в. Дневник, 16.10.2017 г.

Безпрецедентното връхлитане на четири урагана върху югоизточното крайбрежие на САЩ, постоянните скандали в Белия дом, зачестилите още повече внезапни смени, изборите в Германия, а и летният период изобщо намалиха леко тревогата, която светът изпитваше от изострената криза с ядрените авантюри на Северна Корея. Безпрецедентното връхлитане на четири урагана върху югоизточното крайбрежие на САЩ, постоянните скандали в Белия дом, зачестилите още повече внезапни смени, изборите в Германия, а и летният период изобщо намалиха леко тревогата, която светът изпитваше от изострената криза с ядрените авантюри на Северна Корея.

Тъкмо в този период Северна Корея направи скок в развитието на ракетно-ядрените си експерименти. През цялата 2017 година, от май до октомври, Северна Корея е направили около 20 опита с изстрелване на ракети. За някои от тях се твърди, че могат да достигнат континенталната територия на САЩ. Американските коментатори говорят вече не за Калифорния, а за Средния запад и градове като Чикаго. Пак в този период Северна Корея изглежда е направила и подземни ядрени опити. Множество сеизмологични агенции – от руски и американски до германски и китайски, засичат трусове от 6 и над 6 по скалата на Рихтер. Предположението е, че става дума за ядрен взрив с мощност до 250 килотона, което далеч надхвърля взривовете над Япония в края на войната.

Остават известни съмнения дали балистичните ракети на Северна Корея могат да носят ядрени глави. Но и тези съмнения се споделят от все по-малко военни специалисти. Надделява убеждението, че, ако не към момента, то в много скоро време, може би въпрос на месеци, “хермитното кралство” ще бъде в състояние да постигне комбинацията на балистична ракета и ядрен заряд. Тази сглобка вече носи риск за катастрофа, невиждана в историята, надхвърляща и кошмарите от август 1945 година поради значително по-голямата мощност, която днес може да се постигне.

Тези развития ни изправят пред въпрос, който не е стоял пред големите ядрени сили и застрашеното човечество от Кубинската криза. През последната година-две анализатори сравняват Карибската криза и развитията на Корейския полуостров. Приликата е една основна: при внезапно усилване на подобна криза на ядрено противостоене решението за ядрен удар се взема от главнокомандващия, това решение в екстремния случай зависи от едно лице. И тук веднага стигаме до първата основна разлика, а именно лицата, които вземат решение.Първото условие, което прави днешната криза по-високо рискова са двамата главнокомандващи – Тръмп и Ким Чен Ун. За менталното състояние на севернокорейския лидер може да се предлагат най-различни хипотези, от откровено луд до напълно рационален. Но особеното е, че двете крайности не се изключват, а дори се допълват доста добре. В контекста на всеобщата лудост, наречена “Северна Корея” – в смисъла на един фантазиран и все пак осъществен в действителност лагерен кошмар – идеята за рационално поведение не е онова, което човекът извън гигантския затвор на Ким Чен Ун си представя. Фундаменталният въпрос, който севернокорейският лидер решава ежеминутно е въпросът за собственото си оцеляване. Цялата страна живее, доколкото живее, в ритъма на този въпрос.
Както е добре известно от историята на лидерството на Сталин, например, такава ситуация води до поникване и безгранично разрастване на параноидна рационалност.

Умът на лидера на странната държава трескаво калкулира възможностите неговият фантазиран свят да бъде прекратен. Както стана, поучително, с подобни лидери в Средния изток и Северна Африка, от Саддам Хюсеин до Кадафи. Ким Чен Ун е единственият световно известен диктатор, чиято династия оцелява през всякакви препятствия. Засега. Но, разбира се, не се знае докога и тъкмо това е ежечасният въпрос, който не разстройва главата ми, а я подрежда по съответен начин. Една усилена от текущата криза параноидна рационалност е в перманентно очакване на края. Психологически това състояние е тежко, тягостно. В него няма нищо велико и стратегическо; няма място за голям военачалник или величав генерал като Наполеон; няма грандиозно водачество на световна революция, дори и тя да представлява една нелепо въобразена схема. Има само очакване, че краят на света ще дойде всеки момент, може би след секунди. Тук няма героика и романтизъм, има някаква смазана от подозренията си психика.

Читателят вероятно си спомня случая Лясковец от 2014 година. Петко Петков, страдащ видимо от парадноидно психотично разстройство, се е барикадирал в апартамента си и очаква нападение от отсрещното училище. Децата му подвикват, подиграват го, дразнят го. Той им отвръща. После се успокоява. До фаталния ден, в който решава, че ще бъде нападнат от вражите сили и дава да се разбере, че е готов да стреля. МВР се мобилизира, подготвя спешна психологическа експертиза. Напълно невнятни психолози към МВР се изказват експертно, че човекът е опасен и трябва да бъде обезвреден. Спецчасти нападат Петко Петков. Той застрелва полицай. После слабо си спомня какво е станало. Тази тъжна история не е локален битов инцидент в Лясковец. Тя има парадигмални значения за параноидната рационалност. Петко Петков стреля не просто от лудост, както казват примитивните психолози. Той се отбранява от нападението, което очаква от години, всекидневно, ежечасно, ден и нощ. Атаката на спецчастите прави едно единствено нещо: тя му демонстрира, че страховете, които има, са основателни.

Заблуда е да се смята, че този местен случай се различава съществено от ситуацията на Ким Ин Чун. Той се изживява като обсаден отвсякъде и единствен отговорен за своето оживяване. Доскоро е имал аналози в Средния изток, но те са били така неразумни да преговарят със Запада, след което са били отстранени. Този урок той е научил много добре и така е вкаменил параноидния си възглед.

Сега всичко около него е враг: потенциални врагове в обкръжението му, а оттам нататък различни комбинации от зли сили, които искат да го унищожат. Русия, водена от желанието си да произвежда хаос по света, вероятно му подава технологични решения за ядрените програми. Но дори и тя е враг, доколкото участва в Съвета за сигурност и гласува пакети санкции. Така картината на параноидния ум се затваря и центрира напълно в едно лице и неговите страхове, без възможност те да се облекчават в диалог и комуникации със света навън.

При такава ситуация какво се прави от големите сили за да се предотврати ядрен конфликт?

Преди всичко трябва да е ясно, че никой не иска такъв конфликт. Той е унищожителен за всяка от страните. Жертвите биха били милиони. Южна Корея, първата мишена, ще бъде потопена в невиждан кошмар. Япония ще понесе наново трагедията от 1945 година. САЩ също, най-напред заради значителното американско присъствие в Южна Корея, след това заради остров Гуам, накрая и поради възможност, която не бива да се изключва, балистична ракета да достигне континенталната територия на Америка.

Кой иска подобно развитие? Внушенията, че Ким Чен Ун желае да нападне съседите си, а и Щатите, по аналогия с Хитлер от 1940 или Саддам Хюсеин през 1991 година, са неоснователни.

Структурата на този странен полис, Северна Корея, не предполага разширяване навън. Това би я разрушило, което е равносилно на смърт за Ким, който се изживява като телесно идентичен с територията си, тя е продължение на него в смисъла на живата му телесност. Разбира се, САЩ най-малко искат подобно развитие, Китай също. Може да се подозира демонично съновидение в Русия на Путин, която се радва на всеки хаос по света, защото така получава възможност да разиграва важна роля. Но и това допускане отива твърде надалеч.

Ако никой не иска ядрен конфликт, единствената причина той да се реализира е екстремно изостряне на параноидната чувствителност на Ким Чен Ун. Той знае, че ядрен сблъсък ще означава и неговия край, това е несъмнено. Но ако бъде предизвикан, структурно доста подобно на човека от Лясковец, ще направи бърза, по възможност първа стъпка. Стига само да бъде убеден, че срещу него се готви превантивен (или, както се казва след войната в Ирак – преемптивен) удар. Веднъж убеден, нищо не може да го спре. А самото убеждение не му е чуждо, той и сега, без екстремна заплаха, е убеден. Това е постоянното му състояние: различни сили наоколо, преди всичко САЩ, искат да го унищожат.

Може да изглежда парадоксално, но Северна Корея се нуждае от ядрени ракети, за да провежда по свой си начин политика на сплашване на външните апетити за разпореждане със съдбата й. На езика на външните отношения тази политика се изказва главно с думи като възпиране (deterrence) и въздържане (containment), разработени в началото на следвоенната епоха в контекста на очертаващата се Студена война. Тази роля на инструмент за поддържане на режима в Пхенян съвсем не води до употреба на ядрено оръжие. Тя обаче предполага, че противникът, в случая той се свежда до САЩ, е респектиран и “възпрян” от ресурса, който Северна Корея може да използва срещу него.

Ако тази логика на параноидната рационалност, съчетана с логиката на самото ядрено противостоене и допълнена с парадигмата на възпиране/въздържане е коректна, ясно е какво би предизвикало катастрофата. Ако Ким Чен Ун се усети дефинитивно заплашен, ако бъде убеден, че атака срещу него предстои, той ще прибегне до използване на ядреното си оръжие. Това е единствената причина да го използва. Идеята, че е просто луд, инфантилен и какво ли не, е нелепа. Той се държи доста рационално в налудния свят, който обитава, за който носи отговорност, с който е сраснат на телесно ниво и пр. Вътре в съня, в който той живее, ходовете му са разумни и, в крайна сметка нека признаем, ефективни. Но ако оживяването му, на което е подчинено всичко в Северна Корея, бъде доведено до гранична заплаха, той няма да се колебае.

Цялата династия на Ким Чен Ун, която е успяла да се снабди с ноу-хау, да развие ядрена програма, да стигне до ядрени опити и балистични ракети, има този смисъл. Тя е подготовка за един възможен граничен миг, в който да бъде употребена.

Предвид казаното дотук става ясно каква пагубна политика води Тръмп към Северна Корея.

Всъщност това не е политика, а кампания по негативна превъзбуда, в която бива въвлечен Ким Чен Ун. Всичко изявления на Тръмп са предизвикателни по нахален уличен начин, както се говори в риалити шоу, без мисъл, без разум, просто с цел да бъде максимално обиден, унизен и раздразнен противника. Тръмп си позволи да каже, че ще “изтрие от земята” Северна Корея; че няма да позволи на онова “малко ракетено човече” да прави каквото прави; че на Северна Корея ще бъде отговорено с “огън и ярост, каквито светът не е виждал”. И така нататък, в живо говорене или през “Туитър”.

Отсрещната страна не остава назад, отвръща със заплахи за унищожителен удар. Цялото това надприказване между двамата е шантаж над целия свят. В този шантаж Ким Чен Ун се държи според логиката на своята параноидна рационалност; тя не подлежи на промяна, защото осигурява самото битие на Ким. А Тръмп се държи просто безкрайно безотговорно, без никаква мисъл как неговото приказване подпалва параноидното въображение на “малкото ракетно човече”.

Наскоро председател на Комисия по външни отношения към Сената на САЩ каза, че трима души от администрацията на Тръмп постоянно отклоняват Белия дом от потъване в хаоса: Джеймс Матис, Джон Кели, Рекс Тилърсън. Най-опасната част от хаоса, обаче, не е самата администрация. Това са заплахите на Тръмп към Северна Корея. Ако този аспект на хаоса подлежи на корекции и контрол, Тръмп трябва да замълчи и да остави политиката към Северна Корея да се води на базата на по-традиционните инструменти за възпиране и въздържане, развити от Джордж Кенън и Хари Труман.

Текстът е от поредицата “Факторът Тръмп”. В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от “РискМонитор”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -