в. “Капитал”, 17 декември 2010

WikiLeaks е революция в управлението на информация, главно свързана с дейността на правителства. Макар към момента да не може да се прецени в какви мащаби ще се осъществи тя и какви са далечните й следствия, те ще са огромни.

Първо, може би най-съществената разлика е в това, че WikiLeaks е системен провал в засекретяването на информация. Сайтът не е еднократно разкритие, еднократен скандал, а удар срещу разнообразните системи и режими на засекретяване, от Иран до Китай и до САЩ. Засегнати не са определени лица, не дори отделни правителствени администрации. Засегнати са самите режими на засекретяване в различни правителства.

Второ, досега публикуването се защитава със съответните правни инструменти пред съдебни институции. В САЩ при драстични случаи се стига до Върховния съд, а той обикновено защитава правото на разкрития. Но самите системите за сигурност не са фундаментално заплашени, защото спорът се решава вътре в машината на властите и една от тях решава спора. Тази власт не може да произведе решение, което заплашително се насочва към другите. И няма как да е така, защото иначе ще влезе в противоречие със себе си и ще се самоликвидира. При WikiLeaks това условие да изчезва и разкритията не са обект на съдебен арбитраж. Тъкмо по тази причина е сигнал за революция, защото протича извън сферата на конституционно дефинираните регулации.

Трето, интересни са следствията в посока на корекции в самия манталитет към засекретяване. Самият ум на висшия правителствен чиновник не може да разчита, че тайните ще си останат само негови и че е гарантиран срещу публичността. WikiLeaks води до вграждане на нова инстанция на вътрешен отчет, тоест самият рефлекс към засекретяване е засегнат. Как би се правила днес гигантска и десетилетна спекулация за набавяне на публична подкрепа за войната във Виетнам, ако се знае, че един мощен и неконтролиран от никакво правителство механизъм за разкрития съществува “ей там”.

Четвърто, предстои и промяна в установените режими на засекретяване и управлението на информацията от страна на правителствата. Ето един невинен пример: преди година и нещо правителството отвори за публично наблюдение сайта на Министерския съвет. Това се чака от години и просто не става. С  WikiLeaks е поставен прецедент да не се пита никакво правителство, да се знае, че публичността на управлението е да се наложи като естествена възможност, независима от решение на държавен орган.

Пето, феноменът WikiLeaks ще изтласка към още повече отвореност конституционната граница на допустимото разкриване на държавна тайна. Досега обичайно става следното: тази граница е фиксирана някъде, дори не съвсем ясно къде. Появява се някакво скандално разкритие, което застава близо до нея. Съответното правителство се опитва да спре изтичането на информация. Тъй като става дума за вече разпален публичен скандал, то е принудено да потърси защита в съда, в публична институция. Конституционният тип съд обикновено отсъжда в полза на правото на публични разкрития. Ако се произнесе в полза на забрана, всеки съд с конституционни правомощия рискува да стане смешен, забранявайки нещо, което вече е станало публично достояние. Но  WikiLeaks демонстрира, че тази граница вече е по-напред. Това ще тласне и конституционни съдилища да мислят къде по-напред. И следващите конституционни казуси ще бъдат значително по-драстични от големите скандали на ХХ век.

Шесто, WikiLeaks е покана за съкращаване на огромните бюрократични тела, заети в обслужване на системите на засекретяване. В степента, в която този сайт е трайно условие срещу правителствена секретност, той обезсмисля високи нива на институционализираната тайна. Автономни бюрокрации, заети в обслужване на режими на засекретяване, изглежда все по-неправдоподобен сюжет. Както и пораждане и поддържане на цяла класа от специалисти на държавната тайна.

Седмо, WikiLeaks ще тласне на ново равнище разследващата работа в традиционните медии. Днес не можем да предвидим как тази функция ще се развива и оформя в бъдеще. Но не е изключено тя да се трансформира. Каквото и да стане в бъдеще с медиите в плана на разследвания и разкрития, засега е ясно, че в контекста на “нещо като” WikiLeaks тяхното самочувствие и автономия са по-защитени. Случаите със “Записите на Никсън” (1973) и “Книжата на Пентагона” (1971) водят до тежки конфликти с държавата и мъчително отвоюване на свободата на медията. Този период изглежда отнесен в историята при наличие на системен инструмент за публикуване на правителствени тайнства.

Осмо, WikiLeaks  е наглед сайт, интернет машина. При втори поглед това е просто една възможност, която технологически може да се реализира и в други форми. Всъщност дали именно този сайт изпълнява технологически подобна задача е второстепенен въпрос, някак несъществено. Той преди всичко е демонстрация на самата възможност информация от висок публичен интерес да се развърже и освободи от опеката на държавни структури. Като демонстрация на възможност за фрустрация на правителствената склонност към секретност сайтът ще предизвика експанзия, като мотивира всички сили, които противостоят на засекретяването.

Девето, в по-далечен план може да се очаква мотивация за промени в традиционни за съвременната държава функции като управление на външните работи, дипломацията и особено разузнаването. Разузнавателни задачи все повече ще се изпълняват от частни агенции. Ролята на дипломатическите мисии е сведена до често бездействащи и ненужни PR-агенции, които в пазарна среда биха набързо фалирали. Външните отношения все повече се развиват встрани от специално създадени за тази цел структури. Подобни развития ще се ускорят, ако се окаже, че тези структури са лишени и от още една задача – съхраняване на секретна информация.

Накрая в по-общ план може да се каже, че WikiLeaks е пример за оздравяваща намеса на “анархическия разум” в публичните дела. Модерните общества имат такава анархистична потенция да се надигат срещу заговора на правителствата да поддържат режими на тайнство. Да трупат пластове бюрокрация, заета да обслужва тези режими. А тя в кафкиански стил да засекретява информацията и за собствената си работа, което затваря абсурда. Аз нямам отговор защо WikiLeaks толкова закъсня. Изглежда ми случайно. Но също ми изглежда несериозно да се каже, че е случайно.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -