Mediapool.bg, 29.03.2012

В цялата история на Европейския съюз критиките към него не са били толкова много и толкова силни, колкото днес. Засега, обаче, те остават далеч от определяне на полето от възможни ходове, които могат да съхранят политическите, икономическите и социалните достойнства на тази безпрецедентна конструкция.

С такава нескромна далечна цел ще посоча девет особености на Съюза, които са носители на риск за неговото разграждане. Намерението ми е критическо именно в този план: да очертая нещо като “негативна рамка” на развитието му. Това е рамката, в която той постепенно се е вписал, но която от своя страна го въвлича в криза по неизбежен нечин. Това е и рамката, от която едно дръзко и отговорно лидерство трябва да го отклони.

Първичната задача.
Европейският съюз днес е формация, лишена от първична задача, която да определя общата рамка и посоката на неговото развитие.

През 1951 година всеки лидер на страна основателка на Европейските общности може да обясни какво точно предприема, ангажирайки се с интеграционен проект – съхранение на мира на континента. Същата яснота се запазва и през 1956 година при първата стъпка в икономическата интеграция – общ пазар. Днес тази дефинитивна яснота е загубена и едва ли някой може да обясни какво е, как е и защо е Европейският съюз. Тя няма да се набави от неограничената експанзия на интеграционната реторика, в която политици, медии и граждани участват вдъхновено и безкритично.

Бюрократична експанзия.
В днешния си вид и развитие Европейският съюз е конструкция, в която движеща сила е бюрократичният разум.

В ЕС се стигна до вреден ефект на “бюрократичното изпреварване”, при което мотор за развитието на самия Съюз са не толкова държавите членки, а породената от тях ценрализирана и автономна бюркрация. Това прави интеграцията самоцелна и с неизбежно неопределени цели. То обръща наопъки и логиката на интеграционния процес. В резултат голямата политика на европейската интеграция (politics), на която се разчита да формира европейска публична сфера, е парцелирана. Тя е отместена от конкретни политики (policies), в които въпросите за бъдещето на Съюза нямат място.

Алиансовата политика.
Върховният орган на Съюза, Европейският съвет има характер на алианс и действа като своеобразно “международно правителство”.

В Европейския съвет са представени националните лидери на страните членки. Това е действителната основна институция на Съюза. Европейският съвет изпълнява своеобразно управление чрез конгреси. Той е междудържавна структура, която обаче се договаря по проблеми, засягащи вътрешния живот на отделните страни. Тази експанзия в пълномощията на Съвета е силно проблематична. В по-късните години на Съюза тя се артикулира в невинни изрази като “трансфер на суверенитет”. Но всъщност в нея е заложен ефектът на пораждане на “екзекутивна федерация” (по израза на Юрген Хабермас).

Демократичен дефицит
Степента на интеграция в Европейския съюз няма съответствие в степента на легитимност на европейските структури.

Институциите на Европейския съюз в никакъв случай и по никакъв начин не притежават необходимата от гледна точка на овластяването си демократична легитимност. Това се отнася в различна степен за Европейския съвет, Европейската комисия и Европейския парламент, не толкова за Европейсия съд за правата и за други структури. Европейският съвет функционира като тип алианс по модела на алиансите след 1815 година. Европейската комисия се формира като свръх-структура с високи президентски правомощия, макар и да не е породена по характерния за такава екзекутива начин, а именно пряк избор. Европейският парламент е по замисъл и по дефиниция безпомощна институция, една куха структура. Всички в момента подхвърляни идеи за бъдещото им обединяване само ще засилят този дефицит.

Федералната идея
Както федералистката идея, така и развитата от и около реторика са една от най-вредните политики в ЕС.

Идеята, че ЕС е федерация, или скоро ще стане такава, е развита и налагана днес главно от самата европейска бюрокрация. Разбира се, последното нещо, което е ЕС, е федерална формация. Тя никога не е била и никога няма да стане. Федерацията е силен вариант на политическо единство, зад което стои “ние, народът”, а не множество държави, обвързани с типични междудържавни договри. Преход от “ние държавите” към “ние народът” нито е заложен в основни документи на Съюза, нито е реалистичен проект, нито изобщо е концептуално възможен сценарий. Но развитата върху тази фикция реторика е силно подвеждаща и много вредна.

Парадокс на суверенитета
Политиките към централизация на ЕС са основани на концептуално невалидни възгледи за суверенитета.

Защитниците на централизацията, на “повече Европа”, на федералистките идеи и тенденции лансират и прилагат в аргументите си напълно невалидно понятие за суверенитет. В тях се настоява за максимален трансфер на суверенитет към въображаематa федерална шапка, като се изтъква главно анахронизма на националния суверенитет в нашето съвремие. Дали и доколко има такъв анахронизъм е по-сложен въпрос. Особеното е, че с такъв аргумент се обосновава не друго, а идеята за една (фикционална) европейска свръх-държава, конституционно организирана като федерация. Парадоксът е в това, че федерацията е също тип национална държава. Така решение на проблемите на националната държава и нейния явен анахронизъм се търси в една от нейните форми – федерацията.

Конституцията на Европа
Проектът за Конституция на Европа е лишен от основното условие за всяка конституция – “европейски народ” или единна публична сфера.

Конституцията на Европа бе изпратена завинаги в историята като невъзможен, нелегитимен и дори неуместен проект. Трансформация, която е аналог на национално обеднинение няма как да се получи с ЕС. Самият ЕС, макар бюрократично центриран, е агрегат от договори. Еволюцията на такъв агрегат не може да породи нито “народ”, нито обща публичност. Тъкмо обратното, класическото “народ” и съвременното “публично, комуникационно пространство” са условия на конституцията, а не нейни продукти. Двете условия може взаимно да си влияят и засилват в националната държава, поради нейните неизбежно брутални унификационни политики. Но подобна унификация не е мислима за ЕС.

Разширяването
Разширяването на ЕС следва елитарно-федералиски принцип и не отговаря на характера на Съюза като политическа конструкция.

Стандартите за членство днес са изкуствено втвърдени. Формира се един вид клуб, в който се приемат страни, отговарящи на критерии, много по-строги, отколкото критериите за приетите балкански страни. Тази проста идея за присъединяване обаче, е проблематична. Тя допълнително утвърждава централизирането на Съюза; усилва внушението за квази-федералното ядро; прави основателни съмненията, че разширението, противно на заявената природа на Съюза, е геополитически обусловено. Така строгите критерии, които не бяха дотам строги за България и Румъния, се оказаха строги до изключване за страна като Турция. Тази промяна показва как първоначалната идея за интеграция, водена от превантивни, негативни, риск-контролиращи цели, е подменена до неузнаваемост от една идея за ядро, периферия и зони на изключеност.

Външната политика
Идеята за обща външна политика на ЕС е обречена да се развие до равнището на административна абстракция.

Общата външна политика е създала няколко институции, сред които най-съществените са Върховният представител на Съюза и Службата за външни действия. Въпреки това административно набъбване, шансът да бъде изградена обща външа политика не просто е минимален, а концептуално отсъстващ. В този смисъл всички оплаквания, че ЕС няма обща външна политика по един или друг въпрос са напразни и ненужни. Големият тест за една обща външна политика не са акции от хуманитарно естество или кампании в защита на човешките права, а фундаменталните въпроси на международния ред – мира и войната. В този план самата представа за обща външна политика е принципно утопична. Всъщност, воденето на единна обща външна политка е израз на суверенитета в максимална степен: ако такава политика има, това би означавало, че ЕС е станал федерация. Но подобна перспектива няма, поради което целият проект за обща външна полтика е обречен да се осъществява като административна фигура – министерства, мисии и пр. – без действителна политическа основа.

Парадокс на неопределеността
Европейсият съюз не се нуждае от традиционни, втвърени определения, а опитът да му бъдат приписвани е фактор за политически недоразумения.

Това е друго измерение на бюрократизирания манталитет на централните институции на Съюза: повишените нива на тревожност от липса на ясни категориални определения и дефиниции, които да отговарят недвусмислено на въпроса какво всъщност е Европейския съюз. Дори зададеният по категоричен – и драматичен – начин въпрос “Ще се разпадне ли ЕС?” предполага, че той може да преживее колапс по подобие на Съветския съюз или Югославия. Това, рабира се, е дълбоко недоразумение. Но то е неизбежен резултат на политика, внушаваща, че Съюзът се осъществява като особен тип държавност. В тази традиция на грешни внушения се нареждат първоначалните за Общността метафори за федерирането, но и по-късните големи политически идеи за конституция, обща валута, обща централна банка, обща външна политика и пр. Факторите поддържащи този реторически контекст са много. В него именно възниква и тревогата, че липсват определения на Съюза, аналогични на националната държава.

Заключение

Всъщност, Европейският съюз представлява корпус от междудържавни споразумения. Тяхното наслагване, интензитетът, с който се приемат, формирането на високо автономни централни институции и пр., не променят фундаменталното положение, че става дума за флуиден комплекс от отношения. Съвсем нормално би било вътре в големите предели на Съюза да се формират и различни общности около различни договорености, каквито са общата валута, Шенген и пр.
Но срещу тази флуидност упорито работят както централните европейски бюрокрации, така и национални политици. Така се формира нещо, което ще нарека “евро-популизъм на етатистката яснота”. Парадоксът е в това, че най-интересната и перспективна страна на ЕС – неговата флуидност и неопределеност – се изживяват като дефицит на яснота и определеност. Този дефицит е бюрократична фикция. Той преодолява фиктивно, с една мощна реторика, която взема за отправна точка преодоляваните в процеса на интеграция суверенитети. Така се лансира един квази-държавен образ на Съюза, който създава оптически илюзии и задушава сериозния дебат за бъдещето му.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -