Разговор със Стефан Попов
В. “Култура”,04 юли 2014

– Нека започнем с най-баналното: как гледате на случващото се в момента?

– Още от 1990 г. ме интересува въпросът как разбираме и обясняваме това, което става с нас и у нас. Какви социологически инструменти имаме, как стигаме до тях, как ги прилагаме, до правдоподобни картини ли ни водят? Аз идвам от философията, а тя настоява, че единственото нещо, което човек може да прави свястно, е да опитва да разбира какво се случва с него. И оттам, разбира се, да се надява нещо да оправи, а не обратно. През целия период от тези 25 години съм изпитвал остро недостига на политическа мисъл за разбиране на процеса, в който сами сме включени. (Слагам, разбира се, и себе си в този дефицит.) С последните кризи в България, Украйна, Европейския съюз тази липса се усети наново. Тя излезе наяве, когато царят стана премиер, предизвика голям скандал и обърна всичко наопаки. После – към 2003-2004 г. – българската политическа социология се успокои, доближи се до журналистиката и започна на къси и бързи стъпки да произвежда оперативни анализи. Сега отново се вижда, че тя страда от сериозни празноти и не може да ни каже какво се случва в дълбочина, в една по-дълбока перспектива. Какво имам предвид? Българската политическа мисъл винаги е прекалено учена, категориална и нормативна. Същевременно тя е социологически слабо информирана. Ако сте забелязали, като цяло политическият анализ у нас говори подчертано негативно и повтаря неуморно какво България не е. „Тя не е парламентарна демокрация, няма гражданско общество, не е модернизирана, не е интегрирана, няма институции” и т.н. Нещо липсва, нещо няма, нещо е зле, накрая всичко е зле. Тези негативни предикации се произвеждат в огромни количества както от оперативната политология, така и на по-високи хуманитарни нива. Това обаче са деривати на някаква нормативна теория. Когато се говори така, винаги скрито има предположен модел, някаква парадигма, някакво идеално състояние на нещата, спрямо което казваме, че тук е зле. Но в резултат се получава парадоксът да не разбираме какво всъщност става тук. Представете си един античен геометър, който познава квадрати и триъгълници, но в полезрението му се появява кръг. И той започва да го „определя”: няма прав ъгъл, няма успоредни страни, няма четири ъгъла… И трябва да мине време, та в някаква нова парадигматика да се появи елементарното съждение: той има радиус… Този радиус силно липсва в България. Е, има изключения. Повече в международен план Иван Кръстев мисли нетрадиционно и херменевтически, малко изменя на нормативния консенсус на местната политологическа общност. Или вътре в България Живко Георгиев и анализаторите на някои социологически агенции, но те работят на по-къси дистанции. Така, като цяло, остава една загадка – какво всъщност става тук, а не какво не става. Какво не става, можем да кажем и четейки учебници. Един добър пример в това отношение е Македония. По всички параметри на нормативната политология тя отдавна трябва да е престанала да съществува. Тя е „двудържавна”, две общества в едно, с изкуствена шапка, с 40% официална, според Световната банка, безработица, което означава на практика сигурно над 50-60%. Такава държава не може да съществува. Но тя съществува и вдъхновено се радва на своето „антично бъдеще“… Но ние нямаме отговор как е възможно това. За България важи същото, остава и днес недотам ясно какво всъщност представлява, как е конституирана и как функционира като единно политическо тяло. А то функционира, изглежда цяло чудо, че функционира, нали? Ето, идва царят и ние казваме, че всичко се разпадна. Идва Тройната коалиция, казваме, че това е конспирация и заговор срещу духа на конституционната държава. Идва Бойко Борисов и казваме, че това просто е скандал и е невъзможно. Но тази среда някак се организира, става тяло и продължава да функционира. Но гледана под ъгъла на нормативната политология, България е мистериозна реалност.

– Възможно ли е в историята ни да се търси обяснението?

– Всички възможни емпирии, в това число историческата, са на разположение, но те подвеждат. Те не решават загадката как и защо политическата мисъл у нас е прилепнала така плътно до процеса, който трябва да обясни, че всъщност е част от него. По правило, политическият мислител функционира, без дори да подозира това, като политически говорител от радикално опозиционен тип. Ето, популярни социални и културни антрополози обясняват как българинът е незрял, немодернизиран, патриархален, живее в друго време, в смисъл „не сега”, и т.н. Това не обяснява как той живее. Или ако се каже, че капитализмът в България не е автентичен, защото е колективен, комунален и пр., пак сме в едно дефицитно обяснение. Така “казусът България” се употребява, за да опровергава някакъв предположен модел, а не за да бъде разбран според собствената си мяра. Тези употреби напомнят проблема с черния лебед на Попър. Откриването на черен лебед опровергава теорията, според която всички лебеди са бели. Но това опровержение не ни казва нищо за характера на самия черен лебед, нали? Как се е появил, какво е характерно за него, какви собствени качества има и пр. Така и за България не научаваме нищо впечатляващо с твърдението, че тя не е еди какво си, не е автентичен капитализъм, не е западен тип демокрация и други. На равнището на правене на политики и на равнището на политическо действие, които са истински важните, това се отразява зле. Например, основните диагнози за България са, че тя не е друго, а организирана престъпност и корупция. Те бяха наложени от Европейската комисия и започнаха да функционират тук като универсални определения. Резултатът обаче е парадоксален. Местният политически разум ги пое, абсорбира ги, смля ги като месомелачка и започна да ги употребява по свой начин. Тези характеристики станаха част от политическата реч и вече не са характеристики, а реторически похвати. Вследствие на това днес изобщо не е ясно какъв характерен тип на организация на престъпността доминира тук, а оттам и какви политики са възможни, какво изобщо е надеждното публично действие? Тези страни остават неопределени, защото се говори по втвърден нормативно-категориален начин. Това, в крайна сметка, е самодоволно бюрократично говорене, от което ни оставя в неразбиране какво става с нас самите.

– Дали не се опитваме да си обясним какво не сме, защото не съумяваме да опишем какво трябва да сме?

– Аз съм резервиран към голямата теория. Мисля, че трябва да се разсъждава (поради липса на друг, ще употребя този не добър термин) малко по-постмодерно, не толкова структурирано, малко по-свободно, с по-висока чувствителност към българската конкретност, към сингуларното. Пътят към разбирането минава винаги през чувствителност към единичното. А то предполага дисциплина и въздържане от грандиозни теоретични схеми. Това не ни освобождава от задължението да бъдем съвременно общество, ни най-малко. Въпросът е да разбираме по-добре с какво разполагаме, какво именно трябва да трансформираме.

– Какъв е генезисът на изцяло негативното говорене на политологията?

– Ако се върнем към въпроса ви за историята, България не е имала развита обществена мисъл, свободна, критична и самокритична през своя късен социалистически период. Вместо това, тя отглежда един културно стилизиран национализъм, отначало прикрит, по-късно открит и агресивен, особено в късния социализъм, след 1970-та. Този късен период, който се свързва с кръга около Людмила Живкова, не подготви солидна политическа мисъл, а подготви преименуването на турците. Той тласна националистическия ексцес в рамките на социализма, облечен в наглед невинни културни форми, като тракология, източна мистика, историческа мегаломания, ексцентрична местна ерес и пр. В резултат българският политически мислител се ражда през 1990 г. с въпроса: „Що е частна собственост?“, „Що е демокрация?“, “Що е институция?”. Той трябва да си отговори на основни дефиниционни въпроси. И поникнал от вакуума, прибягва не към собствения си опит и нещо изстрадано и осмислено, а към текстовете-институции на западната модерност, Лок, Монтескьо, Русо и пр. Ако погледнете протоколите на последното Велико народно събрание, ще видите как всички видни конституционалисти говорят като на аспирантски минимум. Това събрание прилича на читалище по елементарна конституционна култура. В тази връзка Вера Мутафчиева ни казваше навремето: „Нация в България? Колко войни, колко синове български са загинали, колко кръв е пролята? Няма.“ Тя говореше по този груб начин, но искаше да каже, че нацията-държава не се строи само върху пренесени готови форми. Затова институционалните структури на българската държава нямат плът. На фундаментално равнище такава недомислена форма е Конституцията. Тя не отразява осмислен собствен опит. Писаха я специалисти по т. нар. държавно право, което е друг израз за съветската конституция. Полша прие временна конституция, отвори няколко години дебат, набра нужния опит и едва тогава премина към приемане на трайна нова конституция. Същия процес имаме след това на равнището на институциите, които очевидно не работят според замисъла си, но имат свой особен живот, някаква полукриминална вегетация. Тя остава не добре разбрана, поради което не може да бъде и разградена. А това е съществен въпрос, тъй като основният риск за България в период от 10-20 години е рискът от институционална имплозия, от институционален срив. Тези институции, които стоят като театрални декори, не са изживени, не са построени в резултат на осмисляне на някакъв опит. Днес те са включени в общия криминален оборот на държавата. Но нашето разбиране какво всъщност става, какви са двигателите му, какви са дълбинните му социални подкрепи и т. н. е неразвито. Можем да изреждаме и други едри полета на проблеми, които останаха мистериозни и неразбрани – например, състоянието на ромската общност е такъв проблем. Това е класически случай на провал на държавни и международни политики. Подобно нещо стана с досиетата. Вместо да отключат разговор за миналото и да послужат за осмисляне на един колективен опит, както се случи в Германия след войната, те станаха повод за лични разпри. Това е изпуснат шанс. Нямаше да е така, ако България разполагаше с по-зряла политическа мисъл. Днешният политически мислител сякаш наваксва отсъствието си в годините на социализма, държи се като дисидент, но в един значително променен контекст, който поставя други задачи. Това се вижда непосредствено в стила на повечето политически анализатори. Те вършат добра текуща работа, но това не набавя разбиране на дълбокия фон, на дълбинните структири на средата.

– А не смятате ли, че и съвременният Запад по-скоро се влачи по инерцията на предишното си мислене, че не е адекватен на новото време?

– Кризата от 2008 г. и сега украинската криза изграждат един контекст на изпитание за западния свят. От това изпитание Европейският съюз трябва да излезе с нови политики и с ново разбиране за себе си. И двете кризи, макар доста различни, са неочаквани и шокови. Западните интелектуалци, които се опитваха да осмислят този опит, се оказаха също в миналото. Тук включвам традицията на социологията на риска, на Бек и Гидънс, или първия интелектуалец на европейската интеграция Хабермас. Те говорят по начина, по който са говорили преди 20, 30, 40 години, не се отделят видимо от предишните си теоретични позиции. Но в западноевропейски контекст това не е голям проблем. Самата среда дефинира търсене на нова мисъл и нови аналитични рефлексии. Просто едно поколение мислители на интеграцията ще бъде сменено, това не е драма, то е част от голям публичен процес.

– Но в Европа протичат нови процеси, които не само изпреварват политическата мисъл, но не са били предвиждани; и поставят ЕС в стресово състояние…

– Да, днес виждаме новите политически разделения вътре в Съюза, които ще решават съдбата му в по-далечно бъдеще. Преди две години, когато писах в „Култура“ за Европейския съюз, не вярвах, че Германия ще успее да пренесе интеграционния проект през кризата. По-скоро мислех, че ако след Гърция фалират още една-две държави – Италия, Румъния, например – капацитетът на Германия да поеме още две държави ще се изчерпа… (Както САЩ, според военната си доктрина, могат да водят война само на две места извън територията си. Могат, примерно, както се изразяват, да “проектират сила” в Ирак и на още едно място. За трето ресурсът им не е изчислен.) Но ето, тези дисциплинарни мерки, критикувани по цял свят, извадиха Европа от кризата. Самата Гърция може и да не разбере какво се е случило с нея, защото други са я извадили от кризата. Но Германия пое рискове, въвлече се в изпитание и екипирана с този опит, ще балансира финансово-икономически бъдещата Европа по нов начин. Остава открит обаче другият важен въпросът – за политическата форма на ЕС. Тази дилема е още по-сериозна. За нея няма налични решения и предложения, а украинската криза я изостри.

– Има ли връзка между 2008-ма и украинската криза? Между финансовата и сегашната политическа криза в Европа?

– На финансовата криза и на последвалата икономическа криза Европа отговори сравнително добре. Съюзът се справи обаче, защото някой от множеството играчи пое лидерска роля, а другите с полусъгласие го последваха. Но украинската криза е съвсем друг вид криза – неприкрита политическа криза в полето на международните отношения. Тя поставя въпроси, които един децентриран Европейски съюз не е подготвен да посрещне директно. В това отношение пред ЕС стои дилема, която няма решение. Ако се интегрира политически, той ще загуби целия си чар на постмодерна, флуидна политическа формация с много свободи, много центрове и непредвидимост в добрия смисъл на думата. Онова, което харесваме в Европа, ще се загуби. Е, тогава ще може да отговори на украинската криза, защото ще застане срещу Русия като единен играч. А в сегашното си състояние тя не знае какво да прави с Русия. Криза като украинската затруднява ЕС, защото му налага да се изправя срещу Русия директно. Но Русия не може да бъде конфронтирана от едно многообразно и децентрирано тяло. Трябва федерация от типа на САЩ, каквато ЕС няма да стане и не бива да опитва става. Така че, става дума за устойчива двусмисленост в самата форма на европейската интеграция.

– Някой повика ли САЩ или те сами се намесиха в украинската криза?

– САЩ не могат да не се намесят, защото това е глобална криза – нищо, че става дума за двумилионен Крим. Крим е сигнал за процес, какъвто не е имало от войната насам. Първоначално Европейският съюз и администрацията на Обама реагираха спрямо Кримския казус в институционалния език на международните режими. Това е реториката на един интегриран в институции, главно в международни организации свят. Най-напред се каза: „Това е противоконституционно“. Не е противоконституционно. В крайна сметка, 85% гласуват за присъединяване към друга страна. Шотландия с много по-малък процент може да се отдели от Великобритания, Каталуния също, Квебек… А ако утре Калифорния – осмата в света икономика – реши да се отдели от Съединените щати, ще възникне много интересен конституционен казус. Щатите ще бъдат изправени пред дилемата или да признаят народния глас, или да се позоват на необратимост на федералния договор отпреди 220 години (по смисъла на Карл Шмит) и да употребят сила, което изглежда доста неправдоподобно. Така че, позоваването на конституционни аргументи в случая с Крим е красива, но безполезна реторика. Почти по същото време лидери на западни държави декларираха и друго: анексирането противоречи на международното право. Но, преди всичко, това е едно объркано и некоректно разбиране за международното право по аналогия с конституционното право. Освен това, не противоречи на международното право, дори ако то се разбира в по-широк смисъл, така че това не е сериозно и най-вече не това е проблемът. Разбира се, има меморандум от 1994 г., според който Украйна предава ядрените си оръжия срещу запазване на териториалната си цялост и независимост. Той обаче не може да бъде противопоставен на референдума. Проблемът е в друго.
Така или иначе, сравнително либералната администрация на Обама първоначално се позова на няколко правни положения (от общ порядък, международно-правни, конституционни). Европейският съюз реагира в още по-голяма степен в същата стилистика, с правни аргументи. Всичко това до една граница, в която тази реторика се изчерпа, тъй като фактът на отделянето и присъединяването към Русия на Крим е суров, примитивен политически акт. И пред такъв акт въпросът е следният: ако говориш, че това е правно недопустимо, ти какво всъщност вършиш? Каква ефективност имаш? И на кого говориш, какъв контрагент предполагаш? Всъщност, преливаш от пусто в празно. Тук започва голямата разлика между САЩ и ЕС. Щатите имат и нагласа, и ресурс да продължат и да отидат по-далеч с една реалистична политика на базата на това, което наричат традиционно свой “национален интерес”, в случая в неговите глобални проекции. Европейският съюз е по дефиниция неспособен да дефинира свой собствен интерес, тъй като не притежава неделима държавност. По тази причина той не може да дефинира и собствена единна политика на международна и глобална сигурност. Така че, тук опираме до голямата провокация, която “казусът Украйна” представлява. Тя не е в това, че е противозаконно, противоконституционно, противоправно и т.н., а че за пръв път от 1945 г. насам беше нарушен един негласен консенсус, който поддържа цялата международно-правна система. Всички усложнени международни режими, самата възможност да се позоваваш на международно-правни положения се основава на един поствоенен консенсус. Той няма как да бъде написан. Но той дава очертанията на един международен ред, който е условие за самото международно право. Този фактически, а не правен ред, в ЕС се приема за даденост. И затова, когато се изчерпат правните аргументи за защита на тази даденост, самата даденост изчезва и Европа не знае какво да прави. Това, на свой ред, изправя Европейския съюз пред дилемата или да бъде политически единен, което е невъзможно и нежелателно; или отделни негови страни да водят самостоятелна политика по традиционния за националната държава начин. Затова е вероятно “факторът Русия” да породи нови тенденции към децентриране и обособяване вътре в ЕС.

– И все пак, защо Русия, дори преди този казус, е проблем за Америка?

– През целия период на Студената война – бих казал дори от Първата, но дефинитивно след Втората световна война – Америка има добре разчленена карта на глобалния си интерес. В нея тя идентифицира себеподобни, класически национални държави, единни, мощно суверенитетни, с огромен капацитет за влияние върху цялата международна среда. В световната карта на Америка фигурират Русия, Китай, по-късно Индия – големите единни, национални, самостоятелни играчи. В първите години след войната на картата й стои другата ядрена сила, Русия. Тяхното противостоене е колкото експлозивно, както проличава от Кубинската криза, толкова и умиротворяващо цялата менажерия наоколо. То структурира самата среда, налага ред и измества хаоса. Затова Русия е приоритетна. В момента, в който Китай започва да се отваря, да става икономически мощна сила, и той се появява на картата… Сега има и други играчи, а самата карта е с променена структура, в нея фигурират нестандартни агенти и процеси.
В Европа обаче има склонност “факторът Русия” да бъде забравян и подминаван. И дори силно подценяван, ако си спомним флиртовете на бившия германски канцлер Шрьодер с Газпром, които днес изглеждат неуместни. Това се дължи на обстоятелството, че ЕС е международен режим, ангажиран много силно със собственото си развитие, а същевременно осигурен от военната поддръжка на САЩ след войната. Но Щатите, поради характера на своята държавност, знаят добре и няма как да забравят, че има опасни играчи, които не се вписват в логиката на европейското интегриране. А логиката на европейската интеграция е сходни помежду си, взаимно признаващи се, изстрадали войната страни взаимно да се обвързват в една мрежа от зависимости и договорености. Тази логика те инерционно я пренасят и към останалия свят и се доверяват на Русия много повече, отколкото една Америка би се доверила. Но днес вече събитията в Украйна промениха необратимо, поне за следващите 10-20 години, отношението към Русия. Ако казусът Украйна бе възникнал по-рано, ЕС нямаше да допусне толкова зависимости от газ и енергии, колкото в последните 20 години. Но да повторя, дори да остане повече нащрек, да е по-въздържан, ЕС е съществено лишен от капацитет за фронтална среща с една опасна Русия, просто самият ЕС няма собствен “фронт” за такава среща. Затова и бързо прибягва до прочутите санкции, които самата Русия е калкулирала и май не изглежда много впечатлена от тях.

– Ако трябва да бъдем честни, всъщност Европа раздразни „мечката“. Европа се стремеше, най-вече в лицето на Полша и Прибалтика, да откъсне Украйна от Русия. Без докрай да си даде сметка, че и в неин интерес, и в интерес на Русия е Украйна да се запази като буферна зона.

– Ако погледнем през десетилетия и столетия назад, може да разберем по-добре този казус. В целия европейски регион – включително и европейска Русия – има зони, които е много опасно да бъдат описвани, изживявани и третирани по начина, по който ЕС третира вътрешните си проблеми. Такава зона са двете “У-крайни” на Европа. Едната е Крайна на Балканите и съответно опита от 90-те години с Югославската война. Там съществува този феномен на у-крайна, на крайнина, на буферна, гранична зона. Република Сръбска Крайна се появи в зона, която има 300 години история на напрежение между империи и култури. А в Украйна имаме хиляда години напрежение. Особеното и в двата случая е, че днес границите там не са географски и не могат да се прокарат териториално – дотук е нашият свят и отвън е другият. Там има вътрешни граници, които подлагат на изпитание възможността, способността да се мисли чуждото вътре в себе си, a това, както се видя в случая с Югославските войни, е фактор за експлозия. ЕС продължи спрямо Украйна политиката на интеграция навън, която приложи към България и Румъния. Сякаш Украйна е следващият нормален член, както Хърватска, например. А не е така. Украйна е доста горещо петно. В нея има вътрешен конфликт на най-различни нива – икономически, политически, културни, езикови – който възпроизвежда мащабен външен конфликт. Това е зона, в която парадигмата на традиционната европейска интеграция, заложена от Римския договор, трудно може да бъде приложена. В случая действа една проективна грешка. Късно модерна, многолика и децентрирана политическа формация като Европейския съюз започва да се ориентира по картина на международния ред извън себе си, която е проекция на вътрешните й отношения. Това е, както се казва, категориална грешка, когато на нещо се приписват качества, които то по природа не може да притежава.

– Тази категориална грешка поправима ли е? Поне теоретично…

– Ако Германия или Великобритания действаха самостоятелно спрямо Русия по отношение на казус като Украйна, те биха действали не като Европейски съюз, а като национални суверенитети. Вероятно тогава биха избегнали риска да гледат на Украйна така, сякаш това е Кипър или Малта. За съжаление, форматът на класическия национален суверенитет, а не на ЕС, е по-подходящ при комуникации с държави като Русия. Но ако позволите, ще се върна малко назад. В цялата теория на международните отношения, от Тукидид през Хобс до Шмит и Моргентау, та до Уолц и Кисинджър, доминира традицията на т.нар. реализъм. В основата й лежи една непреодолима аксиома или догма, ако щете: Преди да пишеш конституция, например, питаш се какви са условията за изпълнимост на един конституционен договор, разписан като позитивно право, като нормативен текст. Или, преди да сключиш един договор с Русия, питаш се какви са условията за изпълнимост на този договор. Този въпрос идва на първо място. И реалистката традиция предупреждава: „Не се увличайте с институционалните режими, преди да имате солидни гаранции за изпълнимост на договореното“. Този реалистки подход (думата “реализъм” тук е условна) е много витален и формира позицията на САЩ във външните отношения (и на държави като Израел, Китай и пр). Но във формация като ЕС той неизбежно се измества от доверие в позитивно-правните положения. В крайна сметка, това доверие лежи в основата на еволюцията на ЕС. Въпросът, който една реалистка позиция би повдигнал, е: “А откъде се взема това доверие?”, “Какво го поддържа?”. Затова, когато САЩ разговарят с Русия или с Китай, те говорят по по-откровения начин, характерен за един Кисинджър. Например: „Подразбира се, вашият интерес е такъв, нашият е такъв, те се засичат така и така“ и т.н. И чак когато е съвсем ясно, че тези интереси са сглобени в обща фигура, може да се построи нещо като международен правен режим. Така е построен и следвоенният ред в цяла Европа. САЩ и Русия постигат една договореност на базата на взаимните си интереси, които дефинират спектър на възможни действия, както и на допустими отклонения на едната и на другата сила. Така се строи контекст, в който бъдещите международно-правни инструменти могат да се роят. Това знание е леко приспано в Европа поради характера на ЕС като международен режим. Разбира се, в това е нейният чар, култура, толерантност, многообразие и пр. Обаче то я прави външнополитически неспособна да преговаря – когато преговаря, преговарят отделните играчи. Никой в ЕС не може да преговаря външнополитически от името на Великобритания. (Ако в колективния политически ум на Великобритания се появи вероятността ЕС да преговаря външнополитически от нейно име, тя ще напусне ЕС без референдум.) Докато САЩ, макар и федерация, са национална държава от класически тип, която има мощно дефинирана идея за външнополитически суверенитет и оттам – капацитет да води единна външна политика.

– В тази ситуация ще се стигне ли до паритет или американците ще се наложат над Русия в украинския казус?

– Смятам за по-вероятно да последва леко отдръпване и привидно успокояване на имперския апетит на Русия. Русия днес развива нестандартно портфолио от инструменти за експанзия: конспиративна организация на референдум в друга суверенна страна, газов натиск и шантаж, вътрешни лобита и медии, паравоенни групи и т. н. Тя е изградена като класически национален суверенитет, но арсеналът за действия е доста осъвременен. САЩ и ЕС също ще се отдръпнат, ще разширяват санкциите, но дотам. А Украйна ще остане като едно междинно поле, в което ще се договарят не за Украйна изобщо (какъвто е стилът на меморандума от Будапеща), а по отделни въпроси. Т.е. такова нещо, като да решим веднъж завинаги съдбата на Украйна – тя ще влезе в руската Евразия (каквото и да значи това) или не, тя ще влезе в Европа – това няма да се случи. За България несъмнено е добре Украйна да бъде в ЕС. Но по-вероятно е, подобно на Босна и Херцеговина, нейните собствени потенциали за политика да се използват от самата Русия за самоподриване и допълнителна имплозия навътре. Крим е процес и “Процесът Крим” ще продължи, макар по един по-мек начин. В него се проектират по-едри конфликти.

– Но ако това място гнои през цялото време, то е като буре барут, много по-опасно от балканското.

– По време на Студената война има такива зони. Виетнам, Корея, Близкият изток, Афганистан по-късно. Те са вторични спрямо централния сблъсък. В тях всяка една от основните сили защитава своя интерес, защото се смята, че отстъпка в тях води до “ефект на доминото”. Но го защитава, без да се подлага на големия риск за директен сблъсък. Това е интересна ситуация, защото енергиите на директния сблъсък преливат в странични гигантски резервоари и там се консумират. Моето предположение е, че Украйна ще бъде нестандартен аналог на такава зона в периода след разпадане на двуполюсния модел. В Украйна ще има серия конфликти и всеки ще се решава относително отделен от другите. В какви международни режими може да влезе, в какви не? В какви монетарни, търговски, банкови режими може да влезе, в какви не? Украйна не е единна и силите, които я притискат от две страни, ще се договорят по определени въпроси, а тези договаряния ще бъдат подкрепяни ту от едната, ту от другата страна вътре в Украйна. Мисля, че така ще стане и с България в голяма степен, но по друг начин.

– България – какъв е сблъсъкът тук? Същият?

– България, както и Румъния, е по-мек случай. Но е близка до Украйна, Босна и Херцеговина, Македония с това, че дефинитивно решение за изграждане на цяла разумна държавност няма. Изискването към България да бъде некорумпирана, според европейските норми, или да няма никаква организирана престъпност, няма да бъде изпълнено в обозримо бъдеще. Самите институции, на които се разчита да изпълнят това, са силно криминализирани, така че няма лост, инструментът е част от проблема. Надеждите българската парламентарна система да се състои от ясно профилирани партии, тези партии да имат дългосрочни програмни политики, да имат устойчиви идентитети също е утопия. Ще наблюдаваме постоянно плаващи парламентарни пространства с леки преходи от едно в друго състояние. Дори само 4-5 партии да влязат в бъдещите парламенти, ще има постоянно размити граници, неясни дългосрочни политики, къси парламенти, чести избори, излизане на хората на улицата, липса на публична подкрепа за дългосрочни решения и т.н. Надеждата ни е, че от този хаос в един следващ период ще се формират по-разумни структури.

– Т.е. вие казвате, че липсва възможност за водене на каквато и да било политика.

– На дългосрочна политика. Което пак поставя въпроса как ние разбираме какво ще става тук. Ако в България започне истински оздравителен процес, това ще се разбере по два реда политики. Първо, ще се формира мнозинство за промяна на конституцията по ясния за всеки политически грамотен човек списък от неща. Ако това се случи, България е в оздравителен процес, започнал по неясни за нас основания и мотиви, но генериран отвътре. Това обаче е утопично. Другият знак, по които ще се разбере, че има оздравителен процес, са драстични реформи в съдебната система и сектора за сигурност.

– Смятате ли, че България ще бъде „пресирана” геополитически? Така, както Украйна е пресирана в момента?

– Преди всичко се надявам „казусът Украйна” да подейства пробуждащо за България. Украинската криза налага да изплуваш от локалната дрямка и да направиш избор. България трябва да потвърди избора си в полза на ЕС и НАТО. Второ, дано Украйна подейства отрезвяващо и в посока на едностранно ограничаване на руските енергийни проекти. Аз смятам, че за България е вредно да строи „Белене“ и „Южен поток“ по принцип. „Южен поток“ има завишена с 2 милиарда евро цена, а дългосрочно енергийно е напълно необосновано. Най-малкото, никой не го е обосновал. А и подобно масирано руско присъствие е само по себе си риск.

– Ще става дума за „мек” натиск върху България и Румъния, така ли?

– Европейският съюз е особен с това, че в един момент се сблъсква с някакви постосмански реалности, които не припознава като свои, но все пак, доколкото самият той има имперски усет и имперска интуиция, е склонен да ги приюти. ЕС е хетерогенен имперски проект, късен аналог на Хабсбургската империя. Това е шанс за България – да се премести в една нова, просветена имперска среда.

– А България има ли шанс за независима външна политика?

– България е силно криминализирана държава. Криминалната държава не може да води независима външна политика. Такава политика винаги се оказва вътрешна политика, доминация на една група над друга. От друга страна, в съвременния свят България не е външнополитически фактор и не може да бъде. Тя може да бъде фактор само в някаква по-широка констелация, с център извън нея. Това положение дефинира външната политика на България. Тя не е оригинална и се състои в търсене и утвърждаване на роля в основните международни режими, в които вече участва.

Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
17 юни 2014 г., София


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -