В. “Гласове”,  11.05.2011 г.

Старомодно, славянско, леко в соцтрадиция, като постановка на спомена за същата постановка от 1978 година на същата сцена. Но може да се гледа от хора като мен, в 50-те, а и по-млади, които в някакъв период от живота си са потъвали задълго в Достоевски, след това трудно са се отделяли от него. За които “Престъпление и наказание” е най-високата класика в криминално-трагедийния роман, “Бесове” е непреодолима граница на политически роман, “Играчът” е архетипният образ на хазартното като екзистенциал, и т.н.

Този тип зрител може би ще усети нещо, което аз виждах през цялото време на спектакъла: не само колко тази конкретна постановка не се е получила, а – което е доста повече и по-интересно – колко проблематично става днес, в 2011 година, Достоевски да се разгърне на сцена, съпроводен с онова прекомерно доверие, с което се отнасяхме към него преди 30 години.

Подобно предоверяване днес обрича постановката. Но как се модернизира Достоевски въобще, в частност и на българска сцена, е действителната загадка. Всичко, което досега съм гледал, само потвърждава констатацията. Изглежда по-сложно, отколкото голяма класика като Шекспир или гръкоантични автори, при които възможността за авангардна постановка вероятно съблазнява всеки модерен режисьор от самото начало (например “Крал Лир” на Явор Гърдев, която намирам за чудесно постижение в несъгласие с множество критики, на които съм попадал).

Капитан Николай Снегирьов е персонаж от “Братя Карамазови”. Епизодите с него и семейството му са малки отклонения от магистралната линия на романа. Имат характерното функционално значение, с което подобни епизоди се появяват в другите романи на Достоевски (изключение може би е “Бесове”, който в много голяма степен е сглобка от подобни отклонения). Капитан Снегирьов е въведен, за да подсили някои моменти в основната фабула, но най-вече за да набави фигура, чрез която романът стига до финалния си акорд. Такава фигура е болният му син, Илюша, с чиято смърт и погребение завършва романът.

Извън тези значения историята на капитан Снегирьов е тривиална, в този свят тя е почти клише, един лесен разказ, който Достоевски може автоматично да произведе. Постановката е изнесла тази история и я е развила самостоятелно. Появата на два основни персонажа, Альоша Карамазов и Катерина Ивановна, дава фон и рамка. Но самата постановка се доближава до моноспектакъл, един монолог на капитан Снегирьов.

Драматургията се свежда до един прост обрат, характерен и безкрайно тиражиран навсякъде из Достоевски: Снегирьов е беден до границата на оцеляване. Жена му е болна или луда или и двете; дъщеря им по-скоро е нещастна до лудост; малкият му син страда от тежко белодробно заболяване, има просветления, малко напомня Альоша.

Алексей Карамазов предава с обичайния си свръхделикатен и не по-малко досаден маниер 100 рубли на капитана от вдъхновено-съчувствената, макар и в поза на извънредна дискретност Катерина Ивановна. Капитанът полудява от щастие. И тук настъпва парадигмалната повратна точка по Достоевски: докато благодари и си представя как семейството му заживява нормално с тази сума, Снегирьов пропада в някаква морална бездна, от която изплува озарен от твърдото решение да не приеме парите. Нещо повече, наругава Альоша, брат му Дмитрий и цялата Карамазова фамилия. Отказът ескалира почти до проклятие, в което самият Снегирьов намира ниша и шанс за собственото си загубено достойнство. Такива работи… (По-късно детето умира и Альоша устройва покъртително погребение, в което участват деца.)

Целият “проблем на предоверяването” се вижда непосредствено във факта, че обратът на Снегирьов е изведен тясно психологически, в този смисъл случаен и характеропатичен, макар изразен в патетична морализаторска реч. В традиционна реалистка перспектива такава събитийност има основание и оправдание. Но сериозният концептуален въпрос остава открит. Парадоксално изказано: каква е причината за безпричинния обрат? Отговорът, пак някак традиционно, е: макар само за миг, в акт на привидно умопомрачение Снегирьов заживява в точката на своето човешко свръх-достойнство. Тази точка е неспокойна, екстатична, с катастрофичен заряд. Тя ще погуби него и всичко, което той цени и обича. Но в нея той ще изпита мига наслада, че се е осъществил като свободен човек. И т. н., и т. н., всичко това е някак банално, особено вградено в характерова психология, а не изнесено в по-високата метафизика на екзистенциалите.

Като добавим факта, че епизодите със Снегирьов са изведени от големия контекст на романа, постановката неизбежно се изправя пред допълнителен риск. Като самостоен разказ “капитан Снегирьов” не може да остане така буквализиран, без това да усили неговата произволна (някой с право би казал “руска”, “славянска”, “невротично-капризна”) психологическа оразмереност.

Шансът на адаптацията, мисля, е бил в една радикално психотична, тоест налудно-фантазна интерпретация. Не в трескаво невротично бълнуване, а в едно по-хладно придвижване до границата, на която характеровата психо-моралистична перспектива изобщо изчезва. На нейно място трябва да се отвори хоризонтът на морално неутралните existentialia, полето на дълбинната метафизика на достойнството и мигът на екзистенциалната автентичност. Тук някъде, струва ми се, е интересната гледна точка за по-верните читатели на Достоевски. Тя не е уловена, оплетена е в славянска истерия, бих казал дори в етническа антропология. Съзнавам обаче, че постановката е демонстрация на принципната трудност как да се чете сценично един парадигмален, затова и доста тривиален, сюжет при Достоевски. В някакъв смисъл въпросът опира до надлъгване, изплъзване и дистанция; в първичен концептуален смисъл. Но в български контекст да изхитриш Достоевски не е лесна работа, а може би още не се разбира, че това е необходимо.

Е, дали си заслужава да се гледа един спектакъл, за да установиш, че той не се е справил, а се е отдал на въртеливи движения вътре в тази тривиалност, е въпрос за намерението да профукаш малко време. За мен беше любопитно, защото през него видях колко архаичен може да е Достоевски, ако се мисли така, както го мислехме в късния соц, включително и през редукциите на Бахтин. Съвременната постановка се нуждае от радикални реконструкции, без тях просто не се получава. Това е задача за бъдещето, засега тук никой не я е решил. Вероятно Достоевски би се оказал признателен към режисьори, които не се респектират толкова от прозата му, а упражняват върху нея силен и свободен размах, готови да рискуват, съизмервайки се с оригинала и автора.
Другото е студентска работа, доверчиво изучаване на класиката, прилежно поведение.

Единственото отклонение от тази оценка е сценографията на Даниела Ляхова. Но тя остава неразвита и изолирана, без съответствие в цялостната адаптация на Стоян Радев. Камен Донев в главната роля си играе Камен Донев в главната роля… Алексей Карамазов, друг особено труден за поставяне персонаж, стои недоизмислен, дори не може да се каже защо играта не е добра.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -