Mediapool.bg, 18 Февруари 2002

Този коментар е провокиран от чуденето откъде да подхвана типичен родителски проблем: от ученичката, от учителя или от учебника. За първите две точки ми бе лесно да направя съответните критични и само-критични заключения. По третата обаче предлагам коментар на параграф от учебник.

Цитат

от учебника по литература за 11 клас, издание на Ciela, глава “Под Игото”, стр. 67:

Според М. Бахтин една от основните разлики между епоса (епопеята) и романа се състои в начина, по който присъства в тях, мисли се в техния свят езикът. Епическият човек няма идея за условния, знаковия характер на езика. Думите и нещата за него са едно. Това значи, че за изказването на жизнения опит съществува един език, който по условие е правилен. Обратно, романовият човек знае, че онова, което обикновено наричаме действителност, не се “представя”, каквото е, в езика, а се означава от него – и се означава по различни начини, изразяващи неволно или умишлено искрено или притворно ценностно отношение към назоваваното.

Коментар по реда на изказванията

1. Езикът нито “присъства в тях”, нито “в техния свят”. Варварско отношение към езика е да се отделя той от самия свят на епос и роман, а впоследствие да се пита за “присъствието” му в тях. Подобно вещно-контейнерно съотношение не е мислимо за езика. Веднага се пита човек: а как е построен самият им свят, на романа и епоса? Отговорът е: с езика, ако подхождаме по-инструментално и под по-слаба теоретична норма, тоест по-популярно. Малко по-точно е, разбира се, да се каже: във езика. А най-точно е да се идентифицира светът и езикът, с което отпада веднага фикцията за съотнасянето им като матрьошки.

2. Ако е възможна изобщо конструкцията “мисли се в техния свят езикът”, пита се как може да се мисли езикът встрани от езика, как става това отделяне на позицията на “езика” и на “мисленето на езика”. Това пак е груба натурализация, която в широко взетата хуманитария е допустима в натур-философията, а в науката е смислена като условие на лингвистика, в която езикът е обективиран, опредметен за целите на изследването. Но анализът на роман/епос не е лингвистика?! Вмъкването на “в”, “в техния свят” не променя различението.

3. “Епическият човек” е странен начин да се мисли и описва феноменът на епическото. Защо феноменът “епическо” да се артикулира чрез буквална хуманитаризация, или антропологизация, маркирана в “човек”. Това също е тип натурализация, която има пост-ренесансов характер. Тя не е коректна за античния епос. Епическото е феноменологическа реалност и не се нуждае от закачалката на “човека”.

4. Дори да имаме “епически човек”, защо от него се очаква да има изобщо идея за език и езиковост. Без значение дали езикът има условен или друг характер. Такъв въпрос изобщо е излишен и абсурден. Може ли да се пита за това каква идея за език има митичният “човек”, и дали гайдарят разбира условния/безусловния характер на музикалния език?

5. Не “за него думите и нещата са едно”, а феноменът епическо имплицира такава идентификация. Тук не спорим с тезата, макар че и това е възможно, а редактираме изказването.

6. Един по-деликатен момент: Ако, от една страна, “думите и нещата са едно”. Но, от друга, имаме “изказването на жизнения опит” (макар и на “само един език”). “Изказването на жизнения опит” преполага, че между “изказване” и “жизнен опит” има разлика, тоест те самите не са едно. Но това пък показва, че и “думите и нещата” не са едно, доколкото имаме и жизнен опит (“неща”, тип реалност, жизнен опит) и “изказвания” за тях. Тогава още повече става ясно, че за “жизнен опит” на “епически човек” и за неговото “изказване” е напълно безсмислено да се говори.

7. Ако има “един език”, то идеята за “правилен” и “неправилен” е излишна. Няма такова разграничение. Да не се простираме към другата импликация: че идеята за “неправилен език” е самата неправилна идея. Езикът е език, той не може да бъде правилен или неправилен. Само вътре в езика могат да извършват “неправилни” работи, да се говори неистина. Но тази неправилност засяга само единични изказвания, частта, не целостта на езика. В целостта си езикът е абсурдно да се характеризира така. Каква е тази мега-рефлексия, която квалифицира езика изобщо “като правилен” и “неправилен”.

8. “Романовият човек” е любопитно същество, което “знае”, че действителност и език не са тъждествени, а езикът само “означава” нещо друго, а именно “действителността”. Това също е грубиянски начин да се изразиш, независимо вярно или не. Първо, идеята, че има “романов човек”, който “знае”, е невъзможно допускане и стилистична повреда. Дори да въведем термина “романов човек”, не той “знае”, и не дори авторът “знае”. Проблемът не е до знаене и знание. Въпросът е дали романът, романното, формата “роман” предполага разграничение между език и действителност. Второ, нека попитаме: дори между роман и действителност да има различение и романът да обозначава въпросната извън-романна действителност (макар че, откровено казано, срамота е да се говори така), каква представа за романното е предположена в това отношение на обозначаване. Някакъв груб реализъм. Тогава обаче и цитираният в началото Бахтин ще хлъцне от изненада. Трето, подобно разграничение директно казва, че самият роман не е действителност, а е означение на действителност извън него. Тоест, че не е смислено да се говори, например, за “действителността на романа”. А всъщност, ако все пак се работи с метафизиката на “свят”, “език”, “действителност” и ако тези максимални метафори се разбират категориално, трябва да се приеме, че са взаимозаменяеми, че обозначават едно и също – светът на романа, езикът на романа, действителността на романа са по същество едно.

9. “Не се “представя”, каквото е, “в езика”, а се “означава от него”, казва авторският колектив. И това разграничение произлиза от неразбиране: начинът на езика да “представя” е като “означава”. С други думи, разграничението между “представя” и “означава” е нередно. То прилича на разграничението между “бутилка” и “стъклена бутилка”. Но това не е разграничение, а уточнение.

10. Накрая, ако “романовият човек” имаше възможност да “знае” за “условния, знаковия характер на езика”, той нямаше да бъде “романов човек”, а щеше да бъде теоретик, примерно автор на учебика, който коментираме тук. А ако пък “знаеше”, че при тази “условност” са възможни “различни начини” на означаване, и ако на всичко отгоре бе съоръжен с това фатално знание, то той никога нямаше да възникне като романов човек. Нямаше да има шанс да стигне до романовата форма.

Дали не е човешко авторите на учебника да направят опит да осведомят “епическия човек” и “романовия човек” какви беди са ги сполетели напоследък. “Епическият човек” веднага ще се помине, защото не знае за условния характер на езика, за него нещата и езикът са едно. “Романовият човек” обаче знае, че езикът и нещата не са едно и може да се притече на помощ на колегата си със спасителен аргумент. След което двамата да обяснят на авторите, че разлика има, но тя е между техния колектив и способността за съждение. Това последното го твърдя сериозно и буквално, защото стартиращата фраза “Според М. Бахтин….” (еди-какво си) е самодоволно изображение тъкмо на тази разлика.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -