в. “Капитал”, 8 декември 2001

Избор на какво бе направен на 18 ноември? За каква точно функция в държавното устройство става дума? Този въпрос съвсем не бе очевиден преди 10 години, няма обаче ясен отговор и днес. Вместо това има както масово, така и от известно време експертно объркване.

В историята на президентската институция у нас могат да се отделят три етапа. Всеки от тях е свързан с възглед какво е тя и с опити да й се даде някаква дефиниция. Беглият преглед на тези периоди показва, че са се формирали доста различни представи за президента.

В периода на създаването си, при приемането на конституцията през 1991 г., президентът не се мисли по същество и в много голяма степен отразява особеностите на политическия контекст. Самото конституционно описание е портрет на политическата интрига. На първо място, идеята за президент на републиката е взета от късносоциалистическата конструкция с Държавния съвет: Президентската институция е самият Държавен съвет, свит до една персона, която има сходен с него институционен статут. На второ, конституционните провизии за президента са проекция на страховете към момента: така възникват изискването за 5-годишно жителство (заради царя), ограничението за гражданство по рождение (заради Луканов), идеята за вицепрезидент (за да бъдат представени БСП и СДС). Най-екзотичният продукт на политическото търгуване е вицепрезидентът, една особено безсмислена от конституционна гледна точка идея. Характерното за периода обаче е именно срастването на политически контекст, в който се пише конституционният текст, със съдържанието на самия текст. По тази причина в този период не се изгражда визия за това що е то президентът.

В следващата фаза, от 1991 до 1996 г., перспективата към президента се обръща. В началото на мандата си Желев гледа на института си повече еуфорично и по-малко държавнически. Той все още се държи като собственик на авторските права на “Фашизмът”, сиреч дисидент и опозиционер. Поради това да ходи пеша по улицата, да живее скромно, да не взима заплата, и пр., му изглеждат начини по които консумира конституционната си дефиниция; доста наивно, разбира се. След като събитията мощно го поемат, той неизбежно започва да се доближава към един възможен конституционен смисъл на позицията си. Но това става отново повече в морално-дисидентски, отколкото държавнически стил: скандалите със СДС и упоритото му настояване за конституционни промени показват, че Желев не успява да осмисли тази фундаментална държавна функция. Особено парадоксално изглеждаше през 1996 г. неговото кандидатиране за втори мандат (прекъснато от първичните избори) в комбинация с оплакването, че президентът няма достатъчно правомощия. Това бе начинът, по който Желев сложи точка на своята президентска кариера. С това отношение и излизане от политиката Желев не помогна в публичната сфера да се оформи що-годе ясно становище за българския президент. Липсващата дефиниция не бе набавена и смисълът на позицията държавен глава остана неопределен. Фактът, че Желев има не друго, а теория за президента, при това невярна, още повече попречи на публичното проясняване на въпроса.

В третата фаза, свързана с мандата на Петър Стоянов, президентът се открои по-ярко в началото на 1997 г., когато се разбра, че той е уникалната институционална позиция, която може да разрешава кризи от порядъка на извънредните положения (ако си въобразим, че такава позиция няма, тази функция би се изпълнила от кръглата маса, механизъм със съмнителна легитимност). Този момент обаче остана изолиран. Той не бе развит в бъдещия мандат и не бе преведен на езика на президентското всекидневие. Поведението на Стоянов ще бъде оценявано като общо достойно, морално и последователно. Но по отношение на въпроса “що е то президент” дефицитът на смислен и публично валиден отговор не бе преодолян. Когато се намираше в нормална ситуация, Стоянов някак суетно и припряно се занимаваше с медийните проекции на персоната си, което в един 5-годишен период е силно рискова нагласа. Накрая, когато се кандидатира за втори мандат, той не излъчваше ясен отговор на въпроса какво е президент и защо именно той трябва да бъде президентът. Катастрофалната грешка с кампанията му показва колко нереалистична представа е имал не толкова лично за себе си, колкото за нуждата от публично валидна визия за президента. Съзерцавайки се през фиктивните си медийни отражения, той няма как да я набави, още по-малко да я внуши на другите. За разлика от повечето коментатори на изборите аз изобщо не мисля, че загубата на Стоянов се дължи на махалото, което от дясно се люшнало на ляво, нито на бедността, нито на корупцията и секретните доклади, нито на кризата в СДС или намесата на Доган, нито на левия завой в Източна Европа и т.н. Загубата се дължи на нещо много по-просто, но и по-фундаментално: в условия на криза на системата на представителство и привиждане на монарха като баща на нацията изборите за президент могат да се спечелят само ако твоята визия за институцията вече е добила публично признание, а кампанията ти агресивно внушава, че ти си единственото смислено човешко въплъщение на същата тази институция. Това не се случи, защото визията е рехава, а кампанията бе отменена от кандидата.

И така, днес България продължава да не разбира добре какво е президент на България. Знанията са частични, те се отъждествяват с персоните на Желев и Стоянов, но и с объркващите лица на вицепрезидентите им. Еволюцията на смисъла на президента в прехода между двамата е несъмнена, но тя не само не е завършена, а е в начална фаза, в която българинът остава обяснимо объркан. Не само средностатистическият избирател, но дори и по-образовани хора. Затова в коментарните изказвания след първия тур напълно искрено и без видимо неудобство се изричаха критики на институцията, в смисъл че тя не е нужна, няма права и защо не вземем да я махнем изобщо. Анализът на тази страна на експертната полу- и безпросветност е предмет на друг коментар. Тук само ще кажа, без да се обосновавам, че българският модел на президент е институционално много добре балансиран и няма нужда от никакви други поправки освен ликвидацията на вицепрезидента (който е само възможен мотив за атентат срещу президента!) и евентуално намаляване на мандата на 4 години.

В тази ситуация България избра новия си президент. Независимо кой е той в контекста на изложената история на институцията той се изправя пред задачи, свързани със смисъла на самата институция. Върху какво трябва да за замисли, за да бъде първо той полезен за президентската институция, и едва след това тя за него? Подчертавам, че става дума за питане, което не се влияе от конкретната персона.

На първо място, президентът трябва да си даде ясна сметка, че електоралната и публичната легитимация – сиреч валидност – са две различни неща по принцип, а в капризна и нестабилна политическа среда, каквато е нашата, различието е значително. Президентът трябва да проумее тази разлика, като направи усилието да отиде отвъд всякакви спекулации с рейтинги, медийни отражения и дори причинни обяснения за изхода на изборите. И да направи за себе си едно дисциплиниращо допускане, или постулат, че макар победител в изборите, той тепърва ще си набавя публична легитимация.

На второ място, президентът трябва да има визия за това какъв тип президентска администрация му е необходима. Отговорът трябва да се мисли и в перспективата на първия въпрос. Т.нар президентство би следвало да решава не толкова всекидневните проблеми по администрирането – това е проста задача – а да отразява някакъв възглед за екип. За разлика обаче от партийните структури президентският екип е важен, защото е орган на институция, която се дефинира като “олицетворява единството на нацията”. Желев и Стоянов не се справиха или по-скоро не разбраха смисъла на тази специална задача. Президентът трябва обаче да си дава ясна сметка, че това е доста особен проблем: фактът, че той не наследява, а построява изцяло отново административното си тяло, показва, че не медиите, а това тяло е първата проекция на институцията му.

Накрая, през 2001 г. президентът трябва да направи усилието да разбере, че президентският избор частично реабилитира значението на партийните субекти у нас. Например една победа на някои от отпадналите на първия тур, особено на Б. Бонев, би означавала, че кризата на представителството – което в една сериозна страна е партийно опосредено – у нас се задълбочава. Добре е президентът да си даде сметка, че с изборния акт невротизираният върховен суверен може би връща частично доверието си в партийната система. В този смисъл в края на 2001 отношението към президентския избор е индикация за отношение към публичната власт и нейните институции. Каквото беше, но с обратен знак, отношението към българския монарх през пролетта.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -