В. “Дневник”, 08 февруари 2004

Предразсъдъкът, че СДС трябва да бъде единна формация на всяка цена, става все по-вреден. А изкуственото поддържането на единството на партията в сегашния й вид става все по-безпредметна задача. Тази изтощителна, отегчителна и лишен от обяснима цел работа все повече заприлича на безсмислен бригадирски труд.

Догмата за безусловното единство е характерна за организации от комунистическо-конспиративен тип, а не за модерни реформаторски партии с демократични дневни редове и принципно дясна ориентация. Ако СДС все още помни своите основополагащи дефиниции – реформаторска, демократична, дясна – той не трябва да пречи на естествения процес на собствената си трансформация, както и на преодоляването на уродливите форми, до които деградира. Автентичната мъжествена и просветена позиция налага да се сложи край на перверзната склонност кризата в СДС да се изживява като еротично застроена кална баня, в която се залежаваш сладостно и завинаги. Трябва да се направи усилие днешната криза да се види и разбере като самата истина за СДС, тоест като гранично състояние, като граница.

Преди петнайсет години СДС възниква с една двойствена – неизбежна, затова и трагическа – базова характеристика.

От една страна, СДС е модернизиращ натиск на революционизирани маси над сферата на политическото. От друга страна, СДС се организира и действа във формата на легална партийна организация, която се подчинява на нормите на парламентарното представителство. С първата си функция СДС е на границата на политическата сфера, с втората той е един от субектите в нея. Такава структура е обречена на неустойчивост и разпадане още в самия си замисъл. Интелектуалните й основания носят вътрешно противоречие, тъй като двете характеристики взаимно се изключват. СДС обаче оживява в резултат на темпорално, историческо разрешение на парадокса; тази историческа реалия наричаме “преход”. В двата периода от историята си, до и след 1996 г., СДС се конституира политически, като сменя основополагащата си характеристика. В първата фаза преобладава масово-революционният тласък, във втората се налага проектът за ефективна партийна организация.

Първичният порив на СДС, до 1996 г., е тотализиращ. Той цели обща трансформация на политическото, неговото ново конституиране. С такава свръхреформаторска мисия СДС застава на границата на политическата сфера, точно както на границата на политическото са всички революции, в резултат на които се формират модерните конституционни демокрации на Запад. Той е, разбираемо, и отвъд условното делене на ляво и дясно, които също ще възникнат едва при успешно провеждане на основополагащата мисия. При тази всеобхватност на оригиналното намерение СДС не е партия, не е страна в парламентарно представителната конкуренция; макар че легалистката повърхност на т.нар. мирен преход създава такава привидност. Строго погледнато, СДС не е и самостоен субект на политическо действие. По-коректно и правдоподобно е СДС да се описва като – в някаква степен безсубектна – трансмисия на импулса към епохална промяна (тази безсубектност оневинява първите ръководства на съюза и по-късно никой не им търси сериозно отговорност за политически грешки). СДС в този период не действа самостойно, през него действа силата на политическата експлозия; СДС не говори сам, през него говори гласът на разбунтувания човек. СДС не се и състезава, през него в България мъчително се установяват условията за парламентарно представителното състезание. Организационната форма, демократичните избори, парламентарните процедури и др. са вторични и подчинени инструменти в първия СДС. Фактът, че СДС няма характер на партия, най-добре се демонстрира от друга негова черта: с ролята си на революционизираща трансформационна сила СДС е обречен да се проявява като извънредно неефективна парламентарна партия, да се разпада, да губи избори и да твори улична реторика.

Вторият период на СДС, след 1996 г., налага на българската политическа сцена “проекта Костов”. СДС се реорганизира и приема формата на централизирана партийна организация с разгърната национална мрежа. Основополагащата идея е наглед проста: СДС ще може да изпълни реформаторската си мисия, ако спечели изборите и изгради силна изпълнителна власт. Тази наглед тривиална постановка обаче сменя доминантата и има значителни следствия за еволюцията на новата десница. Изграден като партия на демократичния централизъм, СДС става конкурентна, построява силна изпълнителна власт и успява да изпълни реформаторския си проект – финансова стабилизация, смяна на отношенията на собственост, първи опити за смислена външна политика и преориентация на България към западните конституционни демокрации. В изпълнението на реформаторския проект изграждането на СДС като силна и централизирана партия е решаващо. Под това условие цял парламентарен мандат веригата партия – парламент – правителство провежда дневния ред на СДС. Но именно в това условие – силно централизирана партия с амбиция към властта на мястото на демократично движение с опозиционен манталитет – се съдържа и дефектът на бъдещия СДС. Организационната форма се отделя от реформаторския проект и заживява по собствена логика. Станала автономна обаче, партийната организационна форма започва да налага сектантско-номенклатурни тенденции. Нещо повече, тя влиза в противоречие със съдържанието на самия реформаторски проект на новата десница. Партийно-организационната доминанта затлачи СДС в безкрайни вътрешни интриги, разгради политическата й мисия и изцяло подмени политическия дебат с персонално-битови кавги. Тази деградация започна с оформянето на тъмни кръгове в партията още в края на 1999 г.

Какво е състоянието на нещата към днешна дата?

Свикнахме СДС да живее в кризисен ритъм; да преминава от криза в криза. Днешната криза обаче е първа по рода си. Тя е гранична и необратима. Настоящият СДС не изживява един или друг частен проблем, а е изправен пред въпроса за основанията на съществуването си изобщо. Съюзът няма отговори на въпроси като “кой съм”, “за какво съм”, “накъде съм”, “какво искам”, “защо го искам”, да не говорим за “как ще го направя”. Онова, което наричат “идентичност”, е фундаментално поразено, защото идентичността се конституира през отговорите на тези въпроси. Дълбока рана на идентичността обаче не се лекува с бинтове и превръзки, макар че те могат временно да я маскират за пред публиката.

Сриването на интелектуалните основания на СДС – на условията, които набавят смисъл на съществуването му – се корени в изначалната двойственост на самия “феномен СДС”. Днес съюзът се сблъска директно с вътрешното си противоречие, без да има шанса да го заобиколи чрез историческа игра и смяна на доминантите. По отношение на самия СДС следпреходният период тъкмо това и означава: с изпълнението на основополагащата мисията по трансформация на българската политическа сфера ресурсът “преход” – по-точно преходът като времеви ресурс – е изчерпан. Съюзът не може да се върне към лелейно-мечтателния си период, към радикалната романтика и тотализиращия първичен импулс за промяна на света; това ще го запрати в предисторическото време. Нито може да се развива като жизнеспособен политически субект, като остане поместен в самоцелната организационна форма на апаратно-централизирана партия; такава партия няма съдържателен проект. Същевременно обаче, достигайки границата на парадоксалното си развитие, СДС продължава да стои разпънат между двата полюса. Абсурдността на тази недостойна поза се удвоява поради факта, че двете страни на противоречието са подложени и на самостоятелна деградация. Гражданската революция и нейната мечта потънаха в хаос от спорадично-пискливи съобщения в таблоиден формат. А централизираната партийна организация ферментира до кухненска психодрама. От чувство на неудобство хората благосклонно наричат това недостойно зрелище липса на политика.

Моментът на обективност и неизбежност не трябва да ни подвежда: Сферата на политическото е сфера на действия, за които се носи отговорност; дори за неизбежни неща се носи отговорност. Настоящото ръководство на съюза носи отговорност на първо място за това, че не направи усилие да види, разбере и предложи варианти за решение на първичния парадокс на СДС. Може би това е била непосилна задача – както разбирането, така и решението – но усилие не бе направено изобщо. След 2001 г. СДС трябваше да направи решителен – а в мащабите на историята на самия съюз това означава епохален – опит да предефинира първичната си задача и да набави нови интелектуални основания за съществуването си. Вместо това съюзът остана заклещен в оригиналния парадокс, поради което последвалата деградация стана необратима.

Задачата може да е трудна за решаване, но е сравнително проста за формулиране. Примерно така: “Как реформаторската мисия на новата десница се изпълнява под условието на парламентарно представителен режим?” Наглед доста тривиално. Може да се модифицира в по-конкретното: “Как новата десница остава вярна на реформаторската си мисия без да се революционизира?” Или: “Как реформаторският дневен ред да бъде провеждан последователно и радикално от позиция вписана вътре в политическото представителство?” Не изглежда много сложно. Но дава посока за решение на двойнствената природа на СДС и съдържа колосални импликации за развитието му.

СДС можеше да остане верен на радикално реформаторския си принцип и същевременно да бъде ефективен партиен субект, ако бе разбрал императивите, които следват от така формулираната задача. Както и ако беше опитал да постулира тази именно задача като първична за постпреходния контекст. Това би означавало СДС да смени първичната си стихийна двойственост с една нова, овладяна и прагматически премислена двумерна координатна система, в която да разположи цялостната си политика. В нея насоченият навън, към съвкупната публична сфера, реформаторски проект би се разгръщал едновременно с разгръщането на проект по вътрешната трансформация на партията. Такава задача е фундаментално несъвместима с характера на БСП или на ДПС; те имат поведение на природни тела и проект за собствена трансформация би ги разградил. С други думи, необходимо бе да се обединят два реформаторски проекта, две измерения, две посоки. При това за неопределен период от време.

Времето за поставяне и решаване на такава задача изтече. С това изтече и мандатът на безусловното единство на СДС. Ако предразсъдъкът за единството не бъде отхвърлен, СДС рискува да отиде още по-далеч и да компрометира основополагащата си мисия.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -