Mediapool.bg, 8 Февруари 2006

Основното неудовлетворение на институт “Отворено общество” и на партньорите ни от гражданския сектор е прибързаността, с която бяха направени промените в конституцията. Всички аргументи, че Европейската комисия ще напише по-висока оценка на България, ако бъде извършена конституционна реформа, не звучат убедително.

Сегашните конституционни промени бяха внесени в пакет така, както набързо ги е направила комисията, и така, както мнозинството с цялото си политическо право, разбира се, наложи без всякакви протакания. Този стил на работа е по- подходящ за изпълнителна власт, отколкото за законодателна, и още по-малко за законодателна власт в модуса й на конституционен законодател.

Добре беше след 16-17 години конституционна практика планираните промени да бъдат обект на по-широко обсъждане и от това биха спечелили всички, включително и мнозинството.

Резултатът от тази прибързаност и от досадното вече цитиране на Европейската комисия и предстоящите й оценки, са промени, които си позволявам да разделя на три “категории”.

Тривиалните поправки

Първата група са безусловно необходимите, поради което и тривиални поправки, за които ненужно се вдигна много шум. Например, въвеждането на омбудсмана в конституцията, след като България се насели от омбудсмани и едва ли не всяка община вече има омбудсман. Това е фактическо положение на нещата, чието кодифициране в конституцията можеше да се избегне, ако имаше по-изострен усет за конституционно-политическа икономия, какъвто изглежда тук няма.

И в конституцията, и извън конституцията, омбудсман ще има – тоест, тази поправка нищо не конституира, макар да има някакво символично значение.

Сред тривиалните поправки слагам и предложението – в сегашния му вид, разбира се, половинчато – за отмяна на депутатските имунитети. Предполагам, че няма нито един български гражданин, който да има каквото и да е съмнение, че депутатският имунитет е вреден. Не просто за защитата на депутат срещу наказателно преследване, а и заради далечни следствия, които имунитетът има и които за съжаление не бяха обсъдени в хода на изграждане на този пакет от промени.

Сред безусловно необходимите промени са и съобразяването на конституцията с готовия вече Наказателно – процесуален кодекс (НПК). Това е особен начин да се мисли конституцията като в “Алиса в огледалния свят”, но по обратния път – при готов НПК с него да се съобразява конституцията.

Излишните поправки

Втората категория промени са тези, които смятам за излишни. Всички разбраха, че изслушването на председателите на Върховния административен съд (ВАС) и на Върховния касационен съд (ВКС) с годишни доклади пред Народното събрание, от които нищо не следва, е един излишен ритуал. Това не урежда отношения между власти.

Тази поправка създава компликации и известни съмнения какво прави българският конституционен законодател, когато задължава председателите на съдилищата да подготвят доклади и, по-точно, какво би означавало те да бъдат или не бъдат приети от парламента. Думата “приема” няма никакъв законов, да не говорим за високо конституционен смисъл.

Вредните поправки

И една трета група промени мисля за вредни, дори неграмотни. Сред тях поставям на първо място възможността за отстраняване на председателите на върховните съдилища от орган, който не ги е избирал. Това в България бе наричано в последните дни “взаимодействие”, “взаимен контрол”, “отчетност”.

Пример за вредна поправка са предвидените права на министъра на правосъдието да осъществява контрол върху магистратите, включително и за решаване на делата. Може би днес се мисли, че тази поправка ще работи по един начин, но такава конституционна абстракция има извънредно широк обхват от непредвидими законови конкретизации.

“Нужното срещу възможното”

При прибързаната подготовка и приемане на конституцията настъпи и едно изместване на дебата в плоскостта “нужното срещу възможното”. Тук се цитира решението на Конституционния съд (КС) от 2003 година, от който следва централният аргумент на мнозинството: “Това е възможното. Ние знаем, че може повече да се направи и много пъти се чу, че това не са радикални промени, че това са половинчати промени, но това е, което можем да направим при съществуващите условия, които ни поставят решенията на КС”.

Идеята e третата поправка да се мисли като първа стъпка и след това де се отиде далеч по-нататък към нужните поправки на конституцията. Развитието на дебата в плоскостта “нужното срещу възможното” доста подлъгва и широкия обществен наблюдател. А всъщност съвсем не става дума за такава дилема.
В проекта са вкарани положения, които не само не необходими, но и които крият рискове за бъдещото развитие на отношенията между властите, както и вътре в съдебната власт, и изобщо целият пакет от поправки съвсем не е “това е възможното, онова е необходимото”.

“Свещената тройка”

Стилът на поправките говори за продължаващото в България неотделяне на принципно отделими, както и необходимо да бъдат отделени, власти. Прокурори и съдиите продължават да вървят заедно. Този пакет – главният прокурор заедно с председателите на двете върховни съдилища – тази свещена тройка или тази нещастна тройка върви заедно, поради което очевидно българският конституционен законодател изпраща съобщението: “Аз мисля тези трима магистрати като равнопоставени, като конституционно идентични лица, но в различни звена”.

Те обаче са принципно различни и мисля, че това вече се разбира в по-широк обществен кръг. Ръководителят на досъдебното производство, главният прокурор, активността на обвинителната функция и пасивността на този, който произнася съждението “да”, “не”, “виновен”, “невинен”, са фундаментално различни конституционни категории. Тази инерция – може би от 1947 г. – главният прокурор да се мисли по този начин, е грешка.

Игнорирана е 16–годишна конституционна практика

Някак си е разочароващо, а за тези, които го приемат лично, сигурно е тъжен начинът, по който се мисли в България идеята за конституционна промяна. Нелепо е да се отговаря на Европейската комисия, понеже искаме Комисията да произведе добър доклад. Това може да се ползва за масова употреба, но е невалиден аргумент за всеки сериозен и уважаващ себе си юрист, политолог, политик или който и да било.

След като имаме 16 години конституционна практика, в която се включват както функционирането на властите, така и решенията на КС, ние знаем какво се е случило с нас като национална общност в резултат на практикуването на тази конституция. Мисленето за конституционна поправка може да преминава през следната алтернатива: или е радикално, тоест някой иска нова конституция, защото тази е непоправима, или, другата, по-добра възможност – тази практика е доказала, особено през решения на КС къде нещата не вървят добре и какво следва да бъде добавено.

В случая категорично не е подходено по този начин. Мислено е сякаш сме 1991 г. и някъде по средата на обсъждане на конституционните проектотекстове, на някой му хрумва: “Ами, защо да не изслушваме и председателите на съдилищата в Народното събрание?”. Ама дали има това смисъл от гледна точка на 16 години конституционна практика, никъде не се чу. По този начин конституционният законодател, който е наложил тези промени, дори и несъзнателно се поставя в началото на историята на новата българска конституция.

За зрелостта на конституционния законодател

Аз мисля, че този подход е категорично грешен. За съжаление обаче, това е зрелостта на конституционния законодател в България, която видях демонстрирана и в интервюто на председателя ПГ на НДСВ. Анелия Мингова, професор по право, казва следното нещо по въпроса за изслушването на председателите на съдилищата: “Това, което предлагаме, е своеобразен обществен мониторинг върху дейността на звената в съдебната система”.

Това ли е работата на парламента, да се занимава с обществен мониторинг? Заглавието на това интервю гласи: “Властите не трябва да са безконтролни”.

Подобно нещо да го каже размишляващо лице през 13 век в Англия е добре, да го кажеш на първокурсници в университета – добре, но да произнесеш пред българската публика днес това патетично изречение – самото съзнание за нуждата властите да бъдат под контрол, от което започва съвременният конституционализъм преди няколкостотин години – е меко казано обидно.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -