В. “Дневник”, 06 януари 2003

Как СДС посреща 2003 година? Ще се опитаме да отговорим на въпросa чрез преглед на девет типа политическо поведение. В тях е отразено определено съчетание на мисия/послание, от една страна, и организационна форма/структура, от друга. На езика на академичните клишета това са перспективи, в които се мисли проблемът за идентичността на съюза. Тъй като основният ни интерес тук е бъдещето на СДС, типовете политическо поведение имат смисъл и на стратегически сценарии (а не само образи, характеристики).

СДС-1: Радикална опозиция. В момента това поведение доминира в степен, сравнима с 1990 г. СДС е a priori срещу всичко: “Краун ейджънтс”, приватизацията на “Булгартабак” и БТК, извеждането на реакторите, частичната реформа на съдебната власт и др. Такъв стратегически избор предполага, че партията цели основна промяна на политическия режим. Днес обаче средата е така променена, че той е напълно лишен от основание. В резултат идеята за перманентна критика се свежда до самоцелна партийна аеробика с троцкистка хореография. Тази ориентация е паразитна, защото по необходимост оставя инициативата на някой друг. За да си върши работата и да поддържа устойчива критичната си позиция, СДС трябва да предпостави, че инициативата принадлежи на НДСВ и на монарха. Което е безсмислица по много причини, между които и самата същност на монархическото битие.

СДС-2: Антикомунизъм. Всеки седесар е антикомунист. Този примитив е условие на комуникацията с т. нар. твърд електорат. Като цялостно послание обаче антикомунизмът е анахронизъм на първо място поради факта, че за България периодът на преход приключи. Ако СДС разбира дълбочината и сериозността на историческата констатация, “България вече не е в преход”, ще прати идеята за масово антикомунистическо послание в музея на революционното движение. То ще продължи да се употребява, но повече като част от трапезната реторика на СДС-то. Политически, да не говорим социално, днес то е нелепо. В него е заложен същият парадокс, както и в предишния вариант: за да бъде СДС активен антикомунист, необходимо е да си представи, че призракът на комунизма броди из страната. А това означава изкуствено да преувеличи ролята и възможностите на БСП.

СДС-3: Евро-атлантическа идея. По този въпрос всички са “за”. Позиция, по която в общността цари съгласие, вече е загубила политически очертания и определеност. Първо, идеята СДС да извежда напред евроатлантическата ориентация не позволява да се открои собствен образ на съюза. Второ, СДС имаше проблем с интеграционната идея, тъй като не можа да я съобщи на езика на всекидневието на хората. Трето, с противоречивото поведение с “Булгартабак”, “Козлодуй”, вота на недоверие и др. СДС изпусна възможността да употреби каузата в конкретни и осезаеми контексти. Така че за съжаление тази фундаментална ориентация към момента е лишена от политически потенциал.

СДС-4: Партията на Костов. Типът партия, която почти от кота нула построи Иван Костов, е феноменално постижение. Към него обаче СДС не само не може, но и не трябва дори да помисля, да се връща. Тази по същество ленински тип партия е идеологически празна, без вътрешни различия и възможност за еволюция. За сметка на това е организационно подредена, с разгърната национална мрежа и централна позиция на орг-секретаря. Този близнак на лидера се грижи формално организационното възпроизводство да не бъде смущавано от идеен дебат. Проектът “Костов” е колкото грандиозен за размекната среда като българската, толкова и рисков за парламентарна партия от края на 20-и век. Централизацията и дисциплината рано или късно се проявяват като парадоксални императиви на партийното строителство. От един момент нататък партията се обръща диаметрално и застава в противоречие със замисъла си. Тя започва систематично да генерира корупция, интриги, конспирации, институционални феоди и пр. Но дори някой да лелее за такъв тип организация, днес съюзът е напълно лишен от енергията за изграждането й. От СДС обаче вее една вътрешна нега; сякаш Раковска 134 е Итака и сякаш Той един ден ще се върне. Той няма да се върне: Партията на Костов може да дойде на власт, но не може да се върне във властта. Този проект е еднократен и необратим. В това е неговата драма, в това е може би и личната драма на Иван Костов.

СДС-5: Институционален гарант. СДС няколко пъти се ангажира със стабилността на институциите без помощта на Член 1 на комунистическите конституции: през февруари 1997 г., при управлението на Иван Костов и, доста по-неубедително – през 2002 с предложението за конституционни промени. Днес обаче и този вариант няма много шансове. Първо, при липсата на традиция, той става значим при извънредни ситуации или остри кризи от вида на атаката над парламента през 1997. Второ, изчистено институционално послание не носи особени съдържания и би останало неразбрано, въпреки че националните институции отново са пламнали и се нуждаят от успокояване. Трето, с действията си през 2002 г. СДС започна да се привижда като фактор за разклащане на институциите дори и според оценките на някои от най-важните посланици. За да се възприеме като условие на институционалната стабилност, СДС трябва в достатъчно дълъг период да се държи консервативно, какъвто не е случаят днес.

СДС-6: Християндемокрация. Преди година изглеждаше, че за СДС, а и за другите партии, реидеологизацията е възможен и дори необходим път към възстановяване на изтърваната в края на 90-те представителност и социална адекватност. Изминалата година показа, че и подобно решение не е реалистично. Първо, за него СДС няма собствен интелектуален ресурс: християндемокрацията е елитарна позиция, чрез и в която самата партия тепърва ще се образова. Второ, послание, директно изведено от християндемократическа парадигма, няма да бъде чуто. Трето, реидеологизацията в тази посока е повече за вътрешно ползване, своеобразен вътрешнопартиен код. Добре е тя да се развива, за да набавят интелектуални основания и дискусионни ориентири в партията. Но идеята за нейното масовизиране е изкуствена и няма шансове да се окаже политически успешна.

СДС-7: СДС-проветрени. Девет месеца, след като бе заявена, не личи някой да гледа сериозно на такава мисия. СДС отвори веднъж прозорците, оттам излетя Едвин Сугарев, но не се разбра кой е влязъл. Всъщност подобно намерение е най-близко до идеята, която сериозно мислещият и ангажиран съмишленик има за СДС. Първо, метафората обаче с прозорците предполага замисляне над въпроса как се е стигнало дотам СДС да се окаже апаратна партия. Как се е отдалечила от гражданската сфера, в която е родена, от която черпи сили и пред която е отговорна. Тази необходима самокритика липсва, а и времето за нея отмина. Второ, след като девет месеца не успя да я разгърне, СДС на практика си призна, че няма интелектуални сили за такава програма. Трето, СДС няма и общия организационен капацитет да я осъществи. Усилията на отделни кръгове и лица да лансират инициативи в тази насока не могат да заместят липсата на устойчив организационен профил, способен да носи такава мисия.

Четвърто, след края на прехода гражданската сфера в България не е улично-метежна. Напротив, тя е силно институционализирана и комуникацията с нея не е въпрос на флирт, а на изисквания, с които СДС трябва да се съобразява. По нищо не личи, че съюзът разбира смисъла и обхвата на следствията на този социополитически факт.

СДС-8: Национализъм. Като характерен продукт на националната държава партиите не са предпазени от разгъване на националистическо послание. Нереалистично е да се очаква, че точно в България има партия без националистическите изкушения. НДСВ е най-слабо националистическо тъкмо защото не е конституирано като партия, а наподобява общо събрание на университет. Така че въпросът тук е повече за мярата и самоограничаването. Самият СДС изглеждаше най-добре имунизиран, защото пръв открито се обвърза с проинтеграционна кауза. Но който смята, че национализмът е невъзможна платформа за СДС, се лъже. СДС засили реториката на “националния интерес”, не е чужд на фолклора за “изконно българското”, допусна гротескното съчинение, наречено “национална доктрина”, да стигне до парламента, склонен е да говори за “националната идентичност” в политически термини и пр. А националкомунистическата реторика на “безродието” показа, че национализмът е нещо повече от дълбинно и неосъзнато течение. Несъмнено няма по-уродлив и катастрофален сюжет от гледна точка на фундаменталната идея, с която СДС се появи на бял свят. Встрани от тези оценки, обаче подобно развитие е лишено и от прагматика. Първо, национализмът е сфера на БСП и всеки друг, влязъл в нея, вече е изостанал. Второ, националистическата платформа би наложила СДС да смени голяма част от активната си подкрепа; да се отклони от просветения, еманципиран гражданин и да премине към социални зони, в които няма да бъде припознат като свой.

СДС-9: Популисти. Популизмът е инструмент за политически маркетинг на всяка партия. Може ли обаче СДС да организира себе си по-цялостно около него, систематично да произвежда популистки послания и да печели? Не, не може. Налага се обаче да го маркираме, защото най-шумните ходове на съюза през 2002 г. бяха най-силно заредени с популизъм: отново “Козлодуй”, “Булгартабак”, “безродието”, съдебната власт и пр. Но първо трайна популистка линия противоречи на цялата символна история на СДС. Второ, също като в предишния вариант, тя би отблъснала модерно мислещия гражданин. Трето, ще влезе в противоречие със заявените идеологически ориентири на партията. И т.н. Това е пътят на деградацията – не само политическа, но също морална и гражданска.

СДС: Кое СДС? Това са девет визии за решаване на онова, което популярно наричат проблем за идентичността. В тях са разписани специфичните комбинации на интелектуално съдържание и организационна форма, които формират идентичността на СДС днес. Те описват съществуващо състояние на нещата, норми, които ръководят действията на СДС, и стратегически избори за бъдещето.

Ако тези варианти за изграждане на политическа идентичност са организирани като координатна система и ако трябва да си представим СДС разположен в нея, то – питаме – къде ще го намерим, в коя точка на това многомерно пространство на идентичността. Отговорът, с който СДС посреща 2003 г., не е окуражаващ. СДС, на части или цял, уморен или възбуден, се упражнява в нервно придвижване по всички лъчи едновременно. Резултатът е, че в действията на съюза доминира еклектиката, а неговите привърженици гледат вяло и угрижено. Нещо повече, във всяка от осемте насоки СДС има двойствено поведение и развива изключващи се поведения. Това обстоятелство умножава самата координатна система. Същевременно действията на СДС не показват намерение, проект, визия за излизане от именно тази координатна система, която като цяло в основния си строеж е дефектна в днешния контекст.

Ако е вярно, че идентичността на партията СДС се формира като ситуационна комбинация на изброените характеристики, то съюзът влиза в 2003 г. с много прост като интелектуална задача и много труден за изпълнение избор: За да се възстанови като солиден политически субект, СДС трябва да събере сили и да напусне пространството на описаните сценарии, да излезе от този зомбиран свят. В него СДС е обречен да произвежда еклектични послания, да обърква публиката и да стопява организационния си капацитет. Верният стратегически сценарий е друг.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -