в последните 15 години от моята биография е странна идея, макар че всеки е свободен да го прави. Но цялостно обвинение срещу неправителствения сектор, по-специално срещу „Отворено общество“ и „РискМонитор“, е непристойно за управител на институция, която приема значително финансиране от американска фондация.

Пето, в пороя от лични обиди към мен има една, която намирам за абсолютно недопустима. В търсене на унизителна квалификация съм сравнен с „прогимназиална учителка от Симитли“. Не съм бил в Симитли, но съм удивен как може директор на национална културна институция да смята, че учител в Симитли е нещо обидно.

В тези пет точки всъщност изразявам недоумение, че подобни хора биват издигани до ранг на директори на стратегическите културни центрове на България. Във всяка една от петте точки се съдържа аргумент такива персони да бъдат държани на санитарна дистанция от Народния театър.

За да не изглеждат твърденията ми произволни, ще ги демонстрирам с един показателен параграф от написаното срещу мен:
„Немският екзистенциалист Мартин Хайдегер, много модерен по времето на функционирането на кръга Блумсбъри, в своя труд „Platons Lehre von der Warheit” (грешно изписано – С.П.) подчертава, че “… битието не се поддава на определение, то е трансцендентно и носи непредметен характер, за него можем само да поставяме въпроси, опирайки се на анализа на словото, на езика… езикът се явява пристанище на битието”. И самата Улф потвърждава, че езикът на художественото произведение не трябва да се привързва към предметността, защото езикът има своя логика, действаща като самостоятелна система, която не съвпада със законите на външния свят.“

Моят коментар:
Първо, Хайдегер не е екзистенциалист. Това е подвеждащо клише с френски произход. В специално написаното по повод екзистенциализма “Писмо за хуманизма” (1947) Хайдегер разяснява тези разграничения. Референциите са към Сартр, който смята себе си за екзистенциалист и мисли, че е в една школа с Хайдегер. Хайдегер критикува Сартр, когото смята за продължител на традиционната метафизика, но с обърната теза за отношението същност-съществуване. Ако Хайдегер е изобщо някакъв, той е феноменолог.

Второ, референцията към Хайдегер е както общо подвеждаща, така и директно невярна. Той няма известност във Великобритания през 1920-те и 1930-те. Редките позовавания на негови текстове са подигравателни и показват неразбиране от страна на всички големи авторитети в британската аналитична традиция – Еър, Райл, Карнап, Скрутън, както и цитираният Бертран Ръсел, който смята Хайдегер за екзистенциалист и психолог. Хайдегер се налага в англосаксонския контекста далеч след Втората световна война, дори след 70-те и 80-те години.

Трето, освен че не е “много модерен”, а обратно, неизвестен и неразбираем, Хайдегер е доста чужд на литературния модернизъм на Вирджиния Улф и на “Вълните” в частност. Внушаваната връзка между тях е изкуствена и допустима само, доколкото външният поглед може всичко с всичко да съпоставя. Зад феноменологическите игри с времето при Вирджиния Улф може да се открие сянката на Хусерл, макар и той да не е популярен в Англия.

Четвърто, никой не може да потвърждава или отхвърля, че езикът на художествената творба трябва или не трябва „да се привързва към предметността”. Това е варварско изказване за езика. Той нито се привързва, нито се отвързва, това не е родопска плетка. За езика трябва да се говори другояче, тъй като въпросът с предметността е въпрос за възможностите на езика да я проектира отвътре. Това е и тенденцията на разбиране на езиковостта след края на XIX век.

Пето, каквото и да мислим под “художествено произведение”, то е тип предметност, “художествена предметност”. Какво, обаче, означава езикът на “художествената предметност” да трябва или да не трябва да се привързва, отвързва, навързва или каквото и да е друго към тази предметност. Дори да се навлезе в това старомодно изразяване, трябва да се каже, че език и предметност съвпадат, тях ги дели условен диференциал.

Шесто, няма сериозен мислител в европейската традиция, във връзка с когото е смислено да се обсъждат натуралистически тези за език и предметност и тяхното външно отнасяне, маркирано с думата „привързване”. В затворените семинари по философия такива изказвания се обозначават като “pop-philosophy”. От големите мислители на XX век Хайдегер и Витгенщайн са най-честите жертви на подобни злоупотреби.

Седмо, не е грамотно да се казва, че това отнасяне („не-привързването” към предметност) се дължи на условието, че „езикът има своя логика”. Ако говорим в контекст преди т. нар. езиков обрат, езикът няма функции по конституиране на предметността, такива има съзнанието, a логическото е вътрешната форма на съзнанието, поради което позоваването на езика няма смисъл. Ако сме в класическия контекст на езиковия обрат, езикът конституира предметността не защото той си „има своя логика”, а защото логическото (трансцендентално-логическото) е самата вътрешна езикова форма. В по-късни фази на езиковия обрат (след късния Витгенщайн) език и предметност се обвързват много по-тясно и подобни изказвания съвсем губят смисъл, особено съпроводени с нормативното „трябва”.

Осмо, а че езикът има „своя логика”, която е „действаща като самостоятелна система”, е голяма бъркотия. Логиката като система по принцип е чужда на езика и езиковостта. Системен възглед за логиката е хегелианска архаика и по-късно тази метафизика не е повтаряна. А самата системност на езика е условна характеристика, допусната в определен тип езикознание или в някои семиотични парадигми. Тя, обаче, не е валидна в контекст, в който се говори за Хайдегер (както и за Вирджиния Улф). За Хайдегер системният възглед за езика е безинтересна научна абстракция, многократно иронизирана в съчиненията му.

Девето, какво значи това, че „логиката”, която „действа като самостоятелна система”, съвпада или не съвпада със „законите на външния свят” и какъв е този „външен свят”? Ако логиката е съдържателна (трансцендентална, както се казва в модерността), т. нар. външен свят е нейна конструкция (Декарт – Кант – Хегел). Ако логиката е формална, тя се свежда до избягване на противоречия. Това твърдение дори не е твърдение, не се нуждае от аргумент, просто е несретно.

Десето, накрая, студията „Учението на Платон за истината” се занимава с трансформацията, при която истината от „откритост на битието” започва да се разбира като правилност, съответствие (кореспонденция). В нея е засегнат определен кръг теми в метафизиката – истина (в смисъл на “алетейа”), образование (като “пайдея”), добро, идея и пр. – но не и отношението между битие и език. Известната метафора за езика като дом на битието е извън обсега на това есе. Струва ми се, че има грешка и приведеният цитат не е оттам.

В такъв дух е издържан целият текст. Аз съм лишен от таланта да се включвам съдържателно в подобен речеви поток, поради което отдавна не преподавам философия на първокурсници. Повечето фрази и твърдения не са дори верни или неверни. Те са комбинации в един незрял и неразвит език, в който разчленения, известни в европейската мисъл преди един, два или три века, още не са се оформили. Истинността на тези изрази трудно се установява поради по-основен проблем със структурата и смисъла. Не мога да разбера какво е вдъхновило един гражданин с кариера в средните нива на държавната администрация да полети до високи равнища в световната културата, които не са му по силите. Възможно е да го мъчи фактът, че употребява езика предимно за поддържане на документооборота на институцията, в която капризите на демокрацията са го инсталирали. Но в това няма нищо унизително. Напротив. България има нужда от опитни администратори.

Ще добавя и нещо за евентуалния читател на тази досадна свада. В написаното срещу мен е казано, че всъщност в критиката ми няма “художествена теза”. Разбира се, че няма. И не трябва да има. И не трябва да се прави опит да има. Изразът “художествен теза” е абсурден конструкт в марксоидната метафизика от съветски тип. Няма такова нещо като ”художествена теза”, поне откакто (и докато) естетиката е обособена като автономна феноменологическа сфера в третата критика на Кант. Там е обяснено (параграф 6 и други) как, ако нещо е теза, то има понятиен характер и няма общо с художествения свят. И, обратно, доколкото е художество, няма характер на понятие, а оттам и на теза. Двете се изключват, а смесването им води до натурализация на естетическото. Моите опити в областта на критиката не просто не лансират “художествени тези”. Те са мотивирани от убеждението, че за да се развива в България модерна критика, трябва да се избягват “тетическите” разсъждения и да се прави опит за херменевтически организирано наблюдение. Това е шансът за освобождаване от доминиращата догма, свързана с фикцията за “художествените тези”.

С уважение,
Стефан Попов
P.S. За израза “по повод на” дължа извинение. Речниците на българския език допускат дублетна форма. Аз никога не бих го употребил и продължавам да смятам, че не е грамотен израз. Но щом е разрешен от речника, признавам, че е трябвало да се въздържа. Ще си взема сериозна бележка. Щом държавен административен кадър ми дава уроци по философия, в тази страна вече всичко е станало дублетна форма.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -