“Гласове”, 8.01.2013 г.

Постановката е развита върху една хипербола, остроумна, но и основателна: “Макбет” е видяна изцяло като оргия на орисниците. Празникът на вещиците е безкраен, те нямат насита.

Тази версия е много забавна и е чудесно изпълнена. Основание за интерпретация, която залага на пълна доминация, произвол и безчинства на вещиците, се съдържа в една неопределеност или мистерия в самия текст на трагедията. Но в традиционни – “сериозни” – постановки на пиесата тя остава извън фокус поради своя твърде авангарден, всъщност абсурдистки уклон.

Според текста на пиесата орисниците казват какво е писано да става. Те не влизат в подробности, казват само, че Макбет ще бъде крал. Пророчеството е мъгляво. То обаче поразява Макбет. Объркването му се засилва, когато става тан, тоест сбъдва се първата чат от вещерската дума.

Тук се отваря мистерията на пиесата, върху която с характерната си абсурдистка ирония се е замислил режисьорът: как именно Макбет си набавя мотивация, така че да “се случи” не друго, а самото пророчество. Мотивация му липсва, той е не просто слаб и бевзволеви, а е тотално безполезен индивид, мухльо, за нищо не става. На него не може да се разчита да свърши дори онова, което съдбата е определила като неизбежно.
Това обстоятелство въвежда лейди Макбет в пословичната й роля. На първо място тя се заема да обяснява на Макбет какво мисли, вижда, чува самият той. А той, основателно в някаква степен, се чуди дали е казал или е по-скоро чул какво предстои да става. Ако е чул, може да остане страничен свидетел на собствената си орис да бъде владетел. Но ако е казал, то неговият собствен вътрешен глас е изрекъл думата, тоест колкото го е казал, толкова е и пожелал, или казал го е, защото всъщност го желае. В това различие на писано и пожелано е разпънат Макбет. (Това е условно различие, всъщност дали си чул или казал може да бъде едно и също, тъй като чуваш каквото искаш да чуеш, точно както и казваш, каквото искаш, и двете са волеви актове.)

Лейди Макбет решава колебанието, като му дава да разбере, че е “казал”, а не “чул”. (Макар че това е подтекст, не се изговаря в тази форма.) И превежда мъжа си през мъглявината, в която е заседнал, за да извърши той предреченото. Но щом притежава това фатално знание, лейди Макбет става една от орисниците – тази, която, освен че изрича пророчество, се грижи за сбъдването му. В по-съвременен политически смисъл лейди Макбет е действителната вещица.

В този деликатен момент е тайната, кодът на трагедията. Но той е и потенциално много забавен, до абсурд: ако орисниците трябва сами да се погрижат да стане това, което sub specie аeternitaтis са видели и съобщили като неизбежно какви орисници са те и каква орис има изобщо тук. Ако ще трябва сами да го направят, те в самия този акт по изпълнение се разграждат като носители на съобщенията на неизбежната съдба. Върху тази забавна страна – че орисниците запретват ръкави, за да не се провали пророческата им дума – Теди Москов е развил цялата оргия, тя е празник на вещерското, което хем вещае, хем прави, и така играе, празнува и се забавлява.

Спекатълът има чудесна сценография (Владо Шишков), един от най-хубавите в пиесите на Теди Москов, които съм гледал. Всичко е в червено, както си му е редът в “Макбет”, нали се лее кръв непрекъснато. Костюмите на Свила Величкова са, както винаги, забележителни. Триото на вещиците (в изпълнение на Станка Калчева, Лилия Гелева, Ярослава Павлова) е чудесно изпълнено и адски смешно. Станка Калчева играе и обединените в обща фигура лейди Макбет и главната орисница. Малин Кръстев е много убедителен като крайно неубедителния Макбет. Изобщо спектакълът е прекрасно изпълнен.

Все пак за мен ядрото на цялата пиеса е във въпроса: е, добре, писано е да стане, ама като самият Макбет е пълен лигльо и за нищо не става, тогава който е изрекъл прокобите, да дойде и да си свърши работата, ако обича.

Гледайте го, не е ясно колко ще се задържи; по неясни за мен причини може и да не успее.


Comments

1 Comment so far

  1. ivan hadjiev on May 16, 2014 23:54

    Mc Bеth“ НА ТЕДИ МОСКОВ КАТО НЕДОПЕЧЕН ХАМБУРГЕР Новата постановка на Теди Москов „McBeth“ по У. Шекспир е може би началото на нов жанр: театрална „fast food“ – едночасово упражнение по заиграване и пародиране, чийто резултат е серия от лошо сглобени скечове от програмата на комедийна вечеринка, посветена на Шекспировия Макбет. Стилът много напомня на телевизионното предаване „Комиците“, в което участват неговите бивши актьори Кръстьо Лафазанов и Христо Гърбов. Всеотдайните актьори от Младежкия театър играят за първи път в представление на Москов. Трите актриси – вещиците кикимори от трио „Хинелоза“ (Станка Калчева, Ярослава Павлова, Лилия Гелева) се справят чудесно, както и Малин Кръстев, който явно може да изиграе всичко и всеки, във всякакъв стил, и да бъде еднакво убедителен и в най-странната роля. Доброто им изпълнение, както и усили- ята на останалите актьори не са достатъчни, за да придадат смисъл на театралното упражнение McBeth. Извън това, че работи с тези актьори за първи път, всичко в представлението на Теди Москов празната сцена, оскъдната сценография, бутафорията, фрагментарността и накъсването на действието от бързо сменящите се скечове и пародии върху теми от Шекспир и от масовата култура. Накрая всичко свършва някак неочаквано и в нищото – дори публиката не смее да заръкопляска, защото не е наясно дали това наистина е финалът. В свое интервю преди премиерата режисьорът обяснява изписването на Макбет – McBeth в стила на МакДоналд`с намерението си постановката му да отговаря на съвременния евтин вкус и духа на времето, който той описва така: бързо хранене, бърз секс, бързи грабежи и т.н. МсВеth се превръща в част от културата „набързо и на крак“ и постига ефекта от изгълтано на крак меню от верига за бързо хранене – поетата набързо кратка порция пародии и смешки върху Шекспир има краткотраен остатъчен вкус, също толкова познат и неудовлетворителен като този от недопечен или лошо притоплен вчерашен хамбургер. Повече от 20 години режисьорът Теди Москов показва едно и също – че може да пародира всичко и всеки, да направи скеч и импровизация върху материал от който и да е класик, че има въображение и чувство за хумор. Но показва и че не може нищо друго да прави. Това което се нарича негов стил – пародиране-клоунада, скечове, езикови каламбури,импровизации и заиграване с думи, предмети,теми, персонажи и сюжети, вече е изчерпано като метод на работа и всяко следващо представление в този „стил“ е предсказуемо повторение на предишните. Ако си гледал някое от представленията му, все едно че си гледал всичките. Самоповторението го е превърнало в клишето „Теди Москов“. Като че ли го е страх (или вече не може) да мръдне встрани от коловоза, който си е изорал сам. Материалът е различен, но калъпът, чрез който му придава форма, е неизменно един и същ през годините, което прави крайният резултат предварително известен. Интересно защо той все още пише на афиша „по…“, след като в постановките му често няма нищо от оригинала, освен знака на името? Защо са му патерицата на оригинала и името на поредния класик, за да въплъти идеите си в театрален материал? Какво му пречи да го направи от свое име в така наречените си „авторски спектакли“? Ако режисьорският метод на Москов е бил интересен и новаторски преди 20 години, сега на моменти почва да става ретро и демоде след толкова години повтаряне. През тези години режисьорът е имал своите попадения: „Майстора и Маргарита“, „Фантасмагории“, „Комедия на слугите“, „Пътува Одисей“, но методът му на работа вече не се развива отвъд повторението на познати ходове. В съвременния свят на променливи и бързопреходни методи, моди, идеи, ценности и течения, повторението и самоцитирането до безкрай са още по-очевадни и натрапчиви, особено за разглезения от леснодостъпни и бързосмилаеми зрелища и забавления съвременен зрител. Не ми е ясен адресатът на McBeth – едва ли са любителите на оригиналния Шекспир, но дали то е адекватно и за днешните млади консуматори на бързата култура и Макдоналдс? Чии проблеми рефлектира, за кого е важно като теми и смисъл? Може би, ако някой гледа за първи път представление на Теди Москов, може и да му се стори любо- питно и забавно заради добрата игра на актьорите и безотговорното отношение към класиката. Москов осмива евтиния вкус на времето ни, но сам става част от него. След 50 минутното упражнение McBeth, може би трябва да очакваме петминутното „Омлет и Жулиета“, което окончателно да затвърди мнението за него, че няма какво ново да каже и на кого… #20 джон – 08.01.2

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -