В. “Дневник”, 28 февруари 2010

Докато гледах “Аватар”, една сцена минаваше натрапливо пред очите ми. У нас често се гледаше Animal Planet. С брат ми бяхме призовавани да се умиляваме от прочувствени сцени: родители пингвини бранят бебето си; бобърче строи замък; птичка прави гнездо на гърба на камила. Помня добре и тържествени коментари като: “Какво чудо е природата!” Както и: “Какви хора сте, бе! Не се ли трогвате малко поне?” “Аватар” е това.

Той има структура на детски филм за животни, заплашени от лоши хора. Развит е като сцена от Animal Planet, съпроводена от провален, но и не дотам амбициозен опит за драматургия. В резултат,на всички критични въпроси за съдбата на Земята като последния дом и убежище на човека е даден инфантилен отговор. Всички въпроси, които изискват мъжество и яснота на мисленето, са

решени в архаичен русоистки ключ, от който се разлетяват екоклишета

Според този изтъркан мотив голямата вина на съвременната културна ситуация е нейната разчлененост. На тази разчлененост един синкав аквариум, планетата Пандора, дава радикална вегетарианска алтернатива. Там върховен авторитет е дървото-майка, от което потичат и към което се връщат соковете в жизнения свят на На’ви.

Така вегетарианската история е истински радикална, защото всъщност е вегетативна. В еко-мистическа перспектива дори Animal Planet стои недотам изискано – там има зли крокодили, те ядат живи антилопи, къса се плът със зъби. Богът на Пандора, обратно, е дървото-майка, в чийто свят такива политически некоректни подходи са изключени.

Можеше ли все пак “Аватар” да бъде изпълнен по някакъв по-свестен начин? Можеше, ако не бе сбутан в елементарна идеологическа схема, раздухана в драматургическо 1D.

“Аватар” има едно любопитно постижение: картината на планетата в нейната цялост. Е, това особено важи за висящите планини в стил камъните на Магрит. Обитателите й На’ви са симпатични, дори са находка за деца и любители на географски открития. За този рисунък се присъждат оскари. Бедите започват оттук нататък.

Филмът е оставен да изтече през една брутална фабулизация

Има един свят, който е фантазно закръглен в себе си, изконно неагресивен и вегетативно успокоен. Има друг, който го връхлита с агресия, всекидневно наблюдавана в репортажите за природни бедствия и тяхното набъбнало до спукване отсъствие на смисъл. Зад директния сблъсък няма нищо. Той стои суров и нелеп като пътнотранспортно произшествие.

Компенсира го един Вергилий, еко-озарен бивш командос, който развежда нас, драгия земен зрител, насам-натам. Накрая ни изоставя и самият става На’ви с помощта на специални фитинги и кранове, които са органи в новото му тяло. Те съединяват някакви хоботчета, а по тях пък текат сокове на взаимност и разбиране. Абе, сложно е, както отбеляза една позната.

Всъщност за чувствителния зрител няма съмнение, че земният агресор се е докарал сам до тежка лудост. Разрушителният му импулс едва се овладее и чака ситуация, в която да се разгърне в пълноценна унищожителна стихия.

Самата рушителна обсебеност, обаче е трябвало да се положи митологически и да се ориентира към отвъдна инстанция (някаква “Утопия”, някаква инфернална мечта за вечност и благоденствие), каквато има във всяка радикална колективна лудост (в холокоста, във войната в Югославия, в идеята за братство и терор на Френската революция, в Платонов, дори в бригадирското движение).

Нещо митично и заплашително се заражда и лежи в дъното на всеки цивилизационен процес. За да се доведе до гранични състояния, до ексцеса, в който фундаментални неща се оказват заредени с противоречие и се обръщат гибелно срещу себе си.

Вместо това

земната лудост е прищипана контекстуално към глобалното клише на десетилетието

– образа на звездните войни през филтъра на неокон[сервативната – бел.р ед.] реторика в САЩ. Дори съвсем буквално, с изрази като pre-emptive attack, shock and awe, fighting terror with terror, и т.н., директно заимствани от речника на “комитета, управляващ света” и Доналд Ръмсфелд.

Конфликтът неизбежно извиква образа на собствената си архетипна сцена с лудия капитан от “Апокалипсис сега”, с хеликоптерите и валкириите. Капитанът е луд, но призходът на лудостта му е там горе, по течението на реката, не в него. Ако тази прочута сцена се отдели от фабулната си цялост, ще стои като майсторски изпълнена, но самоцелна и някак безсмислена. Нещо подобно е станало с милитерната налудност в “Аватар”. Тя е натурална и безсмислена, освен че е адски шумна.

Този дефект има и по-широки следствия. Във филма отсъства това, което би го направило приказка/мит. Липсва съществена структура от типа на Едип или Одисей, от какъвто протообраз и носител има нужда по силата на вътрешните логики и амбицията да се произведе епохално послание.
За сметка на това е натрупано внушително карго от еклектични атракции. Пример: Общността на На’ви внезапно и необяснимо е обхваната от

нацио-психоза с политически лидер, припадничаво викане и прочие безвкусици

Миг след Кришна-стил молби към вегетативния бог, дървото-майка, племето спретва хитровата партизанска акция. Не може едновременно да си органически единен с дървото-майка, единственият архетипен митологичен образ; при екзистенциална заплаха набързо да се самоорганизираш по нацио-подобен начин; след това пак да се върнеш вегетативно мъдър в лоното на майката-дърво.

Такива трансформации са смислово необратими. Или, както в “Аватар”, поместени в еклектиката на комикса. Така се получава и характерното fantasy от шарени кръпки. Е, може би тази еклектика е трогателна, за което помага и нейната старомодност.

Поради липсата на архиприказна основа привлачването на парчета отвсякъде, забъркването им в еко-бульон филмът за На’ви, военизираната корпорация и лудия полковник е приказен като комикс, но се е разминал със сериозната приказка, в която е бил шансът му.

Но автентична приказка няма никога да се доближи до подобни пазарни висини, тя винаги ще учудва едни, обърква други, приспива трети. Сантиментът пред вида на проста жизнена форма е по-добра инвестиция. Тя ще докосне и управител на германски концлагер: той свири на пиано, обича децата и се просълзява, като погледне розовия си хамстер.

Но и това не е толкова печално, колкото

възобновената през fantasy продукти мода да се внушават инфантилни решения

на сложни въпроси. И да си спокоен, че трогването от някакъв вегетативен примитив компенсира нуждата да мислиш. Моят професор по философия повтаряше нещо, което подразбирах и преди от Мамардашвили и Фокнър: отговорността на съвременния човек, ако подобна метафизика не звучи блудкаво, се свежда до усилието да разбира какво се случва с него.

В общия случай с него се случват неща, които той не разбира. Някакви сили го подхващат, носят го нанякъде, правят го автор и изпълнител на епохални кошмари. А той не разбира как и защо. И не може да ги отмени, те са по-могъщи от него. Но в усилието – непрекъснатото усилие – да разбира какво става с него има минимален шанс да бъде свободен, да не полудее и да не плаши децата в съседния двор. В това няма нищо сърцато и трогателно. Напротив, скучно е. И го могат малцина. Аз не го мога, но пък гледах “Аватар”.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -