в. “Капитал”, 13 март 2004

Ето един въпрос от уводни курсове по конституционно право – „може ли кралицата да има паспорт“. Ако не може да и се издаде такъв документ, това е демонстрация, че кралицата е същество от друг свят, изключено от нормативния ред на собствената си страна. Оставайки отвъдна на този ред, за нея например всичко би било позволено; или спрямо нея защитата на гражданските права не действа, и т.н. И, обратно, ако и се издаде паспорт, то тя поданик на кого става, на себе си? И как да има личен паспорт, щом като получава статута си не като индивидуално същество, а през династическата верига? Тогава на династията ли да се даде паспортът? Примерът може да се разиграва в множество варианти, които демонстрират особения статут на кралицата.

Ако позитивисткият спор между юристите за т.нар. царски имоти бе започнал с такъв пример, щяха да се спестят страсти и страници. Аргументите, приведени досега от всяка от страните, се развиват под едно неизказано некоректно допускане. Тук накратко отхвърляме грешната презумпция на спора със следното твърдение: Не е възможно да се преведе или пренесе институтът на монарха от Търновския конституционен ред в днешния граждански правов ред, възникващ под условието на Конституцията на Република България от 1991 г.

Институтът на монарха

е отпаднал от нормативния свят на републиката и неговия конституционен език. Дори максимално свободна интерпретация на конституцията не може да реанимира значението на термини, свързани с него. Изобщо конституционният речник на републиканска България не позволява изрази като „цар“, „монарх“, „престолонаследник“ и пр. да бъдат употребени смислено. С него може да се описва монархът толкова, колкото с езика на химическите уравнения може да се направи хороскоп, или с нотното писмо да се опишат правилата за уличното движение. Разсъждавайки за царските имоти в строг правен език днес, част от гилдията на юристите се опитва обаче да направи точно това, да преведе или коментира на езика примерно на квантовата механика движението на капитали през фондовите борси. Това упражнение доникъде не води и диспутът остава отворен.

Какво обаче означава по-конкретно тази несъизмеримост на светове, езици и условия за развиване на валидни аргументации?

Най-напред нека отбележим, че тя не се отнася до бившите поданици и настоящи граждани, а само до монархическия институт. Всеки с изключение на монарха има права, в частност правото на собственост, които произтичат и се гарантират от конституцията (от всяка конституция) и се уреждат по-конкретно в съответните закони. Този голям дял в конституционния ред – правата въобще – не отпада, не е точка на прекъснатост в нормативната еволюция на модерната държава, дори при смяна на конституциите. Твърдението може да се универсализира: тъй като не е мислима конституция без харта за правата, то при всякакви промени или приемане на нови конституции тези права по принцип се транслират и запазват; по принцип, независимо от вариациите.

Не е такъв случаят с монарха. Той не може да бъде прехвърлян в нов конституционен контекст чрез подразбиране. Би могъл да се запази само ако новата конституционна уредба специално предвижда такъв институт, тоест – ако тя го създаде отново. Нещо повече

Разликата между монарха и поданиците

съществува не само на нивото на различни конституционни постройки, но и в границите на самата конституционна монархия. Монархът не може да бъде пренасян вътре в Търновската конституция на други нива, по-специално на равнището на гражданскоправните отношения, които се отнасят до поданиците. Тъкмо поради своята уникалност статутът му на персона-институция се урежда директно в самата конституция, която му отделя цели седем глави. Неговата персона не попада под харта, засягаща неограничено множество поданици/граждани – например харта за гражданските права.

Това условие стеснява възможния обхват на интерпретациите на всички въпроси, отнасящи се до монарха, включително отношенията на собственост, в следните две посоки. От една страна, в конституцията от 1991 г. монархическата персона не може да бъде описвана, за нея няма дори думи, тя е непонятна в този свят и отвъдна на самия конституционен език. От друга, в Търновската конституция от 1879 г. персоната на монарха е персона-институция и с този си статут не може да бъде описвана и разбирана в гражданскоправовия ред, отнасящ се до граждани или поданици. При такива изходни условия следва да се развива и аргументацията за прословутите „имоти на царя“.

От факта, че монархът е институция и се регулира от публичното право, и то на равнището на самата конституция, следва ограничение в упражняване на обичайния списък от граждански права. По-конкретно по отношение на правото на собственост той не може неограничено да се разпорежда с онова, което е „негово“. Юристите, които днес спорят за „царските имоти“, могат да си зададат въпроса

Мислимо ли е царят да продаде всичко

което притежава, и да изхарчи парите си в Баден-Баден? Или, ако династията бе прекъсната, да речем, през 1942 г., щеше ли монархическото наследство да се разпилее или по-скоро щеше да се съхрани за новата династия след избор на монарх от Велико народно събрание? Своеволия не са допустими в степента, в която монархът живее според изискванията на институцията си. Могат да се случат, ако той се отклони от рамката на института, но това ще е равносилно на обезумяване. Скандалът би сринал самата институция, защото ще се окаже, че монархът е консумирал права на свободен гражданин или поданик, какъвто той не е в качеството си на институция. При упражняване на такива права монархът би свел институцията до конкретната персона, с която тя към момента се идентифицира. Такава подмяна обаче не е позволена. Мислимо ли е например Елизабет Втора да продаде самоволно Уиндзорския дворец? В момента, когато това стане, Великобритания вече няма да е монархия. Това между другото е причина английската кралица да присъства с разнообразни уговорки в класациите на богати хора. Никой не знае какво и доколко е нейно, защото самата идея за „нейно“ остава неопределена. „Мое“, „твое“, „нейно“ се определят през отношенията на собственост и тяхното правно регулиране в гражданския свят, а монархът е отвън, или на границата на този свят.

Да направим още една стъпка, задавайки наглед наивен въпрос – „кой точно е собственик, кой е субектът, носител на правото за разпореждане с прословутите царски имоти“. Отговорът е наглед прост – „монархът“. В българския случай следва да отнесем въпроса към описанието му в Търновската конституция „Князът (от 1911 г. – царят) е върховен представител и глава на държавата“ (чл. 5), неговото „лице“ е „свещено и неприкосновено“ (чл. 8), той е носител на законодателната власт (заедно с „народното представителство“, чл. 9), на изпълнителната власт (чл. 12), от негово име действа съдебната власт (чл. 13), наследява се не друго, а „княжеското (царското) достойнство“, и пр. Когато днес се пита „кой“, кой е собственик на одържавените през 1947 г. „имоти на бившите царе“, трябва да се изредят всички тези характеристики, които отделят „свещеното и неприкосновено лице“ на княза/царя от света на гражданскоправните отношения. Никой поданик/гражданин не предава по наследство „достойнството си“, а предава права за разпореждане с някакви предмети, имот. Никой поданик/гражданин не стои над разделението на властите, тъкмо обратно, възниква като носител на права под условието на разделените власти. От всичко това следва, че в юридическия диспут първо трябва да се уточни кой се има предвид, какъв субект се визира и едва след това да се говори за дата на издаване на крепостни актове, за интендантства и други домакински ведомства, обслужващи монарха.

Ето още една конкретизация: На така описания монарх конституцията определя „обдържанье“ от шестстотин хиляди франка на година. Тази сума също няма ясен превод в днешния правен език: това заплата ли е (в който случай бихме говорили за частно лице на някаква държавна длъжност) или бюджет (в който случай предпоставяме институция с администрация)? Днешният аналог на монарха – президентът има заплата от примерно 1500 лева и бюджет от 4-5 милиона лева. В републиканския ред това разграничение е естествено, тъй като преди него е направено разграничението на частно и служебно; макар и еднолична институция, президентът е служебно лице. При монарха това различие не възниква: самата му персона е пред-зададена като институция, а не става такава с мандат; и затова е „свещена и неприкосновена“. (Това условие за непрекъснатост е фундаментално, поради което например холандската конституция е приела, че при смърт на краля нероденият престолонаследник се смята за роден.) С други думи, докато президентът е делим на частна и служебна страна, монархът стои пред това деление. Смехотворно е да се говори – цитирам бившия конституционен съдия Димитър Гочев от 2001 г., днес с активни приноси в схоластическия турнир – за царя като „титла“, от една страна, и царя като „длъжност“, от друга. Двете страни са неразчленими – поради което се наследява не друго, а „достойнство“. По отношение на въпроси за собствеността оттук следва, че докато за президента те са решими по общия граждански правов ред, за монарха днес никой не може да предложи формула за интерпретация на правото на собственост.

От тези кратки рефлексии над характера на монархическото и свързаната с него проблематика на собствеността следват няколко извода:

Първо, спорът няма шанс да получи рационално решение в сферата на гражданскоправните отношения. Второ, въпросът за т.нар. царски имоти неизбежно ще напусне правната сфера и ще се реши като особен политически въпрос. Трето, цивилизованият начин на решаване на политически въпроси от такъв порядък е Народното събрание. Това е неизбежният, а не добрият или лошият ход на делата.

Както с решението от 1998 г., така и с всяко решение на Конституционния съд, което обявява дадена норма за противоконституционна, автоматически се възстановява преди действалата норма; в противен случай се получава нормативен вакуум и институционален хаос (виж статията ми в „Капитал“, 31.07.1995 г. „Делим ли е законодателният акт“). В случая обаче няма предходна норма за възстановяване. Въпросът е par excellence политически и решението съдържа момент на произвол. Ще бъде обаче крайно нецивилизовано, ако през неизбежния произвол на едно политическо решение нахлуе варварски нихилизъм.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -