В. “Kултура”, Брой 28 (2646), 22 юли 2011

В България проблемът “евтаназия” е обсъждан два пъти след 1990.
За първи път това стана през 2004 г., когато се готвеше нов Закон за здравето. Тогава Евдокия Манева неочаквано, може би и за самата себе си, тъй като бе неподготвена и облегната на неясни всекидневни интуиции, се изстреля публично като страстен адвокат на легализация на евтаназията. В крайна сметка, парламентът прие експлицитен забранителен текст в Закона за здравето, чл. 97, който гласи: “На територията на Република България не се прилага евтаназия.”. В кратка дискусия по това време (в. “Политики”, в. “Дневник”, “Граждански конвент за конституционни промени”) настоявах да не се приема никакъв текст, нито разрешителен, нито забранителен. Основанието бе в следния парадокс. Светът обсъжда тази гранична възможност от 20-ина години. Единствено Швейцария има разрешителен режим в позитивното си право, при това от 1942 г. След средата на 1990-те години разрешителни режими се появяват в няколко щата в САЩ – Орегон, после в Монтана, Калифорния, Вашингтон. В Европа следват Белгия и Холандия. Но в много страни протича интензивна дискусия, която рано или късно изглежда ще доведе до разпространение на “асистираното от лекар самоубийство”. В този контекст експлицитна забрана в законодателството на България изглеждаше като парадоксално, дори глупаво и заклинателно самоизключване от световния дебат по тези въпроси. След този епизод въпросът замря.

И сега, за втори път, пак изневиделица, депутатът Любен Корнезов, с видимо френетична поза, депозира законопроект, който да смени забранителния чл. 97 и да въведе противоположната норма – в България да се практикува евтаназия. Законопроектът е две страници, но в тях има огромен брой недомислици, грешки, в крайна сметка – цялостна бъркотия. Към забранителния текст от 2005 г. отправях злъчни критики. Сега, обаче, виждам обратната страна: каква ужасна алтернатива може да се образува в правосъзнанието на един български юрист-позитивист. Най-сериозната грешка, просто варварски примитивна и политически извънредно опасна, защото може никой да не я разбере, е в самата дефиниция на евтаназията. Законопроектът не отчита, че “евтаназия” означава няколко неща и нарича “евтаназия” обобщено няколко възможни процедури, които е диво и престъпно да се смесват. Сред тях най-силно се откроява допускането на “активната доброволна евтаназия”, която не се прилага в цивилизования свят, смята се за убийство и се свързва в последните 20 години с печалния казус на д-р Джак Кеворкян, нейния американски активист, осъден за тази си дейност, известен също с прякора “д-р Смърт”.

Евтаназията (от гръцки, “красива, добра смърт”) е древна практика: смъртта на Сократ, който изпива чаша с отрова, е именно “асистирано самоубийство”, макар и недоброволно. Историята на този тип практики е показателна за бъдещите политики в няколко аспекта: първо, какви нагласи доминират в различни исторически контексти; второ, какво вътрешно разчленяване претърпява понятието “евтаназия”; трето, какви типове аргументации се формират в тази история, както “за”, така и “против”; и, четвърто, къде в този мащабен исторически контекст попадаме ние днес.

Без критичното ниво на образованост по тези въпроси ще се повтарят двата цитирани случая. Високо неграмотни по тази културна история, както новопокълналите активисти, така и техните опоненти, не разбират какви рискове и неопределени следствия са скрити в проектите им. Причината се свежда до простото обстоятелство, че те изобщо не могат да формулират правилно въпроса. Така стана преди шест години, така стана сега, така ще продължава да става, а и не само в тази особено деликатна сфера. Засега евтаназията се отнася само до сериозното мислене за евтаназията.

В перспективата на една съвременна, но достатъчно просветена публична политика, най-интересно, разбира се, е историческото пространство на европейската модерност в широките граници от XVI – XVII век до днес. Във фазите на голямата модерност се изграждат различни аргументации, които отразяват значителна промяна в доминиращите обществени нагласи.

Класическа модерност

В контекста на класическата модерност има дълбоко раздвоение по въпроса. То следва от доста по-широкия разлом между аргументи и практики по теми като самоубийството изобщо. В контекста на тази характерна схизма форми на евтаназия се практикуват, но няма аргументация, която да ги обоснове като допустими. Пред акта на самоотнемане на човешки живот модерността занемява, тъй като няма достатъчно интелектуални сили за проумяване на такъв екстремен акт. Констатира се фактическото му случване, наблюдава се като събитие, но остава по фундаментален начин лишено от смисъл.

Но в класическия модерен контекст е активно тъждеството между “лишено от смисъл” и “няма публично измерение”, “валидност”, “легитимност”, както се изразяваме днес. Затова представата за самоотнемането на човешки живот естествено води до забранителен режим в широк смисъл. Забраната не засяга факта, събитието, които се случват със или без норма и регламент, а само допускането на “право на…” в случая на посягане над собствения живот, било пряко, било с помощта на друг. Такова право не подлежи на дедукция, не може да се обоснове, следователно няма основания.

Лаконичният аргумент на Хегел от “Философия на правото” е в този смисъл: “право” за отнемане на собствения си живот предполага възможността да направя разграничение между себе си и своя живот. Това разграничение не може да се направи. Оттук следва, че “право на самоубийство” е безсмислено езиково упражнение, като “кръгъл квадрат”. Самоубийството е лишено от разумни основания и обречено да пребивава в сфера на нормативен произвол. Поради което не може да се обоснове и изказване от порядъка “това трябва” или “това не трябва” (да се прави), “допустимо е” или “не е допустимо”.

Тук следва една обичайна операция в класическата етика или право. Когато за един акт по принцип не могат да се посочат основания, той е неразумен и “правото” да бъде извършен се отхвърля. Много важно е и днес да се разбира основанието за забраната: ако един акт е неразумен, безсмислен, допускайки го по “право”, не знаем какво правим, тоест, правим произвол! Така събитието, актът на извършване, от една страна, и правото на такъв акт, от друга, остават разделени.

Този фундаментален диференциал не може с лекота да бъде преодолян и днес, поне три века, след като е бил разбран и описан по този начин. Актът на доброволно-активна евтаназия е проблем, за който нормативната мисъл – било теоретична, било законодателна – няма рационално решение, което означава, че в някакъв смисъл изобщо няма решение. И няма да получи закъсняло просветление по въпроса.

Най-дълбокото основание класическата модерност да разсъждава по този начин е изначалната й ориентация към универсални норми. Цената на тази ориентация към сферата на разума, обаче, е отсъствието на вглеждане и чувствителност към сингуларното, към вътрешния характер и смисъл на единичния случай. Тъкмо по тази ос настъпва и сериозният обрат в късната модерност.

Късна модерност

През последните трийсетина години въпросът за евтаназията вълнува все повече западния свят. Това, само по себе си, трябва да бъде обект на по-внимателно изследване и оценка. Българският гражданин, както и неговият доказано некачествен законодател, е добре да знаят, че евтаназията, в смисъл на доброволно подпомогнато оттегляне от живота на терминално болни, е предмет на изучаване, дискусия и размисъл на децата в колежанските нива на университета. Там, в този-онзи свят, всеки знае драмата на този въпрос, както всеки от детска възраст знае какво е Холокост.

Голямото фоново условие евтаназията да бъде така интензивно обсъждана в западния свят е едно изместване в най-едрите понятийни пластове на модерността. По-конкретно – в начина на поставяне на фундаментални въпроси, в самите стратегии на интелектуално вглеждане в граничните ситуации на човешката екзистенция. Това тектонично изместване, първоначално видимо при Ницше, Киркегор, Фройд, Достоевски и др., изтласква на преден план интереса към индивидуалното събитие в неговата непосредствена жизнена значимост, безотносително големите идеи за знанието, морала, красотата и пр. Обръщането води до това, преди да се мисли за норми, да се вникне в конкретен случай, драма, изживяване при въздържане от прибързано питане “кое е морално?” и “това морално ли е?”.

Промяната в мисленето отваря пред самото него поле за наблюдение и анализ на феномени, които класическата модерност дори не може да забележи; както масовата бъбривост на тема морал обикновено замъглява погледите на хората. Например, лудостта започва да има значение, дълбинен смисъл, невнятното преди става криптирано послание сега, детският плач се оказва език и т. н. Погледът към самоубийството, към болестта, към излизането от живота също се променя. Променят се и наивните идеи за първичната задача на медицината. По-късно срещата на тези нови ориентации повдига тежкия въпрос, известен под името “евтаназия”. Но, неизбежно, “евтаназията” е въпрос-разлом и ще продължава да бъде такъв. Той е въпрос-територия, на която влизат в конфликт не просто едно “за” и едно “против”, а самите стратегически ориентации, начините на питане, координатните системи, в които се разполагат и дефинират понятията, дори допустимостта на едни или други понятия. Голямата промяна е в самото обръщане към такава възможност – “асистираното самоубийство”, а не в наличието на готови и лесни решения. Такива няма.

“Асистираното самоубийство” е един случай в цял регистър от ситуации, в които може да протече краят на живота. В зависимост от тяхната етическа и правна проблематичност, основните се подреждат по следния начин: отказ от лечение, палиативни грижи, оттегляне на животоподдържащи системи, прилагане на терминални успокоителни, асистирано самоубийство, активна евтаназия, доброволна или недоброволна. Първите състояния са възприети като по-непроблематични. Асистираното самоубийство е допуснато в няколко страни. Към момента това е границата, до която се е придвижила правната допустимост в няколкото страни в света. Евтаназията per se е забранена. Всички степени и състояния са обект на интензивен и болезнен дебат. Любопитно е, че дори католическата църква се оказва склонна на отстъпки.
Самото стъпване в територията, очертана от тази скала, е епохално обръщане на перспективата и промяна в начина, по който се е разбирала мисията на медицината, на лекуването и отношението към болния и болестта. Обръщането засяга основния обект-цел на всяка медицина. Традиционно медицината дефинира целите си по оста здраве-болест и е водена от идеята за грижа за живота, а не за излизане от него. Днес, обаче, неограниченото разгръщане на медицината по тази ос се поставя под въпрос. Вследствие на критическо питане и преосмисляне в тази посока, започва разпространението на някои от изброените практики. Например, в основата на палиативните грижи и идеята за хосписното движение лежи отношение към болката (а не към болестта), чувствителност към преживяванията на болния и човешкото му достойнство. Тази чувствителност е нова и едва в наше време получава публично признание. Над определен праг на повишаване тя се инкорпорира в медицинската етика и в медицинските практики.
Тази трансформация, макар бавно и мъчително, протича. В нея, обаче, фундаменталният екзистенциално-етичен проблем е самоубийството, волята да напуснеш живота. Въпросът за легализацията на тази воля е идентичен на въпроса доколко тя може да бъде публично приета и призната, да си набави легитимност, както казваме. Към въпроса за статуса на тази воля се добавя въпросът за “асистирането”. Първият въпрос е граничен, отвежда към пределно събитие и дефинира посоката. Въпреки това, ако въпросът опираше само до самоубийството, правен режим нямаше да е необходим, нямаше нужда да надхвърляме параметрите на класическата модерност. Но “асистенцията”, въвличането на друго, макар и квалифицирано лице, каквото е лекарят, е вече социална връзка. Нейното ангажиране в прекратяване на живот не е въпрос на индивидуална автономия, пред която законът може да си затвори очите.

В контекста на хуманизацията на медицината законовото положение от 2005 година “На територията на България не се прилага евтаназия” бе крайно проблематично. То прекъсна усилието за изясняване на коректната формулировка на въпроса. Но още по-проблематично, направо диво и непонятно, бе депозирането на текст в Народното събрание, който дори не си е направил труда да разчлени скалата и да дефинира коя от възможните практики има предвид. Така несъзнато бе предложено не друго, е легализация на безчинствата на местната здравна система, която и без специален закон практикува съкращаване на живота на терминално болни хора.

За да се обсъжда сериозно въпросът за евтаназията, трябва да са налице всички други условия по маркираната скала за достоен край на живота на терминално болния. Това, преди всичко, се отнася до облекчаване на болката и палиативните грижи изобщо. В България такава система не е развита. И когато тя отсъства, а законодателят скача директно в трудния терен на “асистираното самоубийство”, той се ангажира с легализация на престъпни практики. Такава акция ще доведе преди всичко до асистиране на самоубийство в случаи, в които здравната система не изпълнява законово определените си задължения. Това е принуда, която всъщност би въвела по същество, зад мъглявата привидност на правната форма, практикуване на недоброволна евтаназия.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -