в. Дневник, 20.07.2017 г.

Първата си външнополитическа обиколка Тръмп направи в края на май. Тя ще се запомни с малък брой символични неща: избора на Саудитска Арабия за първа страна, която новият президент посещава, премълчаването на член 5 от Вашингтонския договор, отнасящ се до колективната отбрана, настояването членовете на НАТО да си плащат сметката и да не разчитат на САЩ, заканата за оттегляне от Парижкото споразумение за климата.

Най-сериозното следствие от срещата в Брюксел бе споделеното разбиране сред западноевропейските лидери, че на този американски президент не може да се има доверие. Последва изказването на Меркел, че “ние, европейците” трябва да вземем съдбата си в свои ръце и да не разчитаме на друг, преди всичко на САЩ. Намерението е разумно и дори закъсняло. Но може ли да се направи това обобщение, от поведението на президента Тръмп към политиките на САЩ, най-вече спрямо европейския континент? Отговори отчасти дава следващата обиколна на Тръмп в Европа.

Месец и половина по-късно, по повод срещата на Г-20, Тръмп прави второ посещение. Този път президентът и екипът му искат да внушат двоен профил. От една страна да отстояват “Америка над всичко”, но от друга, да разиграят ролята на лидери на свободния свят, от която самият Тръмп досега страни. Тръмп е изолационист с фирмен възглед за държавата. Сега за пръв път той се опита да съобщи, че САЩ са същата онази държава, която светът е свикнал да приема за световен лидер.
Тази промяна за един месец и половина е значителна. Тя засяга разбира се генералното политическо послание и не се отнася до личното поведение на Тръмп. Никой вече не очаква той да се държи прилично и цивилизовано. Но главно по пример, даден от Ангела Меркел, а отскоро и от Еманюел Макрон,

западните лидери започнаха да свикват,
че трябва да се разграничи “бедствието Тръмп” от “политиките Тръмп”

Това е опит, не се знае дали ще успее. Но друга възможност няма, той трябва да се направи. На какво могат да разчитат традиционните съюзници на САЩ?
Основният съюзник на западните партньори на Америка е не друго, а конституцията на САЩ. Това става по един особен начин, който предстои да става по-видим и да се изяснява. В случая Конституцията действа като застрахователна полица срещу бедствия, които демокрацията, по силата на своята природа, може сама да произведе. Разбира се, конституцията не трябва да се свежда до позитивно-правен текст, а да се разбира като държавен ред, изграден в духа на конституционализма. Този ред в САЩ еволюира над два века. Той допълва и дава нови значения на оригиналната конституция. Неговата смисленост и стабилност може да се мери и по начина, по който реагира на ситуации на висок риск, които сам поражда.

В съвременните демократични общества

най-високите рискове са свързани с поява на политически чудовища,
излъчени именно по демократичен път

Демократичната процедура е съвместима с диктаторски мандат, тя може да овласти лице като Хитлер, Мусолини, Чавес, Орбан и всякакви латиноамерикански автократи. Tака става, когато демократичният принцип, според който мнозинството решава въпроса за публичната власт, се откачи от конституционната рамка. Една от причините големи конституционни юристи на 20 век като Карл Шмит да критикуват Ваймарската република е убеждението им, че тя не може да защити конституционния ред, който самата е проектирала. САЩ днес са пример за това как конституционният модел от само себе си управлява подобен риск. Дали, доколко успешно и в какви граници това може да стане е отделна тема, върху която ще се изпишат много книги в бъдеще. Но накратко ситуацията днес се развива в тази посока.

Първата вътрешна опозиция срещу Тръмп бяха и ще останат, докато той е на власт, медиите, различни канали на обществен дебат и комуникации, масови движения, граждански инициативи за разследване или повдигане на обвинения срещу президента. Но те не са овластени по конституционен ред, и макар да имат широко влияние, не решават кой да е на власт. На второ място се нарежда традиционната опозиция на демократите, която няма същото широко влияние, но разполага с по-ефективни институционални механизми, включително двупартийни инициативи и формиране на специализирани конгресни комисии. На трето място обаче, това е самото мнозинство в Конгреса, което, макар републиканско, има своя идея за генералните политически посоки на САЩ. На четвърто е пасивната съдебна власт, която досега е най-сериозно препятствие срещу новата имигрантска политика на Тръмп.

На пето са и отделните щати, чиито управления не се съобразяват с ред искания на Тръмп, например предаване на данни за изборите. Отделните щати имат и тази сила да заплашват, че, няма да търпят такъв президент и ще се отделят от федерацията. Това преди сто години не е било възможно, но днес съвсем не е немислимо.
Дори да безумства по произволни въпроси, Тръмп е заключен вътре в тези поне пет координати. Между тях и него с намества филтърът на собствената му администрация. В нея склонните към фанатизиране са малцинство, сред тях стратегическият съветник Банън например. Най-голяма видимост имат медиите. Но най-пряка ефективност има Конгресът, особено Сенатът. В центъра на този най-съществен фактор е републиканското мнозинство и

дилемата, в която днес се оказват републиканците

Повечето републикански сенатори и конгресмени не одобряват президента си, особено сенаторите. Немалко от тях се ужасяват, че партията им е била превзета от такъв кандидат и не е имала сериозна алтернатива. Сега, шест месеца след началото на мандата си като президент, Тръмп продължава да чупи рекордите по непопулярност, откакто, вече 70 години, има съответни измервания на обществено мнение. Последните изследвания на “Вашингтон пост” и Ей Би Си показват ново понижение на одобрението към него, сега вече 36% и неодобрение от 58%.

Колебаещият се избирател вече съжалява за избора си. Запазва се обаче подкрепата на твърдите му избиратели. И проблемът не е самият Тръмп, а сериозната му избирателна основа. Докато тя не се разколебае, а това не става бързо, ако изобщо стане, вниманието ще се раздвоява.

Международната общност от съюзници на САЩ започва да проявява разбиране към проблема на собствената му партия и всеки по своему дискретно да се коалира с нея. Партньорите на САЩ ще гледат несъмнено към Тръмп и неговия клан. Но все повече ще наблюдават Конгреса, особено Сената, който има водеща роля във външните отношения.

Външнополитически такава ситуация изглежда на границата на уникалното

Доверието към Тръмп е необратимо свалено, след като става ясно, че е способен на всякакви произволи. Вместо доверие към президента за сериозни общи политически планове партньорите му разиграват куртоазни сцени, каквато устрои френският президент по време на празненствата за 14 юли в Париж. Двете президентски двойки си общуват ритуално, сближават се семейно, шегуват се, правят си комплименти. И нищо сериозно не излиза от този престой на Тръмп във Франция. Подобно отношение развива и германският канцлер. Те ще бъдат последвани от други държавници по целия свят.

След последната визита на Тръмп това става доста ясно: ще бъде не само търпян, но и ухажван и хвален и какво ли не. Но за сериозни политически проекти ще се наблюдават съотношенията в Сената.

Има ли шансове подобна организация на комуникациите
със супер сила, каквато е САЩ?

Има сериозни шансове поради характера и силата на политическите институции. В моменти на криза, каквато е самият феномен Тръмп, институциите навлизат много повече навътре в текущите политически дела и играят възпираща роля. Това не се усеща по драматичен начин, не е непременно въпрос на брутална намеса, а става по характерния за институциите по-тих и безличен начин. Груба намеса в работите на президента ще влоши и радикализира отношенията в партията му. Може да произведе и открит разрив между партията и нейния президент. При това развитие не е изключено разломът да се разпростре върху избирателното тяло. В граничния случай самата партия може да се самоунищожи или разцепи. Това го разбират вътре, започват да го разбират и извън САЩ. Затова бедствието става въпрос на управление и ограничаване на щетите, докато по естествен начин не се открои продуктивна, а не разрушителна алтернатива.

Американската политическа система се е развила така, че президентът има водеща роля във външните отношения, макар в оригиналната конституция тя да не е изрично описана. С президент като Тръмп обаче, тази постановка търпи съответна адаптация и корекции. И това стана ясно около срещата на Г-20.

Позициите на Тръмп са различни или директно противоположни на цели групи от други държави от Г-20 по редица въпрос: НАТО (всички останали членове), Сирия (главно Русия и Турция), Северна Корея (Китай), Иран (множество държави), търговските споразумения (повечето други страни в Г-20), имиграцията (водещите европейски страни) и климатичните промени (останалите 19 участника в Г-20). Ако няма какво да възпира президента на САЩ, промените по този пакет са достатъчни да променят не само САЩ, но и да ни поставят в един друг свят след две-три години.

Зад Тръмп стоят избирателите, негови и на републиканците. Срещу него застават основните демократични институции, главно Конгресът, но и съдебната власт, а отвъд тях обществени институции като медиите.

Тези различия или противоречия са принципни и отдавна декларирани. Тръмп обаче направисерия нови изявления, вече доста различни от тези в кампанията и първите няколко месеца, включително и по време на първата обиколка в края на май. Различията засягат някои от основните позиции. НАТО пак стана важна организация, както е била от 1949 година насам. На Русия й бе дадено да разбере, че авантюрите в Крим и Украйна няма да бъдат простени. Крим няма шанс да бъде признат за руска територия. Страните от Източна Европа във формата на т. нар. Три морета станаха приоритет на външната политика на САЩ; а дори и да не се доверяваме напълно, самите изявления за приоритет Източна и Югоизточна Европа са показателни. Омекнаха и някои позиции по отношение на търговските споразумения.
В тази връзка се появиха и публикации от членове на кабинета на Тръмп като съветника по националната сигурност Хърбърт Макмастър и директора на Националния икономически съвет Гари Кон. В много показателна за цялото развитие статия в “Ню Йорк Таймс” “Визията на Тръмп за външнополитическата роля на Америка” е изложена цяла платформа за бъдеща политика, твърде различна от собствената известна програма на Тръмп. В този глобалистки манифест е направен знаков трик.

На формулата “Америка над всичко” е дадено тълкуване
през “американски ценности”

Те на свой ред възстановяват един традиционен възглед. “Америка над всичко”, според който САЩ са ангажирани с “прогреса в света”, достойнството на човека, правата на жените, свобода словото и религията, свободни пази и пр.

Тези промени засега са в думи и декларации. Но те трябва да се следят внимателно, защото отразяват тъкмо тази особена роля на защитно-застрахователните инструменти, заложени в Конституцията на САЩ.

Текстът е от поредицата “Факторът Тръмп”. В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от “РискМонитор”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -