в. “Култура”, Брой 2, 16 януари 1998

Вече си имаме “национална доктрина”
– остава да разберем за какво ни е!?

По намерение, дух и стил, този коментар е силно критичен и полемичен. В него не са спестени остри квалификации като неосведоменост по проблемите на националното, липса на логико-теоретична техника и умение и пр. Аз не съм се интересувал обаче от конкретни лица, а само от предложения текст. Дълбоко съжалявам, ако някой от участниците в разработката се почувства лично засегнат. Както може да се предположи, в този екип доминират историци, чиято професионална гилдия скоро няма да се освободи от националистическия синдром. В него обаче има безспорни личности, които не бих желал да засегна – например биолога професор Георги Марков, когото познавам и дълбоко уважавам. Мога да спомена и имена на други учени, чието асоцииране с “доктрината” ми е трудно да разбера.

Наскоро внушителен екип на БАН, организиран в Научен център за българска национална стратегия, публикува първа част на съчинението “Българска национална доктрина”. Тази първа част е озаглавена “Фундамент на българската национална доктрина”, книжка от 120 страници. Както показва заглавието, тя съдържа “фундаментални” неща.

Всичко “фундаментално” може да се формулира така: Ако някой е смятал, че значителна част от българските интелектуалци са се освободили от присадените им в епохата на късния комунизъм националистически импулси, лъгал се е.

Човек чете тази наивно-възпитателна брошура и се чуди за какво тя служи, какво обяснява, какви са тези “фундаментални” понятия, с които се е заела, към кого е адресирана, какъв е смисълът на цялото амбициозно начинание. Отговорите са в самата “фундаментална” част на доктрината. Тук ще се огранича с коментар на няколко страни, от по-несериозните към по-сериозните.

Мотивите

Сред изброените 12 мотива зад този героичен опит под номер 1 е изразеното съжаление, че всички, от САЩ до Сърбия, си имат национални доктрини, а ние още не. Не съм убеден дали не греша, но упоритата проверка за национална доктрина на САЩ – пример, който ми се стори най-абсурден – не ме доведе доникъде. Другите примери за отличници по национални доктрини са от околната политическа среда: Гърция, която я е изписала преди близо два века(!?) и, разбира се, я нарекла “Велика Идея”; Сърбия, която я създала през 1844 година и я опреснила с нови идеи малко преди Милошевич да дойде на власт; Турция на Ататюрк (това, разбира се, е некоректен пример, защото Ататюрк включва доктрината в пакет мерки за секуларизиране на държавата; тя има смисъл само в този контекст). И така, според един известен завет, онова, което другите са направили преди един-два века, ние ще го наваксаме набързо.

Друг любопитен мотив е изразен с твърденията, че ние се нуждаем от национална доктрина, защото имаме “висок интелектуален потенциал” (?). Националната ни политика трябва да се “издигне в ранг на наука”, а доктрината трябва да “обслужва българския национален идеал”, който, от своя страна, е “заветна цел, към която се стремим”. Доктрината, настояват авторите, е “теоретически обоснована” и трябва да стане “официален документ”. Добре е все пак, че (поне засега) това не е официалната позиция на БАН.

Толкова за мотивите. Вижда се, че с такава абстрактна и мъглява мотивация може да се обосновават всякакви начинания; тъй като е неспецифична, тя не обосновава необходимостта от изграждане на национална доктрина. Това несъответствие обаче подсказва нещо важно. Явно екипът не е в състояние да защити нуждата от “национална доктрина” – той я смята за очевидно нужна и затова не се нуждае от пространна мотивация. Да смяташ обаче необходимостта от “национална доктрина” за естествена и очевидна е идеологическа илюзия; по-точно, националистическа илюзия.

Езикът

И без да се изтъква специално, че доста сме закъснели, детинският език, на който е изписана теоретико-понятийната част на националистическатa читанка, ни пренася с един два-века назад. Ето някои твърдения, без коментар:

Специална глава е посветена на “националното самочувствие, гордост и достойнство”. Дефиницията гласи, че националното самочувствие е “особено, приповдигнато състояние на националния дух” (?). То се дължи на “постиженията на нацията”. В същата глава се посочват и други неща, които дават основание за “самочувствие”. Например, че “По коефициентът на интелигентност българите са на едно от първите места в света”. Народът ни е талантлив, но, освен това е “добродушен, търпелив и гостоприемен” (?). А земята ни е “богата”, тя е “с много слънце, което ражда жизненост и здраве” (?!).

Има и глава, посветена на нещо, наречено “нова национална етика” (?). За нея “допринася вродено чувство на българите към толерантност” (?). “Новото нравствено поведение” (?) изисква “отказ от злепоставяне на едни или други членове на нацията чрез епитети, компромати и други средства”. Не друго, а “новата етика” налага да имаме “демокрация и равнопоставеност пред законите”, както и “недопускане на вмешателство на други държави” в работите на нашата.

Толкова с примерите. Общата характеристика на този ту странен, ту просто инфантилен език е, че прикачва определението “национално” към всичко, което е просто хубаво, красиво и желано – демокрацията е “национална” (?), етиката е “национална”, самочувствието е “национално”, достойнството е “национално”. Забърканата понятийно-теоретична каша е удивителна. Нека се спрем на нея; тя е носител на по-сериозна претенция.

Фундаменталните понятия

Доктрината си има фундаментално понятие, върху което е изградена. То е обозначено с израза “национален идеал”. Непредубеденият читател очаква вероятно някакво определение в тази насока (трябва да призная, че аз лично, като предубеден читател, нищо подобно не очаквам). “Националният идеал” има своя “същност”. Авторите я поясняват чрез израза “включване”, а именно “идеалът на българите (нека отбележа поредната езикова небрежност – независимо дали има или не такива неща, “идеал на българите” и “национален идеал” са различни неща) включва” не друго, а “свобода”, “напредък” и благоденствие”. Това е отново пример за злоупотреба с езика – пред абстрактни думи, изразяващи общочовешки и доста неясни, но във всеки случай “хубави” неща, се поставя предикат “национално” или “българско”.

Нека се отвлечем за момент от самото анахронично намерение да се гради “национална доктрина” и да обърнем внимание на заявлението за “научност” – националната доктрина, настояват авторите, е научно обоснована. Ако някой се попита възможно ли е изобщо изграждане на национална доктрина, което да не доведе до теоретична безсмислица, трябва да се вгледа в тези дефиниции. И бързо ще проумее, че днес този романтичен опит е напразен. Ето как нанизването на дефиниции е заплело понятийната джунгла.

“Фундаменталното” понятие е “национален идеал”. Той е и “фундамент” на самата “българска национална доктрина”. Първо, както видяхме, в него няма нищо национално.

Второ, “доктрината” е, по заявка на авторите, теоретичен продукт, наука. “Националният идеал” следва да е неин обект, обект на научното знание, изложено в “доктрината”. Ако това не бе цял пасаж, щях да си помисля, че твърдението “националният идеал е фундамент” на самата научна постановка, наречена “доктрина” е правописна грешка. Все едно да се твърди например, че “фундамент” на науката сеизмология са земетресенията, а “фундамент” на архитектурата са къщите по улицата.

Разгръщането на теорията обаче продължава върху тази забавна основа.

“Националният идеал” е “образна проекция на националната идея” (?). Не е ясно каква е разликата между “идея” и “идеал”, ясно е само, че едното е проекция на другото.

“Националните интереси”, от своя страна, са “динамична функция на националния идеал”. На първо място сред националните интереси фигурира… “покръстването на българската държава”. Първо, никой не е покръствал “държавата”; изобщо как си представят авторите покръстване на държава е доста любопитно. Второ, покръстването на българите, а не на държавата, става хиляда години преди да започне формиране на нации и национални държави.

От разгърнатата в две посоки дефиниция на “български национализъм” разбираме, че това е израз на (1) “любовта към Татковината, тоест към земята на дедите ни”, и на (2) “любовта към рода, племето, народа, историческата памет и традициите”. Тези две “любови” са наречени “рационална конструкция”(??). “Любовта” е “рационална конструкция”, защото самият български “национализъм е рационална конструкция”(?); което пък се дължи на обстоятелството, че е научно обоснован(?!).

Ще дам още един пример за филигранна логическа конструкция, на която всяка теория на дефиницията може да завижда. Дадена е дефиниция на “национален дух”. Тя гласи, че той е “обобщен израз на съвкупност”, а именно на съвкупност от други “национални” неща като самосъзнание, психология и душевност. Когато едно нещо е израз на друго нещо, става дума за означаване, за знаци и символи; Така че “националният дух” като “израз” е знаково или символно състояние. От друга страна обаче, “българският национализъм” е определен като “активно състояние на националния дух”. Ако бъдем по-претенциозно логични – но нали това е и желанието на авторите – трябва да изведем заключението, че “национализмът” е не друго, а “активно състояние” на един “обобщен израз” (??). Аз лично мисля, че тук има нещо правдоподобно, защото цялото съчинение си е схоластика, тоест игра на знаци без особен смисъл. Строго погледнато обаче, авторите грешат: “духът”, както и да го определяш, не е “израз”, а обратно, той поражда свои изразни, знакови и символни форми. За справка може да се вземе цялата история на философиите на “духа”: представете си твърдението, че “Дух Божи” е “обобщен израз”, който в християнската нагласа е “активно състояние”, което от своя страна е и “рационална конструкция”.
На мен лично ми беше трудно, и продължава да ми е трудно, ориентирането в този лабиринт от дефиниции.

Кой е авторът и в коя епоха живее

Нека засилим сериозността на наблюдението върху доктрината в перспективата на следния въпрос: Къде се намират авторите по отношение на съвременното – от последните 30 години – схващане за нации, национализъм и национална държава? Отговорът е: един-два века назад, във времето, когато научната рефлексия върху проблема за националността не е отделена от национализма и националното движение. Цялата “доктрина” е не научна рефлексия – каквото е намерението, – а идеологически продукт. Тя е породена, както сполучливо се изразява Милен Минчев (“Обектив”, ноември 1997) от носталгията по “19-ти век на несъстоялата се национална държава”.

Какво е положението в съвременната теория за феномена “национално”? Цялата тема става популярна през последния четвърт век, по нея са изписани десетки трудове, формирана е цяла модерна традиция. Тази традиция обаче или е умишлено подмината, или просто е непозната на авторския колектив. Макар че всеки хуманитарен специалист би сметнал за несериозно да не се съобразиш с написаното от Гелнер, Андерсън, Хобсбом и др. С голямо опростяване, съвсем накратко, становището, което никой сериозен автор не оспорва, е, че термини като “нация”, “националност”, “национална идея (идеал)”, както и всички възможни комбинации, в които участва предикатът “национално”, са идеологически моменти, които съпровождат и подкрепят един по-първичен процес – национализмът и националните движения. Това не ги прави повече или по-малко реални. Проблемът е в друго. Разгадаването на този мистериозен феномен “нация” не е възможно, ако на “нацията” се гледа като на обект със самостоятелно, “субстанциално”, псевдоприродно битие. Преди всяка “нация” лежи неконтролиран – и затова съвсем не рационален, а спонтанен – процес на формиране на националното. В структурата на този процес – в структурата на национализма – е вплетена система от идеологически образи, знаци и символи. Този процес поражда идеята за нация и образа на нация.

Същественото тук е обръщането на термините: не национализмът е действие на колективния субект “нация”, а обратно, “нацията” е образ на една общност, която историята е въвлякла в процес на самоорганизиране като национална общност. Съвсем накратко: не нацията поражда национализма, а обратно, нацията е идея, породена от националистическия импулс и движение. Самата идея за “национална общност” си остава идеологически образ-продукт на този процес.

Именно това обръщане на понятийния ред е новото в дискусията за националното от последния четвърт век. Визията, според която национализмът поражда идеята за нация, представлява деконструкция (в строгия смисъл на думата) на една митологема – на мита за “нацията”. Без това обръщане възникването и оформяне на национални общности остава крайно мистифицирано и необяснимо. Препоръката, която следва от този подход, е: феноменът “нация” не трябва да се предпоставя като нещо очевидно и дадено, а трябва да се реконструира като вторичен продукт на национализма и националното движение. Ето две бележки по този повод.

Първо, опитът да започнеш от дефиниране на “нация” и след това да преминеш към други понятия не е научен, а идеологически. Той не е освободен от националистически импулси и остава ограничен от национализма, който се опитва да обясни. Ето в това отношение “доктрината” се опитва да ни върне с един-два века назад и да ни направи участници в едно национално движение, което днес изглежда или наивно, или опасно; или и двете, доколкото доста опасни неща в политическата сфера в периода на възникването си изглеждат наивни, оперетни и беззъби.

Второ следствие на предпоставянето на обекта “нация” – а не на процеса “национализъм” – е загубата на историческа перспектива. В резултат образът-фикция “нация” се изнася извън времето и се хипостазира. И проблемът за възникване, формиране, залез или трансформация на “нацията” става необясним и мистериозен. Така става в общия случай, просто е неизбежно, щом изследването започва не от процеса, пораждащ образи и рефлексии, в които сам се оглежда, а от самите тези образи, и ги приеме за даденост. В това отношение на определени места “доктрината” предизвиква смях и умиление. Ето един пример: “За французите би било недопустимо началото на националната им история(!) да се постави с идването на франките и образуването на държавата на Хлодовик през 481 г. и да се игнорира богатият келтско-галски период”. Единственото недопустимо за образования французин е някой да запраща “националната история” – било на Франция, било на друга страна – поне петнайсет века, преди да й е дошло времето. Какъвто е случаят с гръко-македонския спор за митологичната народност на Александър Македонски.

Прагматика

Кому е нужно всичко това? Въпросът е “прагматичен” в строгия, терминологичен смисъл на думата. Тоест той се отнася не до това какво е написано, а защо е написано и как ще се употребява.

Нека си представим, че “националната доктрина” стане “официален документ”. Поради логическия хаос с нея ще може да се прави всичко. Да се оправдава или отрича всякакво управленско действие. В сфери като култура, образование, медии и пр. С нея ще трябва да се съобразява външната ни политика. Ако не станем за смях, а ни вземат насериозно, ще бъдем класирани заедно с други националисти от Балканите. Да не изброявам тези тривиални неща. Те се свеждат до едно: с “националната доктрина за XXI век” ще се окажем на прага на XIX. Но вместо национални романтици като Паисий или Раковски, ще бъдем добри партньори на Милошевич и Ко.

В края на този коментар ще спомена няколко думи за т. нар. “национални интереси”. Този термин не е идеологически – макар да е станал такъв в “доктрината” – и изисква повече и по-сериозно внимание. Национален интерес не се определя в перспективата на “идеали”, “самочувствие”, “национална етика” и пр. Единственият начин да бъде разумно описан е чрез “национална сигурност”. В такава рамка на “национален интерес” не се дава никакво положително, още по-малко утопично и идеологическо, тълкуване. Позицията на “сигурността” е позиция, която стои на дистанция от идеологиите. Тя не се намесва в “самосъзнание”, “идентичност” и т.н., а представлява единствено грижа по съхраняване на условията за протичане на национален процес. Именно това са условията за “благоденствие”, “свобода”, “напредък” и други, които “доктрината” дефинира като същност на т. нар. “национален идеал”. Националното движение е спонтанен процес и трябва да си остава неконтролиран. Смислено е само да се пазят общите условия за протичането му. Затова в прагматичен план, ако изобщо има нужда от някаква разработка, трябва да се мисли единствено превантивно, от гледна точка на сигурността. Тогава националната идентичност сама ще си се оправи, без всякакви “доктрини”.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -