В. “Дневник”, 12 декември 2005

Възможно ли е популизмът да се окаже новият дефиниращ фактор на българската политическа публичност? Възможно ли е популизмът да е основната политическа характеристика на българската постпреходна ситуация?

На първо ниво, популизмът е тактически момент от публичното поведение на всяка съвременна политическа партия. На второ, едно популистко говорене може да се организира цялостно в популистка партия, начело с маниакално-тарикатски персонаж като Ж. Ганчев. На трето, популизмът може да се проектира върху цялата публична среда и да стане нейна обща характеристика. Популизмът присъства като взаимодействие на тези три равнища. Най-интересен е третият случай отчасти и поради факта, че той води до усилване на първите две форми.

Обхващането на значителни пространства от публичната среда е нова и твърде нетривиална ситуация за България. Същественият въпрос е дали тя няма да се окаже централен фактор, който направлява целия политически процес, а не една или друга организация в него.

Българската публичната сфера се организира като пространство на популистки тенденции след 2001 г. Този процес е пряко, но само външно свързан с политическата кариера на българския монарх. Днес, в края на 2005 г., релефът на промяната става все по-ясен и осезаем. Новата популистка ситуация е подвижна, тя е процес, при който: (а) активността на гражданско-политическите перспективи и позиции вече пада под критичен за средата праг и може да претърпи срив, (б) в освободеното от тях място нахлуват обичайни за частната сфера сетивно-психологически нагласи и състояния, които (в) започват непосредствено да формират публичния свят, като упражняват значително влияние на процесите в него.

Необходимо е да направим две уговорки. Първо, макар това определение да изглежда абстрактно и преносимо в различни контексти, тук се ограничаваме до България; второ, макар в политическите реторики самата дума популизъм да се употребява подчертано негативно, тук я употребяваме неутрално, без специален ценностен предразсъдък.

Популистката ситуация предполага структурна промяна в отношението между публична и частна сфера. Тя е свързана с процес на оттегляне от публично към частно, който има парадоксален характер. Парадоксът е в това, че се извършва оттегляне от характеристиките на публичността, но не от нейната сфера. Публичната сфера остава населена със състоянията, характерни за частния човек. Те са силно психо-сетивни и в много ниска степен гражданско-критически. За разлика от човека от частната сфера гражданинът – тази силно идеализирана фигура, без която модерната публичност не би била възможна – присъства в полето на публичните дела през една засилена активност по критическо наблюдение над общите дела и проектиране на нови политики. Високата динамика на съвременната либералнодемократична публичност се дължи главно на този проективно-критически процес. Чрез него публичният свят живее като среща на аргументи, които си оспорват правото да обосновават и подготвят бъдещи политики, тоест решения, засягащи общността.

Действието на този механизъм прави всички проекти за съдбата на националната общност временни. Те постоянно се оценяват, преоценяват, отхвърлят и заменят с нови. Ефектът на популизма е свързан със степени на затихване на критико-проективния разговор на общността за сметка на засилено присъствие в публичния свят на неартикулирани, непосредствени, някак естествено сетивни състояния, характерни за частния човек. Обстоятелството, че популизмът предполага масовост, само означава, че публичната сфера е масово населена с такива нагласи.

Грандиозните примери на популизъм през европейския XX век най-пълно се осъществиха в събития, които Лондонската харта от 1945 г. нарича престъпления срещу човечеството. Хитлер, Мусолини, Сталин са знаковите фигури на популизъм в неистови мащаби. Зад тези епохални казуси също е скрита драстична промяна в границата публично-частно, без която граница идеалът за либералнодемократична модерност не е възможна. На първо място, става дума за обща характеристика на средата, която се трансформира цялостно, а не за отделни политически стратегии или организации.

На второ, имаме картина на спонтанно формирана масовост, която винаги дава основания на подозрението за популистка тенденция. На трето, подмяната на либералнодемократична публичност с масово движение означава, че публичността се формира не през критическата разговорност, а през непосредствените тревоги, страхове, опасения, въжделения, омрази, възбуди и пр. състояния на човека от частната сфера. И, на четвърто, общността не се конституира, а се “струпва”, “насипва” като вътрешно недиференцирана сплав – масив от подобни състояния.

Публичният свят започва да се държи като колосален агрегат на частни психологически и сетивни състояния. Оттук нататък има разнообразни сценарии за развитие. При по-злокачествените варианти тази трансформация продължава, струпването, агрегатът се обвързва с някакъв мит – например мита за хилядогодишния Райх – и се подчинява на неговия тежък императив. В по-невинните, ориенталско разсеяни версии, каквато е българската, този процес спира до различни степени на раздробяване на социалната тъкан, разпад на общностите, поява на нестабилни групи, дезориентация и висока мобилност, честа смяна на нагласи към сферата на политическото, флуидни електорати, стаено очакване “нещо да се случи” и пр.

Ако периодът от 1990 г. до днес трябва да се вмести в синтетична формула, която да пояснява и неговото политическо естество, то в тази формула централна ще бъде идеята за граждански устроена публичност.

Пробуденият гражданин, измаменият гражданин, разбунтуваният гражданин, представеният гражданин и т.н. са характерните герои на 90-те години. Фигурата на гражданина и пространството на гражданската среда са свързани с усилие и риск, които се поемат при излизане от частната сфера и навлизане в публичния свят. Усилието на 90-те е пряко, често дори театрално наблюдаемо: човек излиза навън, заявява себе си, отхвърля десетилетни репресивни схеми, заговаря за бъдещето, обявява проекта си, налага, изисква и пр. Така възниква новата българска публичност. В тези актове няма нищо естествено, те не са, така да се каже, в природата на хората. Това е и характерна инвестиция, да преминеш от естествено човешкото и неговата аморфност към граждански организираното и неговата критично-проективна активност.

Значителни групи хора през 90-те се оказват в това състояние на отделяне от естеството и инерцията, заставане в центъра на кризите и мислене през проекта за нова общност и нова публичност.

Публичният контекст на 90-те пое тези характеристики, те станаха определения на средата, а не на индивидуални героични актове. Светът на 90-те, при всички вътрешни обрати, които преживя, бе граждански напрегнат, рисков и критично-проективен. Благодарение на това в него се откроиха фундаментални проблеми на бъдещето на общността, а оттам и стратегически избори за решаването им.

Между 2001 и 2005 г. тази базова характеристика на контекста е трансформирана и това е достатъчно основание да говорим за нов цикъл.

Цикълът на популизма започва през 2001 г. по един кротък начин. Откъм видимата си страна той е свързан с монархическата персона и създаването на политическо движение около Кобурга. Изражения на тази тенденция са натрошеният синтаксис, отказът от говорене, призивите да се върши работа, вместо да се приказва, подмяната на усложнения политически аргумент с призив за доверие към себе си, лансиране на питагорейски формули на благоденствието с пророческо позоваване на n-стотин дни, всичко това огряно в аурата на благостта и съчувствието. Но тези белези дават подвеждаща персонификация и подменят сериозния въпрос за трансформацията на средата. В този план персоната на монарха е сигнал, че гражданската публичност постепенно е изместена.

Да се припознава обаче монархът като автор на публичен процес е крайно нереалистично; всъщност отношението е тъкмо обратното.

Публичният свят на България сам приема да се върне към едно състояние, в което усилието и рискът да поддържа активни граждански перспективи затихват. Не отделни политически организации, а самото пространство на проективно-критическата публичност се трансформира. Бавно и без сътресения в това пространство нахлуват масиви от езиково неартикулирани, отвъдаргументативни, силно психологизирани и телесни състояния, в крайна сметка състояния на човека от частната сфера. Те не преминават през филтъра на критически изострената комуникация на аргументите, а попадат непосредствено в централните зони на публичността, в които се формират големите политики на общността. В периода 2001-2005 автентичният популистки ефект на монарха-премиер започна да се умножава не толкова на по-ниски социални нива, а директно в политическата сфера. Днес има поне два видими примера за системно влияние над средата. От една страна, в тази нова ситуация станаха възможни две безпрецедентни политически кариери – на В. Сидеров и на Б. Борисов. От друга, възникна коалиционният бегемот, който държи конституционното мнозинство в парламента. И двата сюжета както техният произход, така и тяхната легитимност са проблематични в либералнодемократична перспектива. Преди всичко една изострено критическата публичност не би допуснала масивът от противоречия, който те носят, да пребивава трайно в публичната сфера. Но те стават напълно естествени в публична сфера, устроена като игра на популистки тенденции.

Новият популизъм не е елемент от PR-а или маркетинга на политическите организации. Той не е тактическо умение, което се упражнява под ясен план и идея за цели. Характерно за него е, че е еманципиран от организационните стратегии и е разпръснат в самата публична среда.

Петнадесет години след началото на демократичния преход публичната сфера у нас е оформена в критично висока степен като сфера на взаимодействие на популистки тенденции. Българският политически процес сам ще изясни през следващите години дали схващанията за политическото не трябва да се коригират и съобразят с тази промяна в средата. По-точно – дали популизмът няма да се окаже трайната нова форма на политическото. Подценяването на тази възможност е характерен дефект на демократично-реформаторската общност у нас.

Подминаването на популизма и неговото неразбиране се коренят в погрешното схващане, че популизъм и демокрация са по принцип в нетърпими отношения. Всъщност популизмът изобщо не противоречи на демокрацията. Тъкмо напротив, той не би бил възможен без условието на масовата демокрация. Без преодоляване на множество подобни предразсъдъци остава непонятно как на избори самата среда изисква Царя, Костов, Азис и Сидеров да бъдат признати за претенденти от един порядък; как решаващи на избори стават бързо движещи се електорати номади; как монарх може да стане герой на социалистически конгрес; как у нас не центърът е популистки, а популистката публичност усилва значението на центъра; как да съдиш Сидеров е безплатен PR за аматьор в популярен мюзикъл…

За аналитичната общност ще бъдат интересни въпросите около дълбинната социалност, която лежи в основата на популистката публичност. Това е значително поле на неотговорени, дори на неповдигнати въпроси. В това поле ще трябва да се влезе решително, но без ценностни предразсъдъци. Да се приема популизмът като зло, което трябва да се премахне, е светла идея. Но така популизмът е видян само като дефицит, липса, отсъствие, тоест чисто негативно.

Вътрешната му структура, произходът, границите и факторите, които го изграждат, ще останат неразбрани. Тогава и идеята да се противостои на популистката трансформация на публичността ще остане мъглява идея, а акциите в тази насока, ще се правят дезориентирано. Нещо, на което популистки устроеният публичен свят разчита.

 


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -