в. “Капитал”, 21 август 1995

За опозицията, по-специално за СДС, въпросът за кметската кандидатура в София бе въпрос за избор на общ политически курс през един продължителен период. В номинацията се фокусират множество стратегически измерения и поводът бе добър те да се преосмислят. Можеше да се очаква, че принципите, по които СДС би определил отношението си към столичната кметска кандидатура, ще носят и по-мащабни значения. Вероятно симпатизантите на СДС са очаквали съюзът да направи по-сериозно усилие да пречупи обръча от предразсъдъци и илюзии, с които влетя в катастрофата на общите избори декември 1994.

Наивно или основателно, това очакване не се сбъдна. Същественият проблем, върху който в СДС упорито отказаха да се замислят, гласи: Има ли СДС интерес да приеме предложението на НС за Ренета Инджова или не?

Отговорът, който се опитвам да развия в тези редове, може да се изкаже лаконично: Да, има(ше)! Но не пожела да разбере това!

Отношението между СДС и служебния кабинет

Правителството на Ренета Инджова бе извънредно популярно. Поради краткия период на кабинета неговите активи представляват повече един неразчленен образ в публичното съзнание, който носи положителни значения и в който хората масово привиждат една обещаваща, но неосъществена възможност. Същевременно то си остава парламентарен сирак. Активите му нямат парламентарна идентификация. Никоя парламентарна сила не направи опит да ги овладее и представи за принципно свои, като се ангажира със стила на действие на служебното правителство или с ясно заявената му критическа ориентация – противодействие на корупцията, борба с престъпността, мерки за ограничаване на драстичните форми на мизерия, и т.н.

Какво е успяло и какво не служебното правителство не е важният въпрос тук. Съществената страна е свързана с факта, че по такива параметри ще се мери успехът на управлението у нас години напред; че са просто, ясно и реалистично формулирани; че не са идеологически подсладени с оглед изборен успех. С други думи, същественото е, че звучат по-разбираемо и убедително, отколкото една странна акция, каквато е гладната стачка срещу лъжата изобщо, при това половинчата като всичко у нас. В този смисъл са по-близки до онази част от гражданството, която СДС поне по идея представя.

Общо взето, БСП подминава е мълчание работата на служебния премиер. А в редките случаи, когато се е налагало да проговори, е процеждала някакви мъгляви иронични забележки. Социалистите неслучайно се опитаха да създадат впечатление, че служебното правителство не е политически факт, а нещо като на чиновнически придатък към избирателната комисия, за който не си струва да се правят коментари. Странно е обаче как СДС не се опита да проумее смисъла на този елементарен ход и остави популярността на двойката Желев – Инджова да изветрява.

Ренета Инджова декларира от позициите на изпълнителната власт по съвсем недвусмислен начин, че БСП е генетически свързана с организираната престъпност и затова не може да й се противопостави; че Беровото правителство е марионетка на частна групировка и т.н. – заявления по-крайни от тези на СДС и в повечето случаи с по-осезаем публичен ефект. Тъй като обаче СДС не се ангажира по-сериозно със служебното правителство, политическата острота на тези декларации постепенно се притъпи и те почти се сведоха до коментар от страна на случайно попаднал в системата на властта наблюдател. Може да изглежда парадоксално, но в този пункт позициите на СДС и БСП се оказват сходни, което, изглежда, е поредна индикация за претенцията на съюза, че само той може да излъчва автентични политически противници на БСП. Такава ревност има място в рицарската романтика, но тук е крайно неуместна. А в една среда с по-критично реагиране отсъствието на ясно цялостно отношение към служебния кабинет би било преценено като признак на обща политическа дезориентация.

За кой ли път през последните три години поради криворазбрано честолюбие или някаква друга психологическа причина СДС остави един политически капитал да бъде неутрализиран като музейна вещ – с което волно или неволно работи в услуга на главния си противник, в чиито интереси най-добре се вписва политическата неутрализация на гражданската сфера. Съюзът имаше възможност да го усвои, да го възпроизведе и заяви като свой чрез общинските избори в София. Така служебното правителство, в чиято почтеност и решителност масовият свидетел на събитията едва ли се съмнява, би се представило като политически пристрастно и като страна, противостояща на БСП. За СДС интересът от това е несъмнен, тъй като съюзът по презумпция има стремеж да внуши, че неговата кауза не е затворена в НИС и НКС, а е кауза от национално значение. В този смисъл СДС само ще спечели, ако поддържа общото впечатление за континюитет между отделните атаки срещу БСП независимо откъде те произтичат.

Избираемост

При равни други условия, т.е. в някаква степен абстрактно, Ренета Инджова е избираема и с нейната кандидатура рисковете за загуба са нищожни. Вероятността БСП да излъчи толкова силен кандидат е минимална. Оказа се обаче, че този аргумент няма особено значение за самия СДС. Очевидно неговите лидери смятат всяка своя кандидатура за електорално пълноценна и дори неотразима. Затова нека развием още малко това съображение.

Парламентарните избори показаха парадокс, от който СДС не личи да е направил сериозни заключения за средата, в която действа като политически субект. БСП свали правителството на Филип Димитров и инсталира правителство, чрез което прокарваше своите решения 22 месеца. В името на т.нар. национално съгласие – едно от най-вредните заблуждения, които могат да заразят политическата сфера – мнозинството на БСП и ДПС успя да осигури такава трогателна осмоза между две от властите, че границата между тях съвсем избледня. Изборите обаче дадоха да се разбере, че сумарната позиция на електоралната маса в страната е дотолкова консервативна, че за нея смяната сякаш не съществува. Българският избирател е продължавал да смята, че този, който е спечелил парламентарните избори през 1991, продължава да управлява и при Беров. Обратът не бе възприет като смяна на субекта на властта, а като една от многото трансформации в политическата сфера, взета абстрактно и неразчленено. Последвалите трусове в самия СДС вероятно са продължили да внушават на масовия българин – на избирателя – че след като една политическа сила е спечелила изборите, всички промени, дори най-значителните, вече протичат изключително в нейните собствени граници и са израз на нейното собствено поведение. Така се получи абсурдната констелация Ф.Димитров, Беров, Луджев, Ст.Ганев, Тренчев, Желев и др. да се наредят в една плоскост. Отговорност за всички носи СДС.

Макар София да се смята за преобладаващо синя, а избирателите в града – за политически по-грамотни, същото отъждествявате е в сила и по отношение на кмета Янчулев. Той бе издигнат от СДС и последвалите опити за разграничаване от него са в общи линии неуспешни. Избирателят вярва, и в този случай дори с по-голямо основание, отколкото с Беров, че кметът е син. Нещо повече – че и предишният злополучен кмет Каракачанов също е син. Тази генетическа обвързаност не може лесно да се изчисти от масовото съзнание и при по-умела манипулация от страна на БСП може да постави на сериозно изпитание СДС-номинацията.

По отношение на Ренета Инджова този несъзнателен и неконтролируем механизъм за политическа идентификация, който помогна на БСП на парламентарните избори, не е относим. Нейната фигура е свободна от такава отрицателна генетическа обремененост. Политическият произход на Ренета Инджова е в някаква степен неутрален спрямо СДС – което на фона на тези разсъждения е по-скоро положителен атрибут на образа й – и се свързва с президента Желев. Което ни поставя пред следващия въпрос.

Отношенията между СДС и президента

Има ли интерес СДС да издига кандидатура, чиято политическа репутация се свързва с президента? За мен отговорът на този въпрос е без колебание ДА по следните причини:

Парламентарните избори – досега останали без сериозен анализ от страна на победените – недвусмислено показаха, че с увеличаването на дистанцията между президента и опозицията се увеличава и степента на политическа неутрализация на избирателя. Последното, както е известно, работи в услуга на БСП, чиито избиратели не се влияят от такъв параметър. С подкрепата на СДС кандидатурата на Ренета Инджова би редуцирала рязко тази дистанция и би реактивирала в някаква степен тези ориентири на избирателя, които помогнаха за изборния успех от 1991 г. Изобщо прекъснатата връзка между президента – също генетически свързан, дори често идентифициран със СДС – и самия СДС е механизъм за подкопаване позицията и на двете страни, но особено на СДС.

Демонстрацията на единодействие между президента, СДС и другите опозиционни партии по отношение на столичната кметска кандидатура би повлияла добре на местните избори в цялата страна, поне в степента, в която местните избори – особено в по-големите центрове – не са местен проблем, а политическо събитие с национално значение. И в този план СДС няма интерес от изолацията на президента от кампанията, а кандидатурата на Ренета Инджова имплицира и мълчалив ангажимент на президента по отношение на най-важната кметска кандидатура.

Издигната от СДС, кандидатурата на Ренета Инджова би повлияла добре на бъдещите президентски избори по силата на следната проста сметка.

Ако Желев се кандидатира и СДС прецени (или бъде принуден) да го подкрепи, съществуващото вече единодействие на равнището на избора на кмет на София ще покаже практически и без излишни декларации, при това доста време преди президентската кампания, че съгласуваните действия между президент, СДС и други опозиционни сили не възникват в последния момент и някак съмнително набързо, а имат по-принципна основа. Ще има прецедент, който да внушава, че въпреки тригодишния разрив между СДС и фигурата на Желев тези две страни си остават дълбоко обвързани и единни по отношение на стратегическите си цели. Няма да с необходимо това единомислие, по отношение на което хората масово са разколебани, да бъде заявявано и повтаряно по медиите. То ще присъства по убедителен начин чрез и във самата фигура на най-важния градоначалник в страната. Жалко би било такъв капитал да се изпуска.

Ако СДС не издигне или не подкрепи кандидатурата на Желев и ако БСП успее да “отгледа” силен кандидат, Желев едва ли изобщо ще се кандидатира. В този случай той ще подкрепи кандидатурата на СДС и логиката на предишната точка ще остане в сила.

Направените досега опити за споразумение между опозиционните сили, представени или не в парламента, са неуспешни. Основанията за това са тема за друг анализ. Все пак, с няколко думи, аз виждам главната причина във факта, че подобни опити започват или от отрицателни премиси – антикомунизъм и др., или се извеждат от мъгляви и метафизични идеологически платформи – либерализъм, идеи за ролята на т.нар. средна класа и на собствеността изобщо, ляво-дясно и др. – които впоследствие не могат да бъдат преведени на практически език и операционализирани. Докато това продължава, опозицията няма да реши проблемите по единодействието си, а ще действа разпокъсано. Кандидатурата на Ренета Инджова бе добър повод да се види как изобщо такива проблеми могат да се овладяват, а именно, като се забравят за момент неуместните идеологически глобализации и обхватът на преговорите се свие до решение на един конкретен проблем. Напоследък у нас често се говори за прагматизъм. Но това също е идеологическа мъглявина. Единствената форма на прагматизъм е да не се търси непосредствено, в даден момент, решение на “големия проблем,” което неизбежно води до идеологическо залитане, а да се решават конкретни проблеми. Ето в такъв план кандидатурата на НС би била полезна и поучителна стъпка, тъй като опозицията ни все още се обучава на политически прагматизъм.

СДС в стратегическа перспектива

Издигането от СДС на кандидат, който не принадлежи на вътрешния кръг на НКС, може да изглежда на пръв поглед като отстъпление – и твърде възможно е някои от лидерите на съюза да се поддават на такова честолюбие. Но един по-хладен и аналитичен поглед върху ситуацията трябваше да им подскаже, че това е илюзия. Тук ще предложа едно по-пространно разсъждение по този въпрос, защото от него могат да се изведат множество следствия.

В настоящия момент СДС преживява сериозна криза на политическата си идентичност, като продължава да се колебае между два полюса. От една страна, неговата претенция е да бъде най-мощната организационно конституирана алтернатива на комунистическия режим в миналото и неговото все по-усложнено, но съвсем не по-безопасно присъствие днес. Макар СДС да не успя да изпълни тази мисия, съюзът не се е освободил и още дълго ще понася бремето на нейната инерция. От друга страна, СДС е в период на сериозно вътрешно неспокойствие, свързано с неизбежната си трансформация в партия. Двете тенденции очевидно си противоречат и причините не са свързани само с капризите на хората около Филип Димитров.

Ако СДС действа като партия, той трябва да приеме по един по-решителен начин многопартийността и да действа като една партия наред е други. Но това е възможно само в една успокоена и по-нормална ситуация, в която БСП не държи лостовете на преразпределение на националното богатство. Избирателят, който поддържа СДС, също не е готов за такава промяна в нагласата си. За него СДС е нещо повече от парламентарна партия.

За да реши конфликта между политически генезис и политическа функция, организацията СДС, която така или иначе се превръща в партия, трябва да намери начин да се освободи от т.нар. идея СДС, която е тотализираща и непрагматична, без обаче да загуби политическия капитал, заложен в нея. “Идеята СДС” по принцип не принадлежи на организацията СДС, още по-малко на сегашния й вид, а най-малко на бъдещата партия СДС. Още през 1991 г. се усети в каква криза навлиза съюзът с опитите да се задържи като тотална алтернатива и да операционализира това намерение, което въобще не може да се поеме от действителната политическа практика (откъдето дойде и объркването дали мястото на СДС е вътре в парламента или вън от него). Освобождаването от идеологическия ореол може да стане само ако и тежестите, и активите му се поемат от партии и граждански движения, с които СДС няма принципни различия по отношение на основните си цели. Разбира се, това не може да се осъществи изведнъж, а само в продължителен период. Подобна обща задача трябва да се разбие на отделни действия без съпътстваща идеология и да се планира по-рационално във времето. Ако на процеса на партизиране на коалицията, който така или иначе ще се извърши, бъде дадена възможност да се развива по-свободно, той ще доведе до много по-високи маневреност на самия СДС, до освобождаването му от невероятния масив предразсъдъчност, заложена в упоритостта да се държат авторските права върху СДС в ситуация, в която те стават все по-ирелевантни. Изобщо СДС трябва да се откаже от детинското и малко арогантно настояване за най-автентичната форма на опозиция. Такава претенция не само го сковава, но и затвърждава впечатлението, че СДС е синоним на вечна опозиция. В крайна сметка априорните критерии за автентичност се обосновават само по идеологически път и неизбежно налагат рамка на поведение, която в определени случаи може драстично да се разминава дори със собствените интереси на съюза.

От това разсъждение следват редица изводи за поведението на СДС изобщо и по-конкретно в предстоящите избори.

Преди всичко в НИС и НКС трябва да проумеят елементарната истина, че разширяването на политическото поле, върху което искат влиянието на СДС да доминира, има посока навън от НИС и НКС, а не навътре. По принцип драматичното разгръщане на интровертна позиция – за което персонална отговорност носи Филип Димитров и тясното му обкръжение – подхранва съмненията, че ядрената структура на СДС страда от постоянна суисидална обсесия и е лишена от характерните за сериозен претендент за властта вътрешна тъждественост, неделимост и монолитност; претендентът за властта е в самоубийствена позиция, когато непрестанно показва колко съставки има и с колко от тях е скаран. Съюзът би се грижил доста по-успешно за собствената си кауза, ако приеме обща стратегия за легитимация на разнообразието от опозиционни групи, а не като постоянно води спор с тях по нелепия въпрос кой бил най-автентична алтернатива на комунизма. Затова, преди да сключва абстрактни споразумения с неясни условия, необходимо е съюзът сам да се грижи за стабилизирането на онези организации, с които в бъдеще би могъл да се договаря без концесии по основни въпроси. Сериозното разглеждане на този въпрос е предмет на друг анализ. Но, с две думи: СДС първо трябва да прецени на каква дистанция в посока навън от НКС следва да се премести границата, която го отделя от страните, с които сега води спор. Сега тази граница очертава извънредно тесен регион – тя почти съвпада с НИС или фондация “Демокрация”. Успешната стратегия би била да се действа по-децентрализирано, многопосочно и в поле с много по-широк периметър.

Изглежда, че при местните избори в провинцията СДС прави някои отстъпки в този план. Но тъкмо по отношение на София бе най-удачно да се направи по-решителна стъпка. Столицата има уникалното положение на огледало на политическия процес в национален мащаб или също статут на универсална вътрешнополитическа мярка. Ако в други градове можеше да се твърди, че кандидатурата за кмет не е на СДС, но СДС се е принудил да я поддържа, в София подобно твърдение не би било правдоподобно. Затова, ако СДС бе приел кандидатурата, лансирана иначе първо от НС, това нямаше да изглежда като принудителна отстъпка, а само като собствено решение на СДС – наистина кой би повярвал, че в София, синята столица, на СДС е била наложена кандидатура отвън. Кандидатурата на НС би била възприета като собствена кандидатура на СДС.

С такава стъпка СДС би направил убедителна демонстрация на политическа самоувереност – от която се нуждае след загубата на парламентарните избори. Посочването на кандидат, който не е обвързан с НКС, би произвело внушение за стабилност и владеене на ситуацията много по-силно, отколкото митингите, на които се изливат заклинания без особени реални следствия. СДС би показал, че значителен потенциал, който в масовото съзнание на българина няма определена политическа идентификация, всъщност е ресурс на самия СДС. Сега засега такъв ход се разиграва предимно от БСП – издигане на привидно неутрални фигури като Беров, Сендов, дори на основатели на СДС, тактика, която много повече се вписва в интереса и логиката на самия СДС. На избирателя би се дала възможност да се освободи, поне частично, от смущаващото чувство, че гласувайки за СДС, всъщност дава политическо доверие на една обособена група в СДС, която вече да започва да се възприема по аналогия с трансцедентното Политбюро.

СДС и фигурата на столичния кмет

Какъв е типажът столичен кмет, който най-добре би съответствал на интересите на СДС? Директен отговор може да му даде онзи, който е в състояние да дефинира разгърнато “що е то интерес на СДС” и да покаже, че съюзът не е в състояние на тежка идентификационна криза.

Ако интересите на СДС съвпадат с интересите на настоящия му управленски център, самият въпрос веднага се персонализира и добива формата “не какъв тип фигура, а кой от нас”.

Ако изразът “интерес на СДС” визира гражданския бунт, който породи съюзът – и към който СДС като опозиционна сила съзнателно или не постоянно апелира, отговорът трябва да се търси косвено, по пътя на едно връщане към фазата, в която СДС бе така близо до пробудената гражданска сфера, че даваше основания да бъде отъждествяван с нея. Между двете крайни позиции се наместват редица позагладени и усреднени интерпретации. Но така или иначе, несъстоялите се преговори за единна опозиционна кандидатура показаха критично отдалечаване на двата полюса. В една по-далечна перспектива неспособността на СДС да води нормални преговори с естествените си съюзници, като подменя принципните въпроси с въпроси за чест, с въображаеми права и предимства, със списъци от критерии, в които е изписан образът на един измислен канонизиран кмет, би изправила съюза пред опасността сам да взриви сцената, на която е стъпил. Доколко е сериозна опасността гражданството само да поеме инициативата и да нанесе корекции в поведението на СДС ще покажат, поне частично, изборите в София. Особеност на представителната логика, по която се строи съвременният политически живот, е фактът, че споровете около валидността на една или друга интерпретация се решават чрез избори; изборите сами прекъсват потоците от спекулативни разсъждения.

“Но независимо от всички изложени по-горе аргументи по политико-стратегически измерения най-малкото, което СДС бе длъжен да помисли, е как да използва влиянието си, за да наложи определен стандарт за столичен кмет. Необяснимо е защо, но по нищо не пролича централното ръководство на съюза да е направило усилие да разшири хоризонта си и да се замисли по този въпрос. Нескромно е, разбира се, да сравняваме София с мегаполиси, в които животът на града може да направи фигурата на кмета по-съществена от тази на държания глава. Аналогията не би била обаче пресилена, ако се има предвид фактът, че еволюцията на модерната гражданска сфера е започнала от самия град, който днес, в мащабите на националната държава, представлява само нейна частична проекция. Извън всякакви политически сметки случаят със София трябваше да се премисли и в такава перспектива – какъв тип кмет да излъчим, така че чрез неговото поведение и публични жестове да присъства символната реминисценция за пробуждането на гражданската сфера. Такава постановка обаче не се вмества в номенклатурната логика на въпроса “кой от нас”. Тя се нуждае от нещо по-просто -от една по-силна и жизнена интуиция за символичната тоталност на града, която даде живот и на самия СДС.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -