в. “Труд”, 27.08.2012

Патриотичният комикс във връзка с учебниците по история пак подмина съществения въпрос: дали иконично замразените ликове на национални герои изобщо са проблем на науката история. Не, не са. Те са образи на едно религиозно преживяване, чиято образователна сфера е вероучението. Възмущението към изследването на учебниците по история издава масовата тревога, че тези учебници може наистина да станат и… учебници по история. А не теологически съчинения за сътворението и величието на нацията. Съвременният учебник по история не е подобно нещо, освен в ислямски теокрации като Иран; или социалистически като Северна Корея. Той допуска игра на гледни точки, отчита различни интерпретации, реконструира събития, нарежда факти в разнообразни перспективи. Този учебник е дискусионен, защото е част от по-широка публична дискусия за общия проект днес.

Независимо дали ни е приятно или не, това е съвременният начин на писане на история. За нея националните икони са политически конструкции на Възраждането, подпомагали формирането на нация. Изобщо не става дума за дискриминация, политическа коректност, реч на омразата или друга либерална догма. Става дума за дилема, пред която се изправят и ученици, и граждани: да употребят историята, за да мислят, или за да се очароват. Мисленето е критическа работа на ума. То не може да бъде омагьосано от свещен образ, както става в религиозното преживяване. Мисленето е започнало да се отделя от тази магия преди няколко века, в началото на европейската модерност. И няма да се върне обратно.

Някой ще каже, че това са абстрактни изказвания, а националните герои са истински, вездесъщи и свещени. И нацията има своя особена история, в която определени персонажи имат героически ореол. Но дори, приемайки, че политическата теология на нацията налага в науката история да се допуснат персонажи със сакрален имунитет, да попитаме: А каква версия за национална история се лансира тъкмо с този ред героически образи с основните икони на нацията Левски, Ботев, както и Вазов, който поставя началото на тяхната канонизация?

Идеята за независимост от Османската империя е характерна романтико-революционна идея. В нея по неизбежен и радикален начин доминира страстта към унищожение на заварения ред.

Османското статукво се представя като нетърпимо разложение, от което младата нация трябва да се отдели. Разлика между османската военно-административна машина и вилнеещите по имперската периферия паравоенни (кърджалии и пр.) не се прави, всички са “турци”. Тази история е позната, с нея сме отгледани, тя не е променена до днес.

Въпросът въобще не е в това дали може и дали трябва да бъде променяна. В този смисъл и писъкът на “Атака”, и вопълът на издателствата са встрани от проблема; макар и маркетингово добре разчетени. По-интересен е въпросът какво става, когато тази версия на българската история се налага като канон на националното самосъзнание. Този въпрос отваря цяло поле за бъдещи размисли. Но две неща могат веднага да се отбележат.

Първо, култивира се среда за анахронични национални идеологии с доказан самоубийствен ефект. Така стана със сръбската национална доктрина отпреди четвърт век, която бе употребена от Милошевич за разсипване на цялото югославско пространство, но най-вече на самата Сърбия. Така става и в момента с пренасянето на Македония в приказния свят на Филип, Александър и други антични персонажи, които нямат нищо общо с нея, защото нямат общо с днешните нации-държави. И в двата печални случая фантазмите за национално величие водят до катастрофи.

Второ, засенчват се алтернативните исторически сюжети.

Често до границата на изключването им като второстепенни и несъществени. Преди всичко маргинализиран е историческият мотив, лансиран от Симеон Радев с известното название “строителите на съвременна България”. Това следствие смятам за извънредно важно и систематически подминавано, с най-съществени следствия за съвременното състояние на публичния живот и институции в България.

В него най-високо стои фундаменталният акт на новата национална държава – приемането на конституцията през 1879 г. От гледна точка на значението на този ред на събития е потресаващо, че България почти не познава Дневниците на Учредителното събрание. Те веднага те изправят пред въпроса как така конституционната грамотност на Марко Балабанов и Константин Стоилов е класи над последното Велико народно събрание от 1991-а и какво следва от това. По-нататък идва драматичното изграждане на държавност, с всички неизбежни перипетии, колебания, дилеми, но и дръзки решения. Тази линия много повече доближава България до изграждането на съвременната държавност в конституционните демокрации на Запада в страни като САЩ, Германия, Англия, Италия. По-конкретен пример: САЩ почитат своите конституционни мислители – Медисън, Хамилтън, Джеферсън и пр. Те обаче не са снабдени с иконически имунитет, а неотменно присъстват като повод за критическо мислене върху изграждането на държавност днес.

Тази традиция е алтернатива на османо-имперското наследство на “балканизацията” и характерната нужда от компенсаторни фантазми от македонски тип. Но тя също изисква будна критическа нагласа и аргументирана лична позиция по множество дилеми. За разлика от Вазовата канонизация в “Епопея”, която цели безусловност и магия. По този начин в полето на националната история се въвежда въпросът за отговорното поведение днес. Доминиращата в България версия на националната история не е свързана с такива неудобства. В общия случай тя освобождава от отговорност. В лошите си варианти тя прилича на религиозен комикс, както беше случаят със сериала “Джингиби” през 1980-те.

Устойчивото затъмняване на тези исторически перспективи е само по себе си показателно: вместо строители на държавността България отдава предпочитание на романтико-трагическите си герои. Те не повдигат сложни въпроси, изискват нещо по-просто, преклонение. Другите, “строителите”, налагат да се мисли отговорно по един основен въпрос: ако има национален проект, той да не се мисли чрез иконите на политическата теология, а като проект за съвременна държавна организация. От тази перспектива единодушно бягат всякакви играчи: “Атака”, издателствата, учителското съсловие, самият избирател.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -