В. “Дневник”,  14 април 2003

Има очевиден парадокс в начина, по който войната продължава да се възприема и обсъжда в западноевропейските политически кръгове, главно във Франция и Германия. Отговорът, който те дадоха на въпроса за същността и първопричините, беше напълно категоричен: тя е незаконна, нелегитимна и уврежда мултилатералния режим на отношенията, в частност системата на ООН. Оттук следваше и силната критика към действията коалицията. След избухването на войната на въпроса кое е най-доброто решение при дадените обстоятелства бе заявено също толкова категорично: тя трябва да бъде прекратена възможно най-скоро. Надеждата обаче, че войната ще приключи бързо, означаваше не друго, а че водената от САЩ коалиция трябва да победи час по-скоро.

Обяснимо е, когато чуваме това от САЩ и Великобритания, от Австралия и Испания или от източноевропейските демокрации на “Нова Европа”. Всеки, който е предприел военна акция, при това в такива мащаби, иска да излезе от нея като победител по възможно най-бързия начин. Но какво да кажем за групата около Германия и Франция, които се противопоставяха на войната? От първия ден на военните действия и те охотно, дори някак ентусиазирано говореха същото: да се надяваме, че ще свърши скоро. Ако е сериозно и честно, тяхното поведение поражда въпроси. И следвоенен Ирак, и бъдещите международни отношения и институции зависят от това дали ще им бъде отговорено правилно, с необходимите за целта смелост и размах. На срещата в Санкт Петербург тези въпроси останаха встрани.

“Надяваме се, че ще свърши бързо” съдържа в себе си странен консенсус, обединяващ САЩ и Великобритания, от една страна, и Франция и Германия – от друга. Всички, които се противопоставяха на войната, знаеха от самото й начало, че тя може да приключи само когато режимът на Саддам бъде свален. Грубо казано, Франция мълчаливо се подписа (и не оттегля по-късно подписа си) под нещо като “надяваме се онези, които започнаха тази ужасна, незаконна и неморална война, скоро да излязат от нея като победители”. Нито Франция, нито Германия обаче заявиха това открито. Френският премиер Жан-Пиер Рафарен дори изрази крайна оценка, че предприемането на военни действия е било огромна грешка – “морална, политическа и стратегическа”. Германският канцлер Шрьодер, макар по-умерен, също остава на силно критична позиция.

Трудността за двамата лидери е, разбира се, в това, че друго становище по същината на войната може да се възприеме и като нейно, дори частично оправдаване. Така че позицията на Франция и Германия в крайна сметка остана като мълчаливо съгласие, че макар и незаконна и несправедлива войната трябва да бъде задължително спечелена.

Би ли могла тази шизофренична позиция да продължи дълго? Не е изключено, доколкото вниманието от всичко това бъде отклонено веднага след като започне реконструкцията. Може и просто да бъде забравена като всекидневно неудобство, което идва и си отива. Проблемът обаче е, че тук не става въпрос за случайно мнение, а за симптом на заболяването на една международна среда, което според жаргона на резолюция 1441 може да има “сериозни последици”.

Описаните по-горе изключващи се представи и оценки за войната трябва се разградят в процес на по-сериозна комуникация и премисляне. В противен случай нежелателните последствия за отношенията между Европа (самата вътрешно разделена) и САЩ са най-разнообразни. Непосредствен сериозен риск е САЩ едностранно да повторят иракския пример на други места. Ако трансатлантическият разговор спре тук, в мъртвата точка на проточено бламиране на военната акция, САЩ няма да допуснат въпроси на глобалната сигурност да се обсъждат в Съвета за сигурност.

Потискането на синдрома би имало и дългосрочни последици. Едно продължение на сегашния американски курс може да доведе до ситуация, при която САЩ да се оттеглят в състояние на изолация от международния хаос. Последващи усилия за пренареждане на глобалната среда ще покажат, че ресурсите на САЩ са ограничени, цената е неприемлива за средния американец и утопиите за световен ред следва да се изоставят. Това развитие също е неблагоприятно за основните европейски критици на войната, които нямат по-сериозни гаранции за сигурност от тези, които САЩ им набавят едностранно или чрез НАТО. Този сценарий изглежда неправдоподобен по време на масирана американска намеса в световните дела, но в САЩ той винаги е бил популярен. Критиката към политиката на nation-building беше единственото ясно послание от президентската кампания на Буш през 2001 г. и то достигна до средния избирател. И двата крайни варианта – експанзия и изолация, имат унилатерални следствия за САЩ – това е общото между тях. Освен това първият, свръхекспанзията, най-вероятно би довел до втория – оттегляне и изолация.

Един дезинтересиран от световните дела гигант може да е точно това, което Франция на Ширак би желала да види. Но подобно състояние също е в противоречие с идеята за мултилатерални международни режими. Без сериозни лостове за влияние върху глобалната среда мултилатералните подходи ще трябва да се практикуват в сегашните граници на ЕС. Но Европа, разширена от Полша до Балканите, ще бъде и рискова среда с неясен капацитет за решаване на проблемите на сигурността. Рисковете, които тя ще трябва да управлява по новите си граници, дори с по-нисък интензитет, няма да са много по-различни по същество от иракската криза, както ги виждат САЩ и коалицията.

Но дори и справянето с непосредствените нужди на поствоенен Ирак ще бъде затруднено от гледна точка на сегашната преценка за моралност и справедливост: Първо, как биха могли Германия и Франция да осигурят желаната водеща роля на ООН и да направят живота на Тони Блеър по-лек по този въпрос, ако остават упорито на тясно легалистката позиция, че войната е била незаконна?
Второ, има ли шанс за бъдеща резолюция на Съвета за сигурност за Ирак, ако това принципно противоречие в оценките продължава, или САЩ просто ще подминат Съвета за сигурност?

Трето, на какъв инструмент могат да разчитат Франция, Германия и Русия в опитите си да разнообразят външното присъствие в Ирак, ако те фундаментално се разминават със САЩ по въпроса за предусловието на това присъствие, а именно военната акция?

Четвърто, ако Франция, Германия и Русия разглеждат следвоенен Ирак като продукт на незаконен и неморален акт, какво би оправдало тяхната собствена роля в него, ако не същият не-легитимен аргумент, че са сред най-силните в света, макар това да е доста спорно в момента?

Пето, каква роля би играла френско-германската позиция в уреждането на ключовите въпроси за справедливостта на прехода и бъдещото помирение в Ирак, ако продължава да третира самото сваляне на престъпния режим като също толкова престъпно деяние?

Шесто, няма ли обтегнатите отношения със САЩ вследствие на решителното несъгласие за оправдание на войната да навредят на ролята на Съвета за сигурност в Близкия изток, където Ирак е само един от проблемите? Нека спрем това изброяване, макар че то не свършва тук.

Тези въпроси са достатъчни, за да покажат, че “моторите на обединението”, както канцлерът Шрьодер нарече Франция и Германия в речта си пред Бундестага наскоро, са изправени пред сериозна дилема. Те може да продължат да се държат по същия начин, отричайки съществуването на затрудняващия ги шизофреничен образ на иракската война, вместо да се опитат да го артикулират и изразят. Това обаче трудно би помогнало на британския премиер да възстанови партньорските отношения. Такова поведение по-скоро би дало допълнителни основания на Ръмсфелд и компания да твърдят, че европейците не трябва да бъдат приемани насериозно. В този случай международната ситуация постепенно ще произведе една унилатералистка Америка в една от двете споменати по-горе форми. Франция, Германия и Русия биха могли да направят друг избор – да проявят нужната мъжественост, да артикулират и комуникират този структурен политически разрив и да признаят проблема, който имат както те, така и глобалните политики за сигурност. И да включат САЩ в един по-смел опит в създаването на нова визия за международните институции, така че подобни раздвоения на политическото съзнание да станат по-малко вероятни в бъдеще.

Краят на войната няма да се състои само на територията на Ирак. Войната няма да завърши реално, ако не бъде очертана в перспектива една приемлива картина за ролята на САЩ в подобни кризи. Но на тази тема разговорът изобщо няма да започне, докато антивоенната коалиция продължава да се укрива от реалността във възприятия и оценки, които имат любопитна документална стойност и слаб политически ресурс.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -