в. Дневник, 13.12.2017

Външнополитическата програма в кампанията на Тръмп предвиждаше протяжна серия действия, които впоследствие се оказаха трудни или просто невъзможни за изпълнение. Списъкът е дълъг.

– Оттеглянето от установените международни търговски споразумения не може да стане така лесно; и не стана.

– “НАТО е излишна” изглежда секси на консервативни избиратели, които живеят в Средния запад, не са напускали границите на САЩ и гласуват в червено, но оттегляне от НАТО просто няма как да бъде допуснато от законодателния орган на САЩ.

– Масови депортирания на имигранти може на някого да му звучи много шик, но не е лека задача за около 11-те милиона нелегални имигранти в САЩ.

– Отмяна на ядреното споразумение с Иран може да бъде предприето; но и това не става с обикновен декрет или туит.

– Наказателни акции към Китай, който злоупотребява с търпението на САЩ, звучи привлекателно на среднозападен изолационист, но съвсем не е реалистична задача.

– Вдигане на санкциите срещу Русия и топли отношения с Путин, с когото “си се разбираме много добре”, изглежда като решителен завой, но Конгресът застава на пътя ти и си принуден да подпишеш нов пакет санкции.

– Да накажеш Германия за нечестно използване на облекчения с изнесени в САЩ производства на автомобили може да се види като печеливш ход; и това не е така просто нещо.

И така нататък, редицата е дълга. На фона на тези безкрайни противоречия, с които Америка и светът свикнаха още на 100-тния ден от президентството на Тръмп, едно действие се откроява със своята завършеност, решителност и безапелационно изпълнение. Признаването на Йерусалим за официална столица на Израел, съпроводено от заявлението, че започва и техническата подготовка по преместване на посолството на САЩ от Тел Авив в новопризнатата столица.

Това изглежда сякаш единственият напълно недвусмислен акт на Тръмп

Но дали е така или само изглежда?

Йерусалим е един от най-заплетените въпроси в международните отношения открай време (да не кажа от столетия, та и повече). В най-новата история с основаването на Израел през 1948 година Йерусалим не е признат за столица на новата държава. На него също нововъзникналата ООН му дава особен статус, аналогичен на онзи, който след войната има Берлин. Градът е под международно наблюдение и управление. Но още с основаването на Израел западната му част е завзета от новата държава, противно на всякакви постановления на ООН. Никой не го признава за столица, но това не смущава много Държавата Израел, която го разбира така и помества всички свои основни институции там. Разделеният град съществува до 1967 година, когато т.нар. Шестдневна война, както показва името й, приключва набързо с катастрофа за трите арабски държави, нападнали Израел – Египет, Йордания и Сирия.

На шестия ден от злополучната война Израел не само отблъсква арабските сили, но окупира територии, за които оттогава до днес се чува всекидневно по новините. Това са полуостровът Синай и ивицата Газа от страната на Египет, Голанските възвишения от Сирия и Западният бряг (на река Йордан) от Йордания. При окупацията на Западния бряг Израел завзема източната част на Йерусалим и обединява града под свое управление заедно с около 300 хиляди палестинци. На практика Йерусалим е израелска столица от 1948 година и напълно недвусмислено след 1967 година. Идеята, че съдбата на града ще се решава от международни арбитражи, институции и преговори, е напълно нереалистична и може да бъда фантазирана само в бюрократично заседнали международни ведомства като ООН.

Практическата и видимо необратима принадлежност на Йерусалим като столица на Израел частично мотивира Конгреса на САЩ още през 1995 година да реши законодателно въпроса с американското официално присъствие в Израел. Законът предвижда признаване на Йерусалим за столица и преместване на посолството на САЩ от Тел Авив в Йерусалим. На практика нищо не се променя, просто се преодолява лицемерието Израел да смята Йерусалим за своя столица и той фактически да е такава, но всички посолства на чужди държави да са в Тел Авив, на 75 километра от седалището на израелското правителство, Кнесета, Върховния съд и т.н.

Въпреки това американските президенти от 1995 година до днес отлагат изпълнението на акта на Конгреса. Отлагането става със станалите вече прочути “изпълнителни заповеди”, аналогични на декретите на руския президент, с които президентите на САЩ си служат доста често. В случая изпълнителната заповед не оспорва акта на Конгреса, а отлага прилагането му поради обстоятелства, които временно го затрудняват. Това също изглежда като лицемерен театър, а и ненужен, би могло да се твърди. На всичко отгоре отлагащите изпълнителни заповеди се подписват от 22 години всеки шест месеца, тъй като имат ограничена продължителност (в противен случай биха имали валидност на отмяна, което е невъзможно, или на вето).

Тръмп още в кампанията си заяви, че ще изпълни акта на Конгреса и ще премести посолството на САЩ в Йерусалим. И на 6 декември не направи наглед нещо ексцентрично, а изпълни обещанието си.

Тогава в какво точно е проблемът?

Въпросът за Йерусалим няма непосредствено практическо значение, каквото примерно би имало едно решение за удар срещу Северна Корея или (трудно мислимото) оттегляне от НАТО. Но Йерусалим е свят град за три религии. За мюсюлманите той е свято място, каквото са Мека и Медина. Оттук и колосалното и трудно надценимо символно значение на града. Поради драматичните си символни измерения Йерусалим е точка на особен консенсус, от който почти никой не световен играч не се изключва. Наложилото се международно съгласие е същото, което кара новосъздадената ООН да определен неутрален статус на града още в 1948 година и отделянето му в специална зона, назовавана corpus separatum.

Бъдещето на града – такава е идеята – ще се реши от пряко заинтересованите общности, еврейска и арабско-палестинска (разбира се, и християнска, която обаче няма тази политическа тежест). Но за да стане това, статусът на града не трябва да се решава самостоятелно, а само в рамките на мащабно споразумение между същите общности. По този начин, с такава презумпция, статусът на града е обречен да остане отворен въпрос за неопределено време, тъй като т.нар. мирен процес в арабско-израелския конфликт няма надеждни решения в обозримо бъдеще. За Израел, една държава, живееща в перманентна окупация, подобно замръзване в неопределеност означава традиционно едно-единствено нещо: решението ще се извоюва, така както е извоювано самото съществуване на държавата и нейното оцеляване до днес.

Някои от коментарите след решението на Тръмп подхвърлиха, не съвсем без основание, че реакцията от страна на палестинците, тяхната администрация, както и на съседните арабски страни ще бъде бурна в началото, а после ще затихне и отмине като всяка друга емоция в този регион. По-вероятно е видимите бунтовни реакции да затихнат скоро. Но не в това е проблемът. По-съществена е

генерално ролята, която САЩ дефинират за себе си с този акт

Непосредствените значими реакции срещу решението на Тръмп не са толкова в арабските съседи на Израел и палестинските територии. Те са в страните на Западна Европа, останалия свят, международните организации. Френският президент Еманюел Макрон изрази веднага съжаление и определи действието като противоречащо на международните споразумения. Реакция не закъсня от страна на турския президент Ердоган. Зигмар Габриел, германският външен министър, нарече акта контрапродуктивен и подкопаващ мирния процес. В общи линии това е отговорът по целия свят.

На тези и други реакции може да се отговори, че мирен процес няма, че всичко, свързано с мирни преговори в израелско-арабския конфликт, е бутафория. В крайна сметка, както показват събитията от 1948 година до днес, съдбата на Израел се решава на място от самата държава Израел. Международните организации се показват постоянно като безсилни по отношение на конфликта. В това отношение Израел има право да пренебрегва международните посредничества в този конкретен случай, макар иначе да не го прави и да участва в търсене на мирни решения. От друга страна, след решението на Тръмп изтече новината, че и Чехия има намерение да премести посолството си, признавайки Йерусалим за столица на Израел, макар и в границите отпреди 1967 година, т.е. западната му част. Нищо чудно да се отключи цяла серия и други държави също да се наредят след САЩ с подобни решения. Но не това е най-важното в случая.

Най-същественият ефект в решението на Тръмп може да се окаже самоизключването на САЩ от водещата посредническа роля в намиране на решения за решаване на конфликта.

Тази роля никой не е оспорвал до днес, тя традиционно се приема като естествена. Сега обаче Тръмп сам я поставя под съмнение. Нагласите в европейски държави, Русия, Турция могат да се четат в такъв смисъл. Те са реакции на кандидати за бъдеща посредническа роля в мирния процес. Това значение получи фразата “Америка на първо място” с първия недвусмислен външнополитически акт на Тръмп.

Признаването на Йерусалим щеше и трябваше да стане в някакъв момент, в обозримо бъдеще. Безкрайното отлагане е травеститна политика, лицемерие. Но начинът, по който Тръмп го направи, показа парадокс в самата фраза “Америка на първо място”. В международната сфера водеща роля има онзи, който успява да построи широк консенсус и да обедини повече играчи около една идея и проект. По тази единствена причина САЩ още след Голямата война се заемат да изграждат глобални институции, тъй като институциите са замръзнали, трайно овеществени съгласия. След Втората световна война тази политика води до безпрецедентен успех, обозначаван като либерален международен ред.

Идеята за “Америка на първо място”, както личи от решението за Йерусалим, води до едностранни решения, които заместват изграждане на консенсуси. С подобни акции може да се похвали Русия – в Сирия, в Украйна, анексията на Крим. При тези едностранни решения водещата страна, същата тази “Америка на първо място”, сама себе си изключва от консенсусния процес. Това води до изолация и оттегляне, а оттам и до

“Америка назад”

Едностранните решения по болезнени въпроси те правят ненадежден партньор и те лишават от водеща роля в международния процес.

Разбира се, не трябва напълно да се изключва признаването на Йерусалим за неделима столица на държавата на “еврейския народ” да е част от по-мащабен план за решаване на конфликта. Той би могъл да включва серия тайни споразумения, особено със Саудитска Арабия, но и други противници на Иран. Това ще се разбере скоро. То би било израз на Realpolitik, каквато досега Тръмп не е практикувал успешно.

Текстът е от поредицата “Факторът Тръмп”. В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от “РискМонитор”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -