в. “Капитал”, 31 юли 1995

1. Конфликтът

Въпросът доби особена острота след отмяната на 19-те текста от закона за собствеността и ползването на земеделските земи.

Конституционният съд, твърди мнозинството на БСП в парламента, е отменил оспорените текстове, но с този си акт не е възстановил действалите преди приемането на закона. Конституционният съд – това е настояването на опозицията – е отменил част от текстовете, за които е сезиран, и с този акт автоматически е възстановено действието на старите текстове. Аргументът на мнозинството се свежда до това, че Конституционният съд не може да възстановява отменени текстове, защото така се поставя в позицията на законодател и нарушава конституционно определените си правомощия. Аргументът на опозицията не е съвсем ясен – доколкото ми е известно, тя по-скоро се позовава на една очевидност, без да се опитва да я преведе в аргументационен език. Възниква въпросът как да се отсъди кой е прав. Случаят е особено интересен, защото, изглежда, не са налице “нормални” средства за решаването на конфликта. В кръга на “нормалните” конституционни спорове попадат онези, за които КС се произнася според определената процедура. В този случай обаче се повдига въпрос за границите, в които се простират неговите действия. Така възниква спор не само около конституционността на едно или друго решение на законодателната власт, в който спор сезираният КС се проявява като страничен наблюдател, арбитър, от когото е поискано тълкуване. Конфликтът застрашава да се превърне в конституционна криза – ако бъде, разбира се, взет с максимална сериозност – защото в него е поставена под въпрос самата тълкувателна функция, която Конституционният съд упражнява. Този развой застрашава цялостния конституционен строй, защото е равносилен на излизане в нормативно неопределена територия. В такава ситуация възможностите за допитване до неутрална инстанция се оказват изчерпани. В подобни случаи най-ясно проличава скритата политическа природа на правната норма и на целия нормативен ред – тяхната стабилност и валидност се поддържат от фактори, чието действие се простира отвъд хоризонтите на нормативността.

Не допускам, че такъв сценарий ще се развие, защото БСП, от чието поведение зависи осъществяването му, няма особен интерес да провокира конституционни катастрофи. Кризата няма да се задълбочи поради отсъствие на политически интерес от революционизиране на ситуацията – следствията биха имали нежелателно широк обхват. Интересният факт обаче е, че към конституцията за пръв път се хвърля предизвикателство, което по принцип би могло да прерасне в конституционна криза. Случаят е показателен за общото състояние, в което партията се намира в настоящия момент и особено за действието на скритите инерции в нея.

Спорът възниква около това дали отмяната на приет от парламента закон поради неконституционност възстановява действалата преди законодателния акт норма. Предизвикателството от страна на парламентарното може да се развие примерно така:

Конституционният съд може само да отмени норма, но не и да възстанови старата, която е действала преди отменената. По-общото твърдение би било: законодателният акт съдържа две страни – нека ги наречем условно негативна и позитивна. Негативна – по обявяване на дадена норма за невалидна, и позитивна – с която се въвежда нова норма. Функциите на самия Конституционен съд са ограничени до тълкуване на позитивната страна на законодателния акт, т.е. до преценката дали новата норма е в съгласие с конституцията или не. Възстановяването на старата норма обаче не следва от обявяването на новата за противоконституционна; такова действие е в пълномощията на законодателната власт.

2. Делимост на законодателния акт

Така поставен, въпросът е извънредно абстрактен и отговорът му зависи от това дали е коректно допускането, че законодателният акт е делим.* Перспективите за анализ са две: едната е да се опитаме да изградим рационален аргумент, който да ни доведе до ясен и прост отговор във формата “да” или “не”, делим или неделим. Другата перспектива е да проявим известна резервираност към възможностите и обхвата на това “да – не”. Вместо търсене на отговор в традиционната двузначна стилистика можем да опитаме да разясним – не да обявим за вярно или невярно – накъде ни води допускането за делимост на законодателния акт и какви скрити значения се съдържат в такава тенденция. Ще се спра накратко на първата възможност, която попада в сферата на една философия на правото, и след това ще коментирам втората, която е по-интересна в конкретния случай.

(а) Ето един по-общ аргумент в защита на неделимостта на законодателния акт. Според едно популярно мнение законодателната власт “твори” законите. Тази илюзия е отразена и в често използвания израз законотворчество. Строго погледнато обаче, законите не се творят и идеята за законотворчество е наивно-романтична. Универсални норми не могат да бъдат сътворени, а само трансформирани. Те могат да променят формата си, да се фиксират в специални текстове, да бъдат променяни и т.н. Но създаването на нова норма е по принцип преобразуване на стара. Фактът, че старата норма не е била изписана, че е била неразчленена и неясна, а от даден момент – именно конкретния момент на законодателния акт – е добавила явен и сравнително рационален вид, не се отразява съществено на това базисно положение. Този аспект може да се стори трудно разбираем, защото противоречи на непосредственото наблюдение: та нали там, в парламента, с това се занимават, да “творят” законите?! Не, там не се занимават изобщо с това по простата причина, че универсалната норма покрива неопределен – потенциално безкраен – брой единични случаи. Такъв обхват не може да бъде сътворен от крайно същество. Затова на идеята за сътворението не й е мястото в парламента. Ето защо, когато определена норма бъде отхвърлена, абсурдно е да се смята, че се връщаме в състояние на такъв нормативен вакуум, който сякаш ни поставя преди сътворението. Скромността изисква хората да се примирят с факта, че тази божествена роля не им е присъща, дори да са попаднали в Народното събрание в резултат на демократичен избор.

(б) Ето и едно кратко разсъждение във връзка с втората перспектива: Какви следствия влече допускането за вътрешна делимост на законодателния акт? По-конкретно как трябва да се тълкува настояването на мнозинството, че отхвърлянето на нова правна норма от върховния интерпретатор на конституцията не възстановява действието на старата?

Ако законодателният акт е делим, следва да се предположи, че двете му страни могат да съществуват самостоятелно и да изграждат самостоятелни нормативни редове. Такова допускане влече и следващото: възможно е редът от законодателни актове да бъде само негативен, по принцип е възможно. Какво обаче е характерно за един ред от само негативни законодателни действия? Преди всичко чисто негативният законодателен ред няма времева протяжност. В него само се заличава съществуващо законодателство, без да се извършва онази работа по приемане на закони, която е съществено свързана с построяване на текстове и поради това съществено обвързана с времето. Този момент трябва добре да се разбере, тъй като е решаващ в цялата аргументация: не става дума за това дали законодателната дейност се извършва бързо или бавно, а дали изобщо е подчинена на условието за времева размерност. Позитивната, както я нарекохме, не може да заобиколи това условие, тъй като самото текстово закрепване на нормата с подчинено на него. Обратно, негативната не е ограничена до времеви ред, който обозначаваме често с формулата “едно след друго”. Затова един негативен ред не е ред, а се свива до точка (изразено с пространствена метафора) или до единичен момент (в темпорални термини). Това разграничение оформя следната фундаментална разлика: законодателство не може да бъде изградено “изведнъж”; не че по стечение на обстоятелствата не е по силите на законодателя, а по принцип надхвърля човешките възможности. Но то може да бъде отменено “изведнъж”.

В конкретния случай твърдението за делимост на законодателния акт се лансира – макар скрито и с недостатъчна яснота – от парламентарното мнозинство на БСП. Тъкмо този факт – ангажиментът на законодателя – би могъл да го превърне в сериозно изпитание за конституционния строй, защото, ако друга инстанция застане зад твърдението, спорът би бил академично-спекулативен и без особен практически смисъл. Според предложеното дотук разсъждение настояването за делимост и за възможността да се обособи като самостоятелна чисто негативната страна е условие и за възможността с един-единствен акт на законодателя да бъде отменено цялото съществуващо законодателство – важно е не друго, а че това е мислимо, представимо, без да се влиза в противоречие. В условия на парламентарен режим субект на такъв акт е мнозинството в парламента. Едно чисто негативно решение на законодателя, което може да се разпростре върху цялото съществуващо законодателство, би отворило празнина, при която единствено незасегната би останала конституционната норма. Това максимално разчистване на нормативното поле би доближило нормалната парламентарна ситуация до ситуацията, в която парламентарният дебат или би се прекъснал поради отсъствие на предмет, или би се насочил директно към онази норма, която не може да бъде отменена, конституцията. В граничния случай мнозинството в парламента би се превърнало в конституционна конвенция, по отношение на която разделението на властите е само условно, а взаимното им ограничаване не е регламентирано. Такъв е скритият смисъл на предизвикателното заигравате с правомощията на Конституционния съд.

3. Особеният статус на Конституционния съд

И двата предложени аргумента показват, че замесваното на Конституционния съд в спора и отправяните към него критики почива на подмяна на термини и равнища. Възстановеното действие на старата норма произтича от становището на Конституционния съд, който обявява новите текстове за неконституционни. Но това те означава, че самият Конституционен съд възстановява преди действалата норма. След тълкувателното решение на Конституционния съд тя просто се оказва там, на онова място в нормативната система, което е трябвало да бъде заето от нормата, преценена за неконституционна. С други думи, старата норма се самовъзстановява, сама възстановява действието си, и това изобщо не имплицира навлизане на Конституционния съд в законодателната сфера.

Подобни спорове могат да имат и по-невинна причина – пубертетната фаза, в която се намира конституционната ни грамотност. Ако не става дума за политическо предизвикателство, а за простимо объркване, проблемът има и по-просто решение. Не е нужно да прибягваме до високо спекулативни аргументи, а само да се замислим върху алтернативата. Едната възможност е въпросът дали актовете на законодателната власт са делими или не да се разглежда в контекста на конституцията. От нея директно заключение не може да се изведе, но друга нормативна база, към която проблемът да бъде отнесен, не съществува. За да се реши въпросът рационално, необходимо е той да се подведе под някакво общо нормативно условие, каквото в модерно-европейския свят се олицетворява от конституцията. Другата възможност е решението да бъде наложено чрез някаква форма на насилие, т.е. да бъде открито заявена политическата зависимост на конституционната норма. Тази зависимост е фундаментална и същевременно фундаментално разрушителна. Нека не звучи патетично, но нейното активиране е равносилно на революция, терор и изобщо на някаква форма на прекъснатост на нормативния строй. Затова макар образованият човек да я разбира, развитото гражданско съзнание се стреми да развие такива форми на организиране на общностния живот, които да не й позволят да изплува на повърхността.

Но така поставен – като разрешим по принцип по пътя на тълкуване на конституционния текст – въпросът попада в кръга на компетенциите на Конституционния съд. Дали този ход за преодоляване на (потенциалната) криза е правилен или не, никой не може да каже, защото няма писано правило, до което да се допитаме. Ако обаче трябва да се мисли и действа в съгласие с конституционната идея изобщо – в духа на конституционализма, както често казват напоследък – само такава стратегия е допустима; не само в конкретния случай, а и при други изпитания, с които конституционният строй у нас предстои да се сблъска.

Независимо от подобни ситуации обаче може да се отбележи, че ако разнообразните конфликти между властите могат и трябва да се отнасят до Конституционния съд, то обратното не е вярно. Въпросът за статуса и функциите на конституционен съд може да се обсъжда сериозно, т.е. конституционносъобразно, само от самия Конституционен съд.

 


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -