в. “Капитал”, 18 август 2001

Електоралният тайфун, който инсталира 120 депутати на НДСВ в парламента, решителна критическа рефлексия над аналитичната работа с политическото. Първо, поради тежката въпросителна, която увисна над експертната общност по повод демонстрирания й дефицит да артикулира правилно внезапната народно-монархическа революция. Второ, поради ясната индикация, че обектът на анализ – политическото, изпреварва с поведението си самия анализ и така го обезсмисля. Напълно уместно е една сериозна преоценка да започне от прости и очевидни неща.

У нас политолог или социолог се употребява за лица, които правят публични изказвания за политиката изобщо. Пред феномена “Симеон Втори” този неразчленен профил се саморазкри като интелектуална пирамида и просто фалира. Подобен бе случаят със смаяната политическа наука в западния свят, докато се сриваше Берлинската стена, а за мащабите на България Симеон Втори е събитие от такъв порядък. Монархическият казус налага това популярно и доста примитивно схващане да се разчлени критически. Първа стъпка в тази насока е съзнателното въвеждане, а оттам нататък и отчитане на разграничението между две гранични позиции – оперативната политология и политическата теология (или философия).

Оперативната политология се занимава с партийни програми, избори, политически маркетинг, кампании, ходове на политически субекти, коалиране, рейтинги, прогнозиране, и т. н., все неща от текущата политика. Тя не повдига гранични въпроси, защото няма подготвеност за радикално питане. За нея действителността на политическото е стабилизирана и подредена, а процесите в нея са измерими и предвидими. Грешките се дължат на временни и отстраними недостатъци в наблюдението и процедурите по измерване. Те не се коренят в радикални промени в структурата на самите наблюдавани обекти. Именно това е основната причина този тип политология да няма капацитет за вникване във феномена “Симеон Втори”.

Рефлексията, която наричам политическа теология, обратно, не е компетентна по оперативни въпроси. Тя се занимава само с гранични състояния на политическото: суверенитет, обществен договор, революция, гражданско неподчинение, представителност, конституция, структура на политическото тяло, монархическата идея, същност на политическата легитимация и пр. Тя задава общи и радикални въпроси за същността на политическото и работи непосредствено с фундаментални понятия. За нея политическата действителност не е хомогенно пространство, вътре в което протичат едни или други редове от събития. Напротив, тя вижда действителността на политическото като цялостно подвъпросна и способна да претърпява цялостни трансформации. Затова тя се интересува от това каква е същността на политическата легитимация или какви са основанията за разделянето на властите и т. н. В този тип наблюдение основни форми на политическото се поставят под въпрос. Тази перспектива не бе разгъната в нужната степен и със съответната радикалност по повод появата на Симеон Втори. Което означава, че локално установената традиция на анализ се е предоверила – може би неизбежно – на видимата страна на политическия процес и не е развила механизми за своевременно разпознаване на извънредни събития от порядъка на революциите. Предизвикателството на Симеон Втори към цялата система на парламентарно представителство у нас не бе разпознато навреме. То се оказа недостатъчно, за да задейства интелектуално по-мощната рефлексия, която е предпоставка, независимо дали се осъзнава или не, на оперативно-политологическите анализи.

И двете рефлексии над политическото имат отношение към случая с царя. Добре е обаче да се знае докъде се простират компетенциите на всяка, какво тя може да обясни и какво не. В настоящата ситуация смесването им доведе до значително объркване. То се прояви главно в две форми.

Първо, практикуващи оперативна политология от един момент нататък започват да говорят в нескрито нормативна реч, да казват какво е добро и какво не за страната, демокрацията, за всеки от нас, какво трябва и какво не трябва да става и т. н. Тоест, вместо да се занимават с тълкуване или чрез публичните си изказвания да помагат на хората да разберат какво всъщност става, съвсем откровено леят потоци от ценностни съждения. Това, разбира се, не е работа на анализа, а е прагът, отвъд който аналитичната позиция става политическа.

Този лесен преход означава също, че местната позитивистка политология не съзнава добре, а поради това и не отчита границите на предвидимостта. Това обстоятелство я прави както желан терапевт на публиката, така и естествен кандидат за съветник на политиците.

Второ, пролича иначе скритият парадокс на оперативната политология. В нормална ситуация тя си играе свободно и изкусно с фундаментални и гранични понятия като суверенитет, демокрация, обществен договор, легитимност, без да има нужда от такава подсилена концептуална батарея. А когато ситуацията се радикализира и сама стигне до гранично състояние, млъква, изпада във фрустрация или просто казва кое е добро и кое е лошо. Тази концептуална емиграция в момент, в който основните понятия са единствено възможните или във всеки случай най-подходящите, инструменти за разбиране на ситуацията показва, че работата с тези инструменти не е овладяна добре. Тя също означава, че боравенето с тях при по-нормални обстоятелства е повече стилистично сърфиране по политическата материя.

Изводът, който правим е: феноменът “Симеон Втори” трябва на първо място радикално да се изнесе от текущите събития и да се постави в мрежата на основните понятия, с които се разчленява политическото. На второ място, той може да бъде върнат обратно, към видимата част на политическия процес, към настоящия поток на събития и, ако е подходящо, да се прилагат метрични средства, да се правят прогнози и пр., тоест да се анализира като предмет наред с други. Това разграничение трябва да бъде избягвано само когато е доказано ненужно. За да стане това обаче, е нужна откровена и сериозна дискусия в експертните среди за границите и възможностите на политическия анализ и типовете аналитична позиция. В противен случай сме изправени пред опасността от обезсмисляне на самата мисия на политическия анализатор.

Вярно е, че тя възникна у нас след 1990 г. с откровен дидактичен, следователно нормативен профил: на хората трябваше да се казва какво е демокрация и какво не е, що е то свободни избори и защо капачките за буркани не са най-същественият елемент в тях и т.н. Днес, 12 години след раждането на демократичната педагогика и упражняването й от оперативния политолог, задачите на анализа са други. Действителността на политическото е силно усложнена, а зрелостта на образования човек налага с него да се води диалог, а не да бъде полаган като tabula rasa.

Свободна дискусия по проблемите на експертната общност у нас ще доведе поне до два резултата: Първо, ще възникнат и нови кръгове проблеми, с които експертите ще се занимават: главно основни въпроси като смисъл и надеждност на парламентарното представителство в България, исторически цикли и повторяемост на политически епохи в цялата история на България, риск и потенциал за революции, било монархически, било граждански, и т. н. Ако в тази насока хоризонтът се разшири, тогава и работата на политическия анализатор може да си набави професионален финес, който към днешна дата е в дефицит.

Второ, разграничението между оперативна политология и политическа теология е преувеличено. В пространството между тях се открива спектър от възможности за аналитична работа, чието строго название е политическа социология. Това ветрило от интерпретиращи позиции под общото название политическа социология е в ембрионален стадий у нас. Докато то не се разгъне в достатъчна степен, претенцията, че в България има политическа мисъл, няма да бъде основателна. А когато се развие в достатъчна степен, ще стане ясно, че всяка сериозна политология е политическа социология.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -