“Политики”, Брой 2, 2006

В края на миналата година доста се колебахме дали да не прекъснем вече проекта “Граждански конвент за конституционни реформи”. Това е, ако не се лъжа, шестнадесетото или седемнадесетото заседание на Конвента. Всъщност той започна в края на 2003 година с две подготвителни заседания, на които искахме да видим дали изобщо има интерес към проблематиката и каква е перспективата различни общности, а това в случая означава политици, юристи и в широк смисъл политолози, на такъв форум да влязат в диалог за бъдещи конституционни промени. И както всички редовни участници и посетители на този форум са видели, интересът беше голям и този граждански форум има значителен напредък. Въпреки това си мислехме след две години дали не е изчерпан. Няма никакво съмнение, че съдържателно, от гледна точка на централното си съдържание, а именно конституционната реформа, той не е изчерпан, но все пак две години заседания може би е прекалено дълго и си мислехме, че на хората вече им е доскучало от този процес и от тази дискусия.
Стефан Попов

Отговорите, които получихме от всички, с които се консултирахме, бяха в противоположна посока, а и този разгорещен много кратък дебат около последните конституционни промени ни показва, че е по-добре да го продължим. Така че цялата 2006 година ще продължим. За разлика от предишните две години, когато форумът се занимаваше с институциите, сега ще отделим малко повече внимание на този дял на правата, който беше леко загърбен в предишните две години, но, разбира се, форумът ще отговаря на текущи, актуални въпроси, както е сега случаят с Конституцията, промените или пък президентските избори. Още повече, че президентът направи и заявка за конституционни промени в контекста на кампанията си, така че през 2006 година очаквайте нашите покани за този форум.

Основното неудовлетворение на нашата организация, на нашите програми и на всичките ни партньори от гражданския сектор, с които обсъждаме конституционните промени и конституционната реформа в далечна перспектива, е скоростта или бих казал прибързаността, с която бяха направени. Всички аргументи, че Европейската комисия ще напише по-висока оценка на България, ако бъде извършена конституционна реформа, би трябвало да не звучат много убедително на човек, който се занимава с конституционна политика сериозно. По-нашироко казано, сегашните конституционни промени можеха да бъдат предмет на малко по-широка дискусия. Те бяха внесени в пакет така, както набързо комисията ги е направила, и така, както мнозинството с цялото си политическо право, разбира се, е в състояние набързо и без всякакви протакания да ги наложи. Този стил на работа – не казвам, че е лош, или нелегитимен – е по-скоро подходящ за изпълнителна власт, отколкото за законодателна, и още по-малко за законодателна власт в модуса й на конституционен законодател. Беше добре след 16-17 години конституционна практика планираните промени да бъдат обект на по-широко обсъждане и от това бихме спечелили всички, включително и мнозинството, което ги прокара през парламента. Това е мое дълбоко убеждение.
Резултатът от тази прибързаност и от това вече досадно, бих казал, цитиране на Европейската комисия и предстоящите й оценки, е една серия промени, които аз ще си позволя да разделя на три категории. И трите категории въпреки думата категории, формират една серия в горе-долу насипно състояние от отделни и недостатъчно промислени, силно отворени към критика конституционни поправки.

Първата група са безусловно необходимите, поради което и тривиални, категорично тривиални поправки, за които напълно ненужно се вдигна много шум. Например, въвеждането на омбудсмана в Конституцията, след като България се насели от омбудсмани и всяка община вече има омбудсман. Както се казва, ние през последните десет години сме ги правили, та дори и заплатите сме им плащали, става дума примерно за общинския, софийския омбудсман. Това е фактическо положение на нещата, чието кодифициране в Конституцията можеше да се избегне, ако имаше по-заострен усет за конституционно политическа икономия, какъвто изглежда тук няма. Някак си звучи като добър плакат омбудсманът да е в Конституцията. И в Конституцията, и извън Конституцията омбудсман ще има, тоест, тази поправка нищо не конституира в крайна сметка, но има някакво символично значение. Сред тривиалните или безусловно необходими поправки слагам и предложението – в сегашния му вид, разбира се, половинчато – за отмяна на депутатските имунитети. Аз предполагам, че няма нито един български гражданин, който да има каквото и да е съмнение, че депутатският имунитет е вреден по много причини. Не просто за защитата на депутат срещу наказателно преследване, а и заради далечни следствия, които за съжаление не бяха обсъдени в хода на изграждане на този пакет от промени. Така че и големият шум, вдигнат около депутатските имунитети, също е шум за едни, станали очевидни, безусловно необходими, разбирани като такива и поради това тривиални промени.

Втората категория промени са тези, които смятам за излишни. Всички разбраха, че изслушването на председателя на Върховния административен съд и председателя на Върховния касационен съд с годишни доклади пред Народното събрание, от които нищо не следва, е един излишен ритуал, тъй като това не урежда отношения между власти.

И една трета група промени мисля за вредни и сред тях поставям на първо място възможността за отстраняване на председателите на върховните съдилища от орган, който не ги е избирал. Това в България бе наричано в последните дни “взаимодействие”, “взаимен контрол”, “отчетност” и всички тези изрази, които са в основния NGO речник на властите.  Разбира се, сред безусловно необходимите са и съобразяване на Конституцията с готовия вече НПК, което е особен начин да се мисли Конституцията като в “Алиса в страната на чудесата” – по обратния път, при готов НПК, с него да се съобразява Конституцията, та дори и това да се изтъква като аргумент. Трябва да променим Конституцията, защото това, което зависи от нея вече сме го променили и за да не изпадаме в противоречие, нека да променим конституционното условие на НПК.

Е, може да се продължи и по-нататък със съмнения относно министъра на правосъдието и как той осъществява контрол върху магистратите, включително и за решаване на делата. Тази абстракция може да се развие в най-различни подконституционни положения и това пък е пример (не го слагам в предишните категории), но е пример за нещо, което може би се мисли, че ще работи по един начин, но така изказано, тази конституционна абстракция има напълно широк обхват от непредвидени законови конкретизации. Напълно ненужно беше да се прави това нещо.

Как аз си обяснявам цялата тази работа? Първо, както казах с това прибързване, което ще ни накара основателно да намразим Европейската комисия повече от всичко, поради цитирането й като основен фактор в целия този процес, но при това прибързване настъпи едно изместване на дебата в плоскостта “нужно срещу възможно”. И тук се цитира решението на Конституционния съд от 2003 година.

И централният аргумент на мнозинството е: “това е възможното”.

“Ние знаем, че може повече да се направи и много пъти се чу, че това не са радикални промени, това са половинчати промени, но това е, което можем да направим при съществуващите условия, които ни поставят решенията на Конституционния съд”. От друга страна необходимото, нужното, е разбира се, това да се мисли като първа стъпка и след това да се отиде далеч по-нататък. В тази плоскост “нужното срещу възможното” се разви дебатът, но той много подлъгва, и той подлъгва и широкия обществен наблюдател. Всъщност съвсем нес тава дума за такава дилема, при която безспорно решението е на страната на аргумента на мнозинството, че това, което е възможно, сиреч максималното, което може в момента да се направи, ето него ще направим. Не, аз мисля, че са направени грешки, изразена е конституционно излишна бъбривост, вкарани са положения, които не са необходими, вкарани са положения, които крият рискове за бъдещото развитие на отношенията между властите, както и вътре в съдебната власт и изобщо целият пакет от поправки съвсем не е “това е възможното, онова е необходимото”. Има цяла серия от дефекти, които могат да бъдат разкрити при по-внимателно четене на отделните текстове.

На второ място стилът на поправките говори за продължаващото в България неотделяне на принципно отделими и необходимо да бъдат отделени власти. Прокурори и съдиите продължават да вървят заедно. Този пакет: главният прокурор, председателят на единия съд, председателят на другия съд, те заедно, тази свещена тройка – или тази нещастна тройка – върви заедно, поради което българският конституционен законодател изпраща съобщението: “Аз мисля тези тримата като равнопоставени, като конституционно идентични лица в различни сфери.” Те обаче са принципно различни и мисля, че това вече в по-широк обществен кръг се разбира, че ръководителят на досъдебното производство, главният прокурор, активността на обвинителната функция и пасивността на този, който произнася съждение “да”, “не”, “виновен”, “невинен”, това са фундаментално различни конституционни категории. Но поради тази инерция, не знам от коя година, може би от 1947 година, главният прокурор да се мисли по този начин. ето сега поправките вървят по този път, което е грешка. Това не е просто възможното. Това е вредното, то трябва в един момент да се пречупи и да се обърне.
Аз споменах за излишество и за конституционна бъбривост, в резултат на което
възникват излишни обраствания на Конституцията, вместо тя да бъде опростявана.
И най-накрая, просто завършвайки, ще кажа, че някак си е разочароващо, а за тези, които го приемат лично, сигурно е тъжно да се наблюдава този стил на конституционна промяна и начинът, по който конституционната поправка, идеята за конституционна поправка и промяна се мисли в България.

Но нещо по-сериозно има в начина, по който се подхожда към конституционната промяна. След като има шестнайсет години конституционна практика, в която се включват разбира се, както функционирането на властите, така и решенията на Конституционния съд, ние знаем какво се е случило с нас като национална общност в резултат на практикуването на тази Конституция, в резултат на това, че ние се самоуправляваме, самоорганизираме под нормата на тази Конституция. Мисленето за конституционна поправка може да преминава през следната алтернатива: или е радикално, тоест някой иска нова Конституция, защото тази е непоправима, което за мен е някак си неприемливо решение, но не казвам, че не е възможно, просто е мислимо, или другата, по-добра възможност е да приемем, че тази практика е достатъчно доказала се, показала е пред очите ни особено през решения на Конституционния съд къде нещата не вървят добре и какво в конституционния процес следва да бъде добавено, променяно, какви корекции са правени и как Конституцията през тези корекции и през това мислене върху практиката, протичаща под Конституцията, как през проблемната ситуация, в която се намираме от гледна точка на конституционната практика, какви промени и допълнения следва да бъдат направени. В случая категорично не е мислено по този начин, а е мислено сякаш сме 1991 година и сякаш някъде по средата на обсъждане на конституционните аспекти на някой му хрумва: “Ами, защо да не изслушваме и председателите на съдилищата в Народното събрание”. Ама дали има това смисъл от гледна точка на 16 години конституционна практика, никъде не се чу. По този начин конституционният законодател, който е наложил тези промени се поставя в началото на историята на новата българска Конституция.

* Изказване при откриването на Гражданския конвент за промени в българската Конституция от 06.02.2006: “Какво ще променят промените в Конституцията?”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -