Интервю със Стефан Попов
В. „Култура“, 6 февруари 2015 г.

– Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
– Философският факултет се беше събрал в зала „Георги Кирков“ в Партийния дом и обсъждаше реформа в специалността. В един момент настана объркване, обявиха пауза, след малко някой съобщи, че Политбюро е сменило Тодор Живков. Това е всичко, което помня за деня. На 18-и имаше демонстрация пред „Св. Александър Невски“. Няколко неща ме учудиха. Имаше много хора. Всички бяха като пробудени. Недоверчиво се гледаха един друг. Доста подготвени плакати с надписи се развяваха. Имаше вече и говорители. Което днес изглежда чудновато – как така имаше говорители? Вероятно тези хора са обсъждали смяната и са били подготвени да говорят на хората. Друго не помня. Аз не отдавам голямо значение на тези първи митинги.

– А на кое отдавате значение?
– На целия процес след това. Самият първи миг е неочакван и шоков. През 1989 г. целия август и малко от септември бях в Източна Германия – в Лайпциг с група студенти. Посрещна ни един от шефовете на техния философски факултет. Още на гарата му казах: „Здрасти, знаеш ли вица как източногерманците построили стената и след това избрали грешната страна?“. И той цяла седмица след това не ми говори. Там шеги за режима бяха табу. Нищо в Лайпциг не подсказваше, че дни, след като си тръгнем, ще падне стената. Единствено чухме, че Курт Мазур се е изказал, но той е световна величина и може да говори каквото иска. Нищо в университета, във вътрешни кръгове, кафенета, студентски събирания не подсказваше, че ни делят дни от световна революция.

– Невероятно, защото точно август са бягствата на германците през Унгария.
– На границата с Унгария си беше бъркотия, хората бягаха на групи. Но в самия Лайпциг – нищо. Това го помня много добре.

– И какво мислите за това сега?
– Колапси на стабилни режими протичат по този начин. Те са институционално добре опаковани, дълбинно политически са кухи и заредени с имплозивни енергии. Сриват се неочаквано, после разбираш, че е било неизбежно. Така мисля, че ще стане и с Русия.

– Смятате, че вътрешно е институционално куха?
– Институционално куха и чуплива като Цар Камбана. Русия е неправдоподобно образувание. Тя стряска като петно на картата, но по население е по-малка от Пакистан, Бангладеш, Нигерия, които никого не впечатляват. На тази територия отговаря икономика, която е зад Италия и Калифорния в номинални мерки, на които е трудно да се вярва. В момента в Русия е заплашено богатството на държащите режима, т. нар. олигархия, която за година е загубила 60-70%, някои до 90% от капиталите си. Тази стратегическа група не живее руски живот, изнесла е семействата си в чужбина, изнася и капиталите си, а Русия я плаши. Сега статусът й е под въпрос поради комплекса санкции и срива в цените на нефта, който е основният й приход. Путин е главен координатор и върховен магистрат на този кръг. Ако в него се засили усещането за заплаха, ще настъпи вътрешен преврат. Убеден съм, че отстраняването на Путин е въпрос на кратки хоризонти. Не се обзалагам, че това ще стане до шест месеца, може да стане малко по-късно. Може той да предоговори нещо с олигархическите кръгове. Но сривът на икономиката им е такъв, че не може тази заплаха за политическото съсловие да не се отрази.
По-важен обаче е въпросът за целостта на Руската федерация. В момента политолози казват, че от Русия може да се отдели Чечня или някоя друга малка и стратегически незначителна, а по-скоро символична, както Крим, територия. Аз съм писал преди 12 години[1] сценарии за разпад на Русия. Логиката на разпада – не на малки, а на големи територии, не е много сложна. Преди да дойде Путин, там ставаше следното: губернаторът на някоя голяма територия отказва да предава на централната власт придобитото на негова територия злато. (Русия има огромен запас от злато. Тяхната централна банка е една от най-богатите съкровищници в света.) Малко преди Путин дойде на власт, те бяха готови да започнат да издават някаква форма на местна валута. Това не е никак сложно. Почват да издават квазивалута, бонове, ваучери и полека-лека преминават към собствена централна банка. Обръщането на подобно движение към разпад може да стане с намеса на армията и да завърши с катастрофа, както в Югославия. Путин го обърна другояче. Той частично предоговори федералния договор на Русия. Където трябваше, даде мандати на управляващите териториите и формира консолидирана олигархия. Тя в момента е заплашена. Така че, сценарии с отстраняване на Путин повишава риска от децентрализация, частични отделяния, конфедерация и разпад. Подобно въображаемо събитие е добре да се има предвид. В момента вероятността за сбъдването му е по-висока, отколкото в последните 10-12 години.

– Напоследък доста се заговори за пети колони, за потенциална руска заплаха… Тук обаче изниква въпросът дали дори по времето на Тодор Живков номенклатурата искрено е обичала Русия? Може би тя винаги си е давала сметка, че е само колониална администрация; крайно й е била неприятна зависимостта от Русия, но няма как, оказала се е в тази конфигурация. Никаква любов, само демагогия и лицемерие.
– В България преди 1989-а високите политически равнища често предоговарят своята жизнена продължителност. Имперският център трябва да бъде убеден, че България е обществено проруски интегрирана. Тази политика се разиграва по всякакви начини и води до перверзно преиграване с лоялност и любов. Стига се до ексцес в кооперирането, какъвто в останалата Източна Европа няма. Или до ексцес с българските социалистически конституции. Или се осигурява максимална подкрепа на интелектуалното съсловие, каквато подкрепа не е имало в друга страна от съветския блок. Тя също може да бъде фалшива, но, в крайна сметка, бе изкоренена самата възможност за дълбока опозиция, като в Чехия, Унгария, Полша. Асимилация на сфери в българското общество (стопанство, интелектуалци, университети, църква). Така че, макар лицемерна, проруската ориентация има тежки следствия за характерната неподготвеност на България да вземе в общите дела в свои ръце 1989-а.

– И затова сменя империята..?
– Това е така, но не е еднозначно. България преминава от една проимперска ориентация към друга. Това означава само, че има преход от едно голямо, хетерогенно политическо тяло към друго. И още, че в самата структура на международната среда България заема място в граничните зони на няколко империи. В последните 15-20 години темата за империите е една от най-интересните и най-обсъжданите. Българските историци не я разбират, те я мислят позитивистки или популярно-исторически, за тях империята по дефиниция е нещо лошо. Но това не е и историческа тема, а концептуален въпрос за структурата на политическото тяло. Няма нищо лошо в това да наричаш империи големи политически тела, които са силно хетерогенни, със сложни динамики, а може да бъдат и с множество центрове. В тях отсъстват характерните за класическия модел на националната държава унификации и хомогенност – на език, култура, правна система, администрация и т. н. Въпросът не е в това дали Русия е империя и дали Европейският съюз е империя, а че в типовете империи има големи разлики. Русия е една старомодна империя от агресивно-екстатичен тип, неспокойна и склонна към безумство, с мощен и тъмен център, носител на високи рискове за международната среда.

– От това, което казвате, излиза, че лицемерната проруска ориентация някога е довела до българската неподготвеност на 10 ноември.
– Бих се въздържал от исторически генерализации от вида: „България е такава, защото историята й е еди-каква си“. Но все пак, констатирам: страната беше оставена в един исторически миг до голяма степен на себе си, без тежки външни зависимости. Този миг е 10 ноември и после 1990-1991 г. Но в този миг тя показва, че не е в състояние да упражнява своя суверенитет, разбиран като капацитет да се самоуправлява. Вътрешният суверенитет е способността да сложиш себе си в ред, да сложиш къщата си в ред, своя ойкос, както се изразяват гърците. Тя и до днес има трудност да изгради този капацитет не само на държавно равнище, на всякакви нива. Външната ситуация може да се обобщи така: България е на Балканите, един регион, притиснат вътре в динамиките на големи политически тела, които обичайно наричаме империи, Австро-Унгарската, Османската, Руската, Германската дори. В приплъзването им и тектоничните движения, особено в края на XIX век, после след Голямата война, България е подхвърляна напред-назад, това не става по нечия воля, а обективно. В редки съдбовни моменти в 130-годишната история се е появява възможността да стъпи на собствените си крака. Но се оказва, че няма достатъчен вътрешен капацитет, вътрешни сили. Най-значимият пример е създаването на българската конституция. По-объркано, еклектично и неразбрано в своята недодяланост нещо като новата българска конституция няма.

– Конституцията ли е в генезиса на всички сегашни проблеми на държавата?
– Ако на Конституцията се гледа като на правен текст, не. Конституцията обаче не е обикновен позитивно-правен текст, макар с по-висок ранг, както Ханс Келзен и българските правни позитивисти биха казали. Тя изразява способност, възможност и е функция по създаване на ред в едно общо пространство, което общо пространство възниква със самия този ред, нали, преди това го няма, разтворено е в чужди имперски обеми. Ако се мисли още по-дълбоко – като привързаност на общността към конституционната идея, ситуацията в България става още по-проблематична. Способност да създадеш структура, която да освободи позитивни обществени сили, а не да им пречи, е доста съмнителна пропозиция в България. Който чете просветено тази конституция, ще види, че тя съдържа всички знаци за отсъствие на дълбинна устременост към структуриране на общността.
Има няколко конституционни фигури, по които най-добре личи този дефицит на капацитет за структуриране. На първо място бих поставил съдебната власт. Но след нея – институцията на Президента, Конституционния съд, процедурите по изменение и допълнение. Разбира се, пред всички тях стои самото представителство, но то е пара-конституционно, лежи на границата на конституцията и не може да се сътворява в нейния текст. Конституцията не може да породи повечето от нещата, които регулира, в смисъл, че нормата не може да породи изпълнението си. Това зависи от други фактори. Но конституцията трябва да създаде формални структурни условия. Тя не успява, при това, по драстичен начин не успява да структурира, тоест, да формира институции.
Какво значи съдебната власт и защо е така фундаментално важна? Означава, разбира се, да се създадат институции на съдебната власт, това е тавтологично. Но докато няма съдебна власт, подредена институционално добре, страната е с подозрително политическо бъдеще, с подозрителен политически проект за себе си. Като казвам съдебна власт и нейните институции, нямам предвид подкупност на чиновниците й, нямам предвид тежкото състояние на досъдебното производство, нямам предвид подозрителния мандат на ДАНС да бъде следствие, а следствието да бъде обезсилено и така нататък – познатите конкретни неща. Имам предвид самия статут на тази власт, която традиционно се нарича, от Монтескьо насам, пасивна власт. Пасивна власт означава, че общността се е договорила (някак скрито, по хобсиански, има такъв базов обществен договор, което означава също и колективна решимост, стремеж) да признае и така да направи легитимна една инстанция за решаване на всички конфликти, които подлежат на арбитраж. А на арбитраж подлежат всички конфликти във вече конституираната национална държава. Това е капацитет на общността. В нашата конституция съдебната власт е лошо организирана и само дава знак, че самото политическо тяло е болно. То не може да създаде арбитраж за себе си и за своите конфликти. Събирането на прокуратура, следствие и съд в една обща трета власт е знак, че тази власт, съдебната власт, се мисли по един несериозен, ситуационен, конюнктурно тактилен, политикански възбуден начин с отсъствие на дълбочина и перспектива. Без никаква голяма идея. Не знам дали подозирате, че България не разполага с автентични протоколи от Седмото Велико народно събрание; протоколите са минали през редакцията на Гиньо Ганев. Той е направил мека редакция, за да не личи драматичната некомпетентност на участниците в конституционния акт. Но и така поразхубавени, протоколите са много интересен документ. Там може да видите как на трибуната говорят видни конституционалисти, току-що възникнали или преименували своето държавно право в конституционно право (защото в България нямаше конституционно право и това е силно проектирано в конституцията), и държат речи, които са за читалище, те дори не стават за аспирантски минимум. Рецитират какво е казал Монтескьо и как властите се делят на три, как се нарича всяка от тях и каква й е работата. Вижда се с просто око и без усилие, че те не разбират какво значи съдебна власт. Какво значи необходимостта от конституирането на арбитър за собствената ти конфликтност, за перманентната невроза на политическото тяло. Вменяемият човек вътрешно, в себе си, строи и постоянно реорганизира условията на собственото си равновесие. Той инвестира значителна екзистенциална енергия, за да съхрани жизнения си баланс. Това означава, че на фундаментално човешко-екзистенциално равнище, със самото ти идване на този свят, получаваш първичната задача да се грижиш за преодоляване на своята вътрешна човешка конфликтност, разтерзаност, на всичките лудости, с които Бог те е хвърлил в света. Това условие се повтаря на равнището на съвместния живот, на общността. И там вътрешният арбитър, който конституцията постулира, е уродливо изграден. Това говори не друго, а че общността не си дава сметка за рисковете от собственото си безумство и иска да си съжителства с бесовете, които я разтърсват отвътре. Ето това е огромен дефицит на конституционния ум на нацията. Самата структура на съдебната власт, в която има следствие, прокуратура и съд в едно с общ управителен орган, се е образувала така по напълно конюнктурни причини. Първо, прокуратурата се мисли като наказателно-инквизиционна институция от съветски тип. И за да не напомня Вишински, я слагат вътре в независимата съдебна власт. Така, без да разбират какво точно правят, я дефинират като независима, което в перспектива ще се окаже, че означава безотчетна и зависима от персоната на Главния прокурор. После поставят и следствието като независима и отделна институция в съдебната власт. По политически причини и в името на т. нар. мирен преход, правят следствието конституционно независимо. То винаги е подфункция на обвинителната функция. Правят го независимо, за да създадат публично внушение, че Държавна сигурност, част от която е следствието, вече е разпусната. Тези тежки репресивни органи стават независими и заедно формират независима съдебна власт. Хиперболата за независимата власт е доминираща само за да се създава масово внушение за демократичен преход в институциите. Но тя е дълбоко чужда на конституционната идея. Когато страните в процеса са обединени с арбитъра на процеса и поставени под общо управление, наказателно-правната функция се мисли концептуално грешно. И вече 25 години България не е в състояние да проумее тази обърканост. Конституирана по този начин, съдебната система е вътрешно отворена към собствената си корумпираност и никога няма да се изправи на крака. Докато арбитражната функция не бъде освободена и гарантирана, не може да става дума за разумен държавен ред. По този въпрос се мисли в момента, но много плахо, много колебливо, без размах.

– Казват, че това предполага поправка на конституцията, т.е. Велико Народно събрание.
– Да, това е друга тема. България заложи в конституцията си няколко опасни капана. Съвременният свят не познава такова нещо като Велико Народно събрание. Конструкцията ВНС е също конюнктурно допусната. Нейната скрита цел е да се даде на следващото Народно събрание кратък мандат през 1990 година. Приема конституция и се разпуска. Причината е в страха на младата опозиция, на СДС, че може да загуби изборите. Затова й трябва гарантирано слаб и къс мандат на новото Народно събрание. Как да го гарантират, освен като му дадат съдържателна дефиниция, а именно да подготви и приеме нова конституция. Но тази конюнктурна идея се оказва огромен риск. През 2003 г. дефиницията за Велико Народно събрание се променя от Конституционния съд в невероятна посока. Той отговаря на питане на главния прокурор Филчев, че формата на държавно управление се променя само от Велико Народно събрание. А “формата”, според Съда, включва всички конституционно определени органи за управление. Конституционният съд дава т.нар. “разширително тълкуване” на термина “форма”. Вместо да каже: “форма” се отнася до парламентарна и президентска република или до монархия, Съдът казва, че цялата институционална структура на властта е форма на управление. И по този начин замразява конституцията. ВНС е отстъпка от светската държавност в посока към една догматическа в религиозен смисъл форма на основополагащия текст на държавността. Той неочаквано се снабдява с библейски значения, сакрализира се. Много странно е, а може би съвсем не е странно, че доскорошният министър-председател Близнашки се хвали с тази конституция. Това означава, че конституционната общност в България до днес не разбира какво е направила, не разбира очевидни неща.

– Преди време Иван Кръстев и Ралица Пеева публикуваха в „Култура” текст, в който показваха, че цялата конституция е ситуационна.
– Да, но анализаторите в академия и тинк танкове подминават това условие. А то е много важно, защото говори за отсъствието на конституционно-политически хоризонт и отваря множество въпроси за преодоляване на този очевиден, фактически демонстриран дефицит. Полисът не мисли себе си в своята цялост чрез конституционен хоризонт, чрез бъдещата си уредба като полис, а мисли политикански, дребно, в разпилени дребни фючърси. Най-прекият език, чрез който разбираме какво полисът мисли за себе си, е конституционният език. Ако в конституционния език е артикулирано нещо смислено, с дълбок хоризонт и перспектива, това означава, че имаме наличие на картезианска метафизика, имаме автентична политическа, тоест, полисна интуиция. Полисът е огрян от това, което Декарт нарича естествената светлина на разума. “Естествената светлина” е метафора на способността да се гледа отвъд тук и сега видимото, едно дълбоко гледане, отвъд възбудените политически сетива, в които са събрани непосредствените пориви.

– А в какъв смисъл президентът е конюнктурна грешка?
– Президентът е създаден, за да се осигури временен баланс в политическата конюнктура между основните политически сили през 1990 г. Това намерение е проектирано институционално и то в самата конституция. Разговорът е протекъл примерно така: „Ако вие спечелите изборите, ще направим президент от другата страна. Ако пък дадем на президента дълъг мандат, ще го балансираме с вицепрезидент”. И така, още преди избор на ВНС, поделят президентството. Политическият договор от 1990 г. е да няма една доминираща политическа сила. Никой не мисли за отвъд това и дори желаещите да мислят по-държавнически попадат в клопката на “мирния преход”, зад който лежат калкулации за спасяване на БСП. Социалистите се опасяват, че ще бъдат унищожени, ако СДС вземе цялата власт. Желаят да запазят властта, но не цялата, за да избегнат уличен метеж. И се договарят за един стабилен политически баланс в конюнктурата на 1990-1991 г. Част от цената на този договор е политически уродливата конструкция на президента. Конструкцията е дефектна във всичките си характеристики, смея да кажа, без изключение, като цяло. Преди и независимо от организацията на институцията стои най-същественото, изборът. Президент се избира като автентичен национален лидер с директния вот. Но е лишен от правомощията, имплицирани в идеята за директния вот. Тази двойственост поражда през пет години голяма обществена илюзия и съответна истерия. Когато наближат президентски избори, се поражда превъзбуда, сякаш се избира спасител. И спасителят идва, и започва да говори. „Аз ще бъда социален президент“, казва Първанов. Какво прави Първанов като социален президент? Той буквално лъже в цялата си кампания, а след това е принуден да взема мерки да се забрави какво е говорил. Но това не е само и лично той. Институцията е коруптивно устроена като условие избирателят да лъже себе си чрез нея. Той избира поредния спасител на нацията, примерно социален президент, и си въобразява, че дава мандат на автентичен национален лидер. А това не е вярно, то не е възможно, конституционно не е предвиден такъв политически мандат. Това е основна грешка. Президентът е разигран в България като един вид втора камара. Но сякаш втора камара, която е символична, политически и институционално отмираща. Втора камара в България няма, защото идеята е убита в Учредителното събрание от Петко Славейков, големия протопопулист на България, бащата на всички атакаджии и патриотични фронтоваци в момента. Срещу просветената група на Балабанов, Начович, Стоилов, той развива обвинителни аргументи, че някаква група хора искат да направят себе си аристокрация с конституционни-правни, сиреч, изкуствени средства. Така инстанцията на втората камара остава неразвита и неразбрана. В социализма България изгражда Държавен съвет, който е доста далечно подобие на тази функция. Така сега президентът се избира, сякаш избираме хем арбитраж, хем водач, национален лидер, визионер и този, който ще укроти политическото безумство, както го наблюдаваме в Народното събрание, но и в изпълнителната власт. Автентичната конституционна форма би била втората камара. А с президента всъщност избираме една доста куха фигура. Нататък следват и останалите недоразумения. Едната е бутафорията с вицепрезидента. Другото крайно нелепо, системно сбъркано нещо е служебното правителство. Независимо какво става в действителност или какво се вижда на повърхността, служебното правителство е миг на трансформиране на парламентарната държавност в президентска. Това е много неуместна конструкция на временна президентска власт. Служебното правителство е абсолютно безотчетно, то се назначава напълно произволно от президента. Макар да няма прецедент, може да се допусне, че може да бъде и уволнено от него в цялост, премиера или някои министри. Това е хипотеза, но не може да се изключва. Тя показва част от неопределеността и хаоса. Когато през 1991 г. се уреждат тези положения в Конституцията, едва ли някой е наясно какви са правомощията на служебното правителство. По-късно Конституционният съд се произнася: „Това е правителство като всички останали правителства“.

– И може да вземе милиарден дълг…
– То може да вземе огромен дълг, може да подпише договор с „Газпром“ и да направи „Южен поток“ необратим. То може да подпише договор за „Белене“, от който връщане назад няма. За три месеца в негови ръце са правомощия, които никой не може да оспори, върху всички държавни търговски договори на България. Нещо повече, над него няма контрол, освен едноличният контрол на президента, който е неопределен по принцип, но и конкретно нерегламентиран.

– А как в така описаната конфигурация изглежда Конституционният съд?
-Конституционният съд има добри периоди. По времето на Жан Виденов той беше единствената сериозна опозиция в България. Спря опита за реколективизация на земята, например. След това има дълги лоши периоди. Но независимо от историята и съставите си, Конституционният съд е зле устроен. Не е абсурден, но е зле изграден. Първо, Конституцията не предвижда индивидуална жалба. Няма начин гражданинът да стигне до тази инстанция. Това е широко дискутиран въпрос, България не е изключение. Но с това ограничение Съдът се превърна в играч между властите, работата му намаля, отдалечи се от съдебната си природа, конкретният казус, с който се застава пред съд, му е леко отвъден. Второ, Съдът има право на изпреварващи тълкувателни решения. Това е много лоша практика, макар също да не е измислена тук. По ред причини тълкувателните решения са неуместна дейност. С подобна дейност конституцията може да се променя неузнаваемо и неподозирано. Ето така стана през 2003 г. с Великото Народно събрание, най-сериозното конюнктурно-политикански мотивирано покушение срещу здравия конституционен разум. В тези два пункта Конституционният съд трябва да бъде променен.

– А дали служебното правителство не е създадено заради спомена от фердинандово и борисово време, когато правителството, което провежда изборите, ги печели?
– Не мисля, че правната общност има спомени от друго, освен от социалистическото държавно право. Това не е конституционно право, а нещо като вътрешен административен правилник на държавата. Съчиненията на българските конституционалисти, като Владикин, Баламезов, каквито и да са техните постижения, мерени в международен план, а те там не са завидно високи, са чужди на тази колегия. Експертната конституционна общност на България от 1991 г. е подготвяла заседанията на Политбюро. Измислила е Държавния съвет. Грижила се е за конституционната бутафория в социалистическата държава. Но това е едната страна на въпроса. Другият момент, много по-важен, е непредвидимият конституционен миг. Това е миг, в който имаш свободата да мислиш, а мисленето е преди всичко свобода, ако е автентично. Така е във всяка страна, изградила автентична конституция. В този конституционен миг в мисленето на създателите на конституцията започват да нахлуват прочетени неща, текущата съветска традиция, преддеветосептемврийската конституционна ситуация, конюнктурни пресмятания. Сборът от тези неща създава нещо доста объркано. Но мигът е минал, той няма да се повтори. И днес вече работа на представителството на България е да събере сили и да промени тези основни дефекти в самото мислене за държава и институции. Въпросът не е да се нанесат някакви поправки. Въпросът е еволюцията на представителството да доведе до пораждане на отсъствалия тогава разум. Така стигаме до системата на представителството. Представителството е фундамент не защото си имаме и ние Народно събрание, а защото е напълно неизбежен момент в живота на общността. В България не си даваме много сметка за това и го обсъждаме доста повърхностно.

– В какъв смисъл?
– Представителството се мисли по традиционен позитивистки начин. Избираме Народно събрание, депутати, те нещо там правят, пишат закони. Но представителството е политически момент в един прединституционален и примитивен смисъл. То не е технологичен момент, не е за удобство, а е основен конституиращ фактор. То говори най-много дали политическото е консолидирано във вътрешния си смисъл. А това означава дали има проект за себе си, дали мисли в далечен хоризонт. Партийно-политическата общност може да се рои, институционално може да е най-разнообразно устроена. Но представителството е като знаковата структура на езика. Ние не можем да правим нещо за себе си без това заместване, без представителство. Както са знак и означаемо в традиционното разбиране за сигнификацията; знакът е наглед произволен, но той проектира смисъл. Така мислено, представителството е онтологически основана функция. И затова в целостта си е такова, каквото е, не подлежи на реформиране. В България се говори много за Народно събрание по един плосък, позитивистки начин. Ще намалим броя на народните представители; ще лишим народните представители от имунитет; ще ги отзоваваме. Този вид подхвърляния нямат особено значение. Народното представителство е мигът на случване на политическата общност и в този план е подобно на конституционния акт в по-малко мащаби. Това е моментът от конституцията, от който зависят всички останали и който не подлежи на институционално реформиране.
В Народното събрание обаче не се формира политически език. В езика на политическото не се формира проект, а това значи, че той не е собствено политически. Това, което се излъчва в Народното събрание, е лоша диагноза за национална общност. Аз обаче мисля, че ако диагнозата в дълбочината си е вярна, не е лошо да се изразява и в народното представителство, за да може да доведе до криза като тази, която възникна в последните две години, с много активна гражданственост. Нов тип представителство ще се роди само при първично активна гражданска сила. След хиперинфлацията от 1996-1997 г. България навлезе в период на постепенно приспиване на гражданския разум. Дойде царят, все едно дойде група врачки; дойде тройната коалиция, която бе конституционен заговор за България.

– А сегашната коалиция какво е?
– Сега, първо, няма коалиция, и второ, това, което има, не е чак толкова лошо. Лошо е, но е по-добро от няколко предходни управления. Защо? Не защото е гениално, това не бива да се очаква. А защото е принудено да се договаря пред хората с всичките скандали и нередни неща. Това е нещо ново. “Коалицията” е под въпрос всекидневно и оживяването й става с видими предоговаряния. Някои смятат, че това е нестабилност, аз смятам, че това е повишена публичност. Сегашното представителство е принудено да вади на светло много по-висок процент от подготовката на решения, отколкото през всичките последни 25 години. А по принцип добро представителство може да се генерира, ако първични нива на националната общност в нейния граждански статус се активизират наново, за трети път в последните 25 години. С други думи, преди всякакви институционални реформи опираме до фактора на просветеното гражданство. По тази причина не бих заменил Народното събрание сега с интелектуалците от 1990 г. Бих го оставил да удари дъното и така да се подсети, че представителството е фундаменталната функция, а не флирт на властта с гражданите. Примерно, властта флиртува 5-6 години с гражданите, като създава към министерствата обществени съвети от напълно самозвани и лишени от представителност хора. Докато гражданинът е събуденото за публичен живот същество, което не може да си представи своето битие в една лишеност от публична проекция.

– Не надценявате ли ролята на гражданството? Какво произведе то досега?
– Вероятно го надценявам. Но мисленето за общо бъдеще не е функция на критическото мислене. То протича в утопични хоризонти. Основано е на ”Das Prinzip Hoffnung”, както се изразява Ернст Блох. Другата възможност е да не се мисли за бъдеще, от каквато възможност сме лишени като човешки същества. Но в случая не надценявам нищо. Гражданският свят е шарен и активен. А днес е по-шарен, по-развит и по-активен. Той свали две правителства за две години. Това няма как да се надцени. Обществата се движат от граждански активното качествено мнозинство. На избори то се оказва слабо, защото гражданското качество се разминава с електоралните количества. И губи изборите. Но след 25 години България е направила доста по преодоляване на този диференциал. Слабо и бавно, но е направила. А и фактът, че се питаме дали надценяваме гражданския фактор, също е част от този фактор, нали?

Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев

 


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -