В. “Капитал”, 24 август 2013 г. 

България се взриви след назначение в едно от разузнаванията. Това е уникален казус, допускам, че е световна екзотика. Наглед сектор “Сигурност” е дистанциран от мотивите, които могат да изведат активното гражданство на улицата. Наглед да, но всъщност институциите на сигурността са пряк пример, дори символ на злоупотребата с власт, хакерското прихващане на държавата отвътре, тайните политически договаряния, разпределението на влияние и подмяната на публичната сфера, която дава фундаменталното условие на конституционната държава.

Секторът днес е далеч от изискванията за съвременно изградена институцинонална система за сигурност. Тук основни положения остават неясни, а и не са в процес на изясняване. Протестното движение е рядък шанс да бъде принудена държавата да промени съществени страни в институциите на сектора, така както ги наблюдаваме днес. А без реформа на сектор “Сигурност”, злокачественият политически модел, в който е заседнала България, само ще сменя маските си.

На първо място, трябва да има яснота по първичната задача, по фундаменталната обществена функция на целия сектор. Колкото и неправдоподобно да изглежда, това е въпрос, по който има големи различия. Сектор “Сигурност” се развива по стари инерции, наследени от студената война, с привнесени нови реторики за рискови фактори, които не влияят на тези инерции. В този си архаичен вид, той самият е риск за националната сигурност, доколкото е ниша на всичко онова, срещу което се надигна гражданството.

Затова сектор “Сигурност” трябва не само декоративно-реторически, а структурно-институционално да се обвърже със съвременните представи за риск, рисков фактор, рискова сфера и само с тях. И не с рискове изобщо, а с оценка на управляеми рискове за сигурността, които могат да бъдат предмет на съответни политики. Ако се приеме тази изходна точка – а тя е единствено разумна, икономически и политически обоснована – веднага ще се види, че българският  сектор за сигурност не е структуриран съвременно.

Големият риск за сигурността в България е вътрешен, не външен. Той е твърде специфичен и в голяма степен странен за държава, член на НАТО и ЕС. Протестите обаче го определиха по-добре от всеки политик в последния четвърт век: вътрешният срив на институциите, дължащ се на вискоки нива на криминализация на институционалната среда.

Около свръхприоритетния риск за институционална имплозия трябва да се организират политиките за сигурност. Максималният риск на това развитие е държавата да заживее трайно и устойчиво по логиката на собствения си криминален метаболизъм. Този сюжет е разпространен в региона и България не би била изключение. Протестите се наелектризират от инстинктивното разбиране, че тази ситуация няма разрешение, или, ако има, то не може да се впише в обикновен план за действие. Доколкото обаче сме в пределите на конституционната държава, ние сме длъжни да търсим решението в кръга от институциионални ресурси, с които тя разполага.

От така формулирана мисия следват изисквания за значителни промени както в начина, по който се мисли сигурността, така и в институционалното устройство на сектора. Редукцията на този свръхриск за сигурността напуска границите на традиционно взетия сектор “Сигурност” – отбрана, разузнаване, специални полицейски сили. Той насочва към сфера, която в добре подредената държава не е сфера на националната сигурност – прокуратура и съдебна власт.

Твърдението за тази особена ориентация трябва да бъде добре разбрано според изискванията на самата проблемна ситуация: криминализацията на държава, институции, политика изисква специфичен инструмент. Под условието за съхраняване на конституционния ред, инструментът е не друг, а институцията на прокуратурата. Не става дума за това, че прокуратурата в сегашния си вид може да реши такава задача, а че в конституционната държава (тази на разделените власти и хартата за правата) има институция с именно такова предназначение и тя се нарича прокуратура. Каквото и друго да измислим, то ще прилича на прокуратура.

При тези водещи идеи следните реформи трябва да започнат да се обсъждат по сериозен и ангажиран начин.

Разузнаване: Извън архаиката на студената война    

Всички разузнавания трябва да бъдат обхванати от закони. Скандално и необяснимо е за страна – членка на НАТО, как след формалното разпускане на Държавна сигурност през 1990 г. освободените разузнавания могат да се реят в правна безтегловност, някои вече четвърт век. За разлика от практиката досега всяка служба, агенция, самостоятелно звено и прочие в сферата на разузнаването трябва да започне да функционира едва след като има надежден механизъм за контрол над дейността му. Преди това съответната институция не трябва изобщо да работи.

Разузнаването трябва да се дефинира по категоричен начин като сводимо до информация, анализ и оценки. Всичко отвъд тези функции се изнася другаде или се анулира. Най-ясен пример е ГДБОП, която се вля в Държавна агенция “Национална сигурност”. Това е една полицейска структура, която няма място в разузнаване, каквото е ДАНС.

Изключително важно е капацитетът на разузнаването да бъде развиван в много тясно сътрудничество с партньорски служби, най-вече в Запада Европа, САЩ, Израел. Разузнаването на България в този смисъл трябва да се развива аналогично на военния капацитет: малки, професионални, интелигентни служби с допълнителни, а не основни функции в рамките на обща политика за сигурност. Идеята за развитие на напълно суверенни разузнавания е не само нереалистична, но и криминогенна.

В максимална степен съвкупната разузнавателна функция на държавата трябва да се “секуларизира”. Всичко, за което няма изрични основания за секретност, да се публикува. Работата по колекция на данни, анализи, оценки, сценарии, прогнози и пр. да могат да се възлагат на външни консултантски агенции на конкурентни начала.

Ако някой твърди, че подобен пакет препоръки е неприемлив, това само означава, че се чувства комфортно в архаиката на студената война. Но днес тази архаика на “тайните служби” само обслужва механизмите за вътрешна криминална окупация на държава и институции.

А да се твърди, че подобен процес на преоценка и отваряне е започнал, е несериозно. За разузнаванията не се знае почти нищо, те тънат в тайнственост, а някои се реят в правна безтегловност.

МВР: Необозрима губерния с неразумен властови ресурс  

Основният проблем на МВР е, че е наследена от социализма необозрима губерния, с неразумно висока концентрация на властови ресурси. В резултат силно е размита основната на институцията. Оттук и трябва да се започне: да се търси фундаментална дефиниция на полицейската функция, чието организиране в структура поражда институция като МВР. Полицейската функция е първично охранителна: тя не е разузнаване, не е следствие, съвсем не е образование (в смисъл на Полицейска академия), не е множество други неща. Всичко извън охраната на обществения ред трябва да бъде допускано в МВР по изключение.

Ако бъде направена независима оценка на МВР (каквато трябва да се направи!), веднага ще стане ясно, че министерството трябва свие обема си, като се освободи от несвойствени функции и звена – от Пожарната, през охранителните дейности, бедствия и катастрофи и пр. до Полицейската академия. Последната например е организирана като един вид дирекция на МВР, подчинена на министъра, затворена в големия институционален феод??? на МВР, което пък неизбежно я отдалечава от формата на една съвременна полицейска академия.

В една друга посока на редукция МВР трябва да се децентрализира. Полицейската дейност принадлежи първично на малката общност, а издигането й до центъра на държавата е допълнително, в случая с България прекомерно, ексцес, наследство от късния социализъм с неговите утопични уедрявания на всякакви структури. Трябва по-смело да се експериментира с децентрализация и доближаване до общините.

В качеството си на национална полиция МВР трябва да престане категорично да се занимава с организирана престъпност и високата институционално-политическа корупция, основните рискове за сигурността. Самата възможност ГДБОП да се внася и изнася от МВР показва, че организираната престъпност не е органично свързана с дейността на МВР, както е популярно да се смята.

Ще подчертая, че въпросът каква да бъде националната полиция трябва да стане обект на мащабна и дълбока експертна оценка, на базата на която да се построи новият модел. Този модел ще изобразява една доста по-свита и прилична структура, която е мислима и без министерски статут. Но дори с такъв статут, тя няма да е така привлекателна за поредното управляващо мнозинство, а идеята ръководителят й да бъде явен или прикрит вицепремиер ще изглежда неправдоподобна.

Прокуратурата: Вън от съдебната власт

Свръхрискът от криминална имплозия на институции е обект на действие на една силна – ефективна и демократично отчетна – прокуратура. Държавата, ако иска да остане демократична, не може да разчита на друг инструмент за справяне с устойчиви нива на неконвенционална престъпност.

При това стратегическо значение на прокуратурата става необходим следният пакет реформи.

Преди всичко трябва да бъде изпълнено фундаменталното конституционно условие: прокуратурата да се изведе от съдебната власт. С този акт прокуратурата трябва да стане политически отговорна институция по най-директен начин. Позицията й на автономна бюрокрация в съдебната власт води както до замъгляване на основната й функция, така и до възможности за произвол, с каквито не разполага никоя друга институция. Политическият контрол е основният аргумент за вграждането й в изпълнителната власт. Всички съмнения в този план се дължат на неяснота по основния въпрос за публичната роля и отчетност на прокуратурата. Без директна политическа отчетност тя не само няма да изпълни ролята си в България, но ще става периодически част от проблема. Тук трябва да се действа с повече дързост и размах. Вместо да се призовава призрака на двамата първи главни прокурори, трябва да се изобрети подходящата процедурна рамка на политическия контрол. Всичко останало е прахосване на време.

Самата прокуратура трябва да развие фигурата на разследващия прокурор, която е основна за страни, сериозно ангажирани в редукция на нивата на организирания криминалитет като Италия, САЩ и пр. В България по ред причини тя не е развита преди всичко поради дефектите в конституционния модел, но и поради инерции в развитие на самата прокуратура и неяснота по въпроса за стратегическите й задачи по отношение на неконвенционалната престъпност.

В зависимост от провеждането на тези реформи трябва да се решат и въпросите с Главна дирекция “Борба с организираната престъпност”(ГДБОП) и специалните разузнавателни средства (СРС). По идея ГДБОП е именно структурно развита фигура на разследващ прокурор, допълнена с полицейски функции. Докато стане възможно тя да се развие в тази посока, ГДБОП трябва да бъде суспендирана или разпусната. Прочутите СРС-та трябва да бъдат извадени от употреба въобще с мораториум, докато една реформирана прокуратура не определи по естествен начин режима на употребата им. Докато се реят свободно в междуинституционалното пространство, те ще подпомагат и засилват криминализацията на средата.

Накрая и разузнаванията на България трябва да се обвържат с прокуратурата и да развитият капацитет на криминално разузнаване. По принцип идеята за криминално разузнаване е нестандартна, дори противоречива, доколкото обвързва разузнаването със следствието. Затова тя може да се развива в рамките на специален мандат с разбирането, че “криминално” и “разузнаване” са режими с различни логики.

Епилог: Парадоксът на криминализацията    

Всичко предложено дотук стъпва върху сериозна неопределеност, дори парадокс: политиките за сигурност се изпълняват от същите тези държава и институции, за които твърдим, че са високо криминализирани.

Няма еднозначен институционален изход от този парадокс. Затова има протести на улицата, затова те са насочени срещу цялата система на представителство с всичките й партии и институции, затова доверието в системата на представителство е сринато.
Какво може да се очаква предвид тази основна трудност?

Единственият начин да се предотврати или отслаби парадоксът е традиционен и несигурен: широка публичност, отворен публичен процес, радикална откритост. В институционален план това означава контролни механизми, базирани на публичност и достъпност на информацията в цялата сфера на държавата. Тя е потънала не просто в корупция и криминализация, а в неизбежно съпровождащите ги процеси на засекретяване на всичко, което може да се засекрети, от договорите за “Белене” и “Южен поток” до броя на служителите в ГДБОП.

В този смисъл началото не е в реформите на институционалните структури, а в извършване на драматично по обем разсекретяване на държавата посредством натиск за достъп до информация. Нормалният начин за контрол е институционализиран най-вече в парламентарния контрол. Но протестите показват основателната липса на доверие в този тип контролни механизми. В настоящия си вид институционалните механизми за контрол прикриват или допълват криминалния оборот на институциите, онова, което наричаме “организирана престъпност”. Тази завеса трябва да бъде подпалена с кампания по масирано осветяване.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -