В. “Дневник”, 29 март 2006

Популисткото се проектира върху средата, която започва да се организира цялостно като игра на популистки тенденции, систематично да произвежда популизъм, да заглушава рационално промислените съобщения и да осигурява висока чуваемост на популистките послания. Едва тогава се вижда, че популизмът като ситуация е условие за успех на популизма като технология или идеология. Вижда се също как известните популистки персонажи – Кобургготски, Борисов и Сидеров, са само сенки вътре в структурата на самата среда, фигури, които стъпват на вече подготвената сцена на популистката публичност.

Рискът “популизъм” да стане клише се засилва и поради двойствеността, свързана със самия израз. От една страна, той е твърде неясен и сериозната политическа социология не го употребява. От друга, социалното знание в последните 30-40 години е пренаселено с разнообразни употреби на думата популизъм. Това оформя и дилема: дали понятието е просто теоретически неопределено и затова негодно за обяснението на събития и процеси, или, обратно, дава шанс за обновяване на езика за наблюдение и анализ на политическата сфера? В тази дилема се вижда и задачата на аналитичното разсъждение, на дискусията и на всякаква теоретична рефлексия оттук нататък. От начина, по който ще се употребява метафората “популизъм”, зависи изцяло дали тя ще обяснява събития в политическия процес, или ще стане поредното клише. Предвид тази трудност и тази дилема следва да се разграничават три употреби, съответно три различни значения на “популизъм”.

Първата употреба е най-близка до всекидневния рефлекс за значение на думите. В нея популизмът се мисли като тактически ход, външен маниер или техника на политическо поведение, като политически PR или маркетинг. Тя е най-тривиална и най-честа, но е редно да се маркира, защото това е най-непосредственото разбиране за популизма. Във всекидневната публична реч, особено в медиите или парламента, това е обичайно название и етикет за типове поведения, зад които се крие някакво лицемерие или хитроватост. Нетривиални следствия възникват едва когато това разбиране за популизъм се подчини на една радикално политико-технологична идея за маркетингова партия или партия-фирма. Такава стратегическа идея залага на допускането, че изборният процес има характеристики от порядъка на фондовия пазар. Но за да бъде възможна и успешна стратегията на една партия-фирма, трябва да са налице определени условия в контекста. Такава политическа технология предполага специфична структура на средата, в противен случай ще се окаже безполезна. Такъв би бил случаят през 90-те – и особено ранния преход, когато гражданската възбуда не би дала големи шансове на един потребителско-пазарен възглед за политическия процес.

При втората употреба популизмът се мисли като идеология. Разгърнат като идеология, той има ред нормативни характеристики: настоява на едни неща и отрича други. Например в дилемата модерно – традиционно популизмът по-скоро апелира към традиционни форми, в които открива изконни ценности. В дилемата градско – аграрно би се увлякъл по митологизацията на селски ценности, движения, комуни. В опозицията институции – общество би бил на страната на общественото срещу абстрактно държавното. Вътре в самото общество, в известната опозиция между общество – общност популизмът апелира към автентичната, изконната общност, например на българите от хилядолетия насам или на арийците (германският Райх е именно идея за общност). В опозицията процедура – ценност популизмът е на страната на ценността; той говори за ценности и ненавижда процедурите (отново хилядолетният Рай е идея за общност на ценности, а не на правни норми и процедури). В алтернативата на системно – сложно и примитив – неразчленено популизмът е идеология на опростяването, която се опира на митологически примитив, например “природната селска мъдрост” или “изконната толерантност на българина”. В опозицията бъдеще – проект, от една страна, и минало – носталгия, от друга – по-скоро е обърнат към миналото и носталгията (разбира се, като политически проект минало – носталгия е ориентация към бъдещето). В двойката ние – те популизмът лесно построява образа на чуждия и има ксенофобски уклон. Популизмът е силно антиинтелектуален и моралистичен. Той има склонност към деполитизация в името на национални свръхценности (разбира се, всеки апел за надполитичност или деполитизация е политически апел). В двойката елит – народ народът е постулиран като свръхценност, докато елитът е безнадеждно провален и корумпиран. И т.н.

Този подход към популизма и съответната употреба на понятието са ценни и необходими. Но и те имат недостатък, сходен с този на технологичния възглед. Те също не дават много сведения по какъв начин един популистки тласък се оказва масиран и успешен. Остава неясна и характерната възможност популизмът да използва ресурси от всички партии, да ги пренарежда произволно и еклектично и да застане срещу самите партии и цялата система на представителството.

При третата употреба популизмът се разбира като ситуация. Думата ситуация е от порядъка на среда, контекст, свят, епоха, пространство, езикова игра или дух на времето (Zeitgeist по хегелианския израз на Кас Муде) и т.н. При популизма, разбиран като ситуация, отиваме отвъд PR стратегиите и политическите технологии, но също и платформите, идеологиите или партийните организации. Популисткото се проектира върху средата, която започва да се организира цялостно като игра на популистки тенденции, систематично да произвежда популизъм, да заглушава рационално промислените съобщения и да осигурява висока чуваемост на популистките послания. Едва тогава се вижда, че популизмът като ситуация е условие за успех на популизма като технология или идеология. Вижда се също как известните популистки персонажи – Кобургготски, Борисов и Сидеров, са само сенки вътре в структурата на самата среда, фигури, които стъпват на вече подготвената сцена на популистката публичност.

Мисленето за популизма като начин на структуриране на публичността има следните особености и следствия:

Първо, при такава употреба популизмът става аперсонален системен фактор на средата. Факторът “популизъм” е вътре в самата ситуационна структура, преди в нея да се оформят отделните политически позиции. Така той влияе на цялото пространство на публично-политическите отношения. Сигналът за тази формираща роля идва от бруталните макросъбития в политическия процес и по-конкретно от трусовете в системата на представителството от 2001 г. до днес. Фактът на връщането на монарха, създаването на НДСВ и вземането на абсолютно мнозинство в кампания от два месеца говори за цялостна трансформация на политическата сфера, а не за фокуси, манипулации, негативни и протестни вотове, субективни заблуди и прочие, които си остават изрази на хилавата анализаторска мисъл и нищо не обясняват.

Второ, такава употреба на популизма дава нова формулировка на политическото. Когато популизмът се разгърне като характеристика на контекста, политическата сфера се изгражда като конфликт на различни популизми. Драстичното следствие е, че всички, които се занимават с електорално значима политика, са популисти; а тези, които не са, не се занимават с политика, а с нещо друго. Като всяка ексцентрична или нетривиална хипотеза и тази, разбира се, е уязвима пред проверката на фактите. Важни обаче са тенденцията и перспективата. При такава тенденция самата среда дава високи шансове на едни и ниски на други, тоест предварително разпределя нивата на успеха на политическите оферти по начин, който изглежда странен в контекста на класическата идея за представителство в ляво-дясна схема. И това предварително разпределение на шансовете, това, нека го кажем по-фатално, предопределение е работа, която самата среда извършва зад гърба и без ясното разбиране на политическите играчи. Докато не се разбира тази скрита работа на популистката ситуация, нахлуването на тв шоуто “Атака” в парламента с 300 000 гласа остава мистерия. Ще остане мистериозно и събитието от 2001 г., когато свръхполитикът на 90-те Иван Костов се готви за битка с посъвзелите се леви сили, а сцената сама го катапултира с помощта на детето-цар от Мадрид. Такива странности започват да получават някакво обяснение през популизма като устройство на средата.

Трето, популизмът дава ключ, код за позитивен анализаторски език в ситуация след преход. В медиите често се чуват безсмислени размени на реплики като „преходът свърши” срещу „не, преходът не е свършил”. Това доникъде не води, но ще продължава до момента, в който не започне да се употребява позитивната терминология на постпреходните ситуации. Популизмът е именно такъв термин, той остава маргинален в класическата ситуация на преход, но има растяща обяснителна сила днес.

Четвърто, популизмът като ситуация дава възможност да се разбере упадъкът на традиционните либералнодемократични деления и главно разглобената граматика на ляво-дясното в България. Дясно няма, но няма и точно ляво. Лявото се е утаило в един заблатен център, в който има лепкави отношения с етномонополна партия и монархо-либерална неопределеност. Това е класически идентификационен проблем за левицата, тоест момент, в който въпросът кои сме ние предизвиква световъртеж. При това положение на потъване в центъра обвинението, че дясното се е сринало, не е много точно. Срива се традиционната либералнодемократична организация на политическото и се изчерпва валидността на ляво-дясната алтернатива от епохата на прехода. Популисткото като ситуация открива възможност да се видят жизнените цикли на ляво-дясното деление, специфичният им смисъл и структура в преход, анихилацията им в края на 90-те, изобщо границите на тяхната специфична форма от епохата на демократичния преход. А оттук и възможностите им за възникване в нова форма, т.е. пътят към нормализиране на либералнодемократичния ред в постпреходен период.

Пето, популизмът на контекста, а не на партиите и персоните, е възможност да се преведе на позитивен език прословутата “криза на представителството”, един друг особено безполезен израз. В публичния свят се говори за криза на представителството, но не се разбира как кризата може да продължи цяла епоха и как ние пребиваваме трайно в кризата. Това, че наричаш едно състояние криза и че си критичен към кризата, не променя факта, че продължаваш да не разбираш какво се е случило. Всъщност, ако представителството е във всеобхватна и перманентна криза, това не следва да се нарича криза. Криза е състояние, от което се вижда излизане. Пред анализаторската общност стои нерешена тази задача – да намери положителния език за описание и обяснение на кризата на представителство. Към момента тя се мисли като природно събитие, тоест като бедствие.

Ако приемем перспективата на популизма като ситуация, общността на анализаторите, както и стратезите на традиционните либералнодемократични партии трябва да решават поне три важни задачи:

На първо място, квалификацията “популизъм” дава само начална ориентация за анализа, който трябва да разчлени тази ситуация, да види вътрешната й структура, факторите, които определят играта на популистките тенденции.

Второ, вътре в разчленената ситуация трябва да се типологизират популистките визии, да се отделят характерните опции и сценарии, да се стигне до измеримост на техните шансове, в крайна сметка да се прецени по-ясно какви форми имат предимства пред други.

Накрая най-съществената задача пред всеки анализ е да види хоризонта на устойчивост на популизма като ситуация и възможностите за излизане от нея. Всяка стратегия за въздействие обаче трябва да отчита, че ще бъде развита и ще се прилага не отвън, а отвътре на популистката ситуация. В което е и действителното предизвикателство пред политически мислещите.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -