Дневник, 03.08.2017

Към края на шестия месец като президент Тръмп не може да се похвали с политическо постижение. Може да се похвали с интриги, скандали и систематично производство на хаос в собствената си администрация. Това състояние еволюира и след половин година доведе до два резултата. Единият е най-силният трус от уволнения в рамките на няколко дни. Другият е видимото вече преформулиране на отношения между властите в САЩ.

В края на юли Белия дом почти експлодира в

поредна драстична чистка

Масирано напускане и уволняване в такива мащаби едва ли се помни при друг президент. То се разви в следния ред. Десетина дни след встъпването си в длъжност Тръмп уволнява Сали Йейтс, действащия главен прокурор (министър на правосъдието, една от най-силните и важни длъжности в изпълнителната власт). Още на третата седмица на поста си съветникът по национална сигурност Майкъл Флин е принуден да напусне заради необявени контакти с Русия (съветникът не се потвърждава от Сената, но от времето на Труман има влияние, съизмеримо с държавен секретар). С него се зареждат заместникът му, отговорен за Западното полукълбо, Крег Диър; заместник-началник щаба на Белия дом Кейти Уолш и други недотам видими служители.

Най-скандалното уволнение на Тръмп, направено през бутафорна препоръка на Департамента по правосъдие, е наДжеймс Коми, директор на ФБР, който има десетгодишен мандат, прекъснат на четвъртата година; един напълно безпрецедентен случай в стогодишната история на Бюрото. Сред по-видните напуснали е Илън Мъск, основателят на Тесла, Спейс Х, Пей Пал, шефът на важната служба по етика в управлението Уолтър Шауб, чиято агенция направи редица пояснения за конфликти и непотизъм в администрацията на Тръмп, и така нататък доста други.

Тази серия уволнения и оставки тече ритмично, но в края на шестия месец изригва вече в

картина на цялостен хаос

Шефът на администрацията, едно от петте най-вътрешни лица, така нареченият началник щаб в Белия дом Рейнз Прибъс, е принуден да напусне. Известно време преди да си подаде оставката е обект на атаки по мрежите, както и на невиждани брутални сарказми от страна на бъдещия нов шеф на пресслужбата Антъни Скарамучи. Самият Скарамучи поставя рекорд и на десетия ден на поста си е изхвърлен. Малко преди Рейнз Прибъс напусна шефът на пресслужбата на Белия дом Шон Спайсър, който стана любимец на всички комични предавания и шоута по американските телевизии.

Сред всички тези оставки и уволнения има знакови и известни публични фигури. Но има и недотам прочути лица, които обаче са установени фигури в различни кръгове на Вашингтон. Тези напускания, какъвто е случаят на Рейнз Прибъс, влошават допълнително отношенията на Тръмп с Републиканската партия. След това уволнение много наблюдатели на партийния живот и политиката във Вашингтон казват, че

Тръмп е останал без партия

Всъщност той никога не е имал партия, а и американският политически процес допуска, както се видя, един външен човек, дори пълен аутсайдер, да превземе партийната номинация за президент.

Както хаосът в Белия дом, така и хаотичното поведение на Тръмп във всички посоки на управлението, а оттам и липсата на солидни политики, имат пряко отношение и към втория ефект, който стана видим и доста релефен на шестия месец. Конституцията на САЩ, но по принцип това е характеристика на всеки основен закон на национална държава с конституционно управление, дава гъвкава формула на отношенията между законодател и изпълнителна власт. В случай на сериозни несъгласия или на откровени изстъпления, какъвто все повече става казусът на Тръмп, законодателят може да навлезе в територията на екзекутивата, да й отнеме правомощия и да започне да ги изпълнява, както реши за добре. Това не става едноактно, нито непременно е шумен процес. Напротив, в САЩ тази тенденция тихо и постепенно се налага в последните три-четири месеца, а на шестия месец от мандата на Тръмп се очерта доста ясно.

Разбира се, трябва да се направи уговорката, че подобно преместване може да настъпи, докато страната се управлява в рамките на конституцията, както и доколкото конституцията се практикува автентично, в духа на конституционната идея. Ако тя бъде суспендирана, подменена, или скрито дублирана, както става било в Третия Райх, било в някоя африканска диктатура, било в съвременна Русия, ре-балансиране на властите с цел съхраняване на самата конституционна държава няма как да настъпи. В САЩ обаче точно това се случва днес. То е израз на вътрешния капацитет на конституционната държава да формира механизми за лекуването и оцеляването си. В нормално функционираща конституционна държава тази възможност е зададена и тя може да се активира при необходимост. Тя е и символно маркирана в структурата на описание на властите, например в българската Конституция, която дава върховенство на Народното събрание и го описва на първо място, като първа и основана власт.

В британския конституционен модел (наследник на който в ред отношения е и американският) макар да се развива без единен позитивно-правен текст, аналогичен на повечето съвременни конституции, тази възможност е зададена в прецедентно-обичайното публично право. Тя присъства и символно в израза “суверенитет на парламента”. Британският суверен е парламентът и макар това да е наглед доста неопределена квалификация, в особени, още повече в извънредни ситуации, тя действа. И тя по необходимост е неопределена, защото няма как да се предвиди в даден момент какво може да се окаже извънредна ситуация в произволен бъдещ. Тъкмо затова и парламентът е суверен, той сам ще реши която ситуация следва да се третира като изключителна, а оттам и да действа по съответен начин, който също сам като суверен ще определи.

В Америка на Тръмп превземането на територии от Конгреса се осъществява не само като възпиране на президента чрез противодействие на негови актове, което е нормална конституционна практика. То се развива и като

нарастваща собствена инициатива на Конгреса,
особено на Сената

Засега сме свидетели на следните значителни действия, които показват как балансът в относителната тежест на властите се е преместил. При това преместил значително в сравнение с предишни мандати на президентския пост в САЩ.

Може би най-значителната собствена инициатива на Конгреса са санкциите срещу Русия от края на юли. В закона за санкциите Русия знаково е поставена заедно със Северна Корея и Иран, двете най-проблематични държави от гледна точка на рисковете за сигурността пред САЩ днес. Гласуването засяга трите в пакет, а не поотделно, което е интересно послание за целия свят. При гласуването в Камарата на представителите законът за санкциите се приема с 419 гласа “за” и 3 “против” (при общ състав от 435 представителя). В Сената преди това гласуването е 98 “за” срещу 2 “против”. При тези пропорции, или дори отсъствие на пропорции и практическо единодушие, Тръмп беше принуден да подпише закона. При упражняване на правото си на вето той щеше създаде забавната ситуация ветото му да бъде автоматически обърнато. На практика Конгресът предварително блокира упражняването на вето с недвусмислените числа при гласуванията.

Този акт е най-интересен в международен план. Той съобщава на света, че

в момента американският президент не е този,
който води външната политика на САЩ

в нейните най-съществени измерения. За президента Путин това състояние на нещата със сигурност е или неразбираемо или нелепо – как е възможно да има президент, избран с народен вот, а някой друг, при това нещо като разпилян в множество лица колективен орган да води външна политика? Това не е лесно за проумяване, а и не е нужно да се проумява. Съществено е, че то работи пълноценно и руската държава ще трябва да се съобразява. Тя може да твърди, че американският президент е слаб, че на него не може да се разчита, че дори изглежда вече провален. Но това не променя нищо. Русия се е ускорила по трасето на своите фалити поради неразумните си икономически политики през последните десетина години, постановката с референдума Крим и с намесата в суверенен изборен процес. Конгресът на САЩ й казва, че това няма да бъде простено, особено хакерското разбойничество.

Какво ще си мислят в Русия за Тръмп никого в случая не интересува. Нещо повече: какво в случая със санкциите си мислят в ЕС също не трогва американския Конгрес, но това вече е съвсем друга тема. Тази ситуация създаде впечатление, че САЩ сякаш нямат президент.

На второ място, Сенатът на САЩ преживя тежка драма във връзка с най-съществения въпрос на вътрешните политики в днешна Америка, сектора на публичното здравеопазване. Както и в много други страни, от Англия до България, той е в крайно проблематично състояние. Никой в последните десетилетия не е в състояние да го реформира и постави на рационални основи. САЩ харчат на федерално равнище повече за здравеопазване от всички развити страни в света. Не само това, те харчат по два, три, дори до четири пъти повече от държави, които имат добре работещ публично-здравен сектор. Опитите на Тръмп в тази сфера са като всичко останало: да се отмени т. нар. Обамакеър, здравната система от времето на Обама, знакова за предишния президент, без да е ясно какво ще я смени. В резултат Републиканската партия, в една дълга серия препирни, вътрешни кампании, лобирания, партийни акции и какво ли не друго, не успя да събере нужните гласове за отмяна на действащия Закон за достъпно здравеопазване. Тъй като републиканците имат мнозинства в двете камари, опозицията трябваше да дойде от по-разумни и непокорни републикански сенатори. И тя дойде от трима члена на Сената. Това е голям провал за Тръмп, за партията му, за нейния ръководен състав в Конгреса. Но каквито и да са следствията в техните среди, остава една генерална картина: Сенатът, в зависимост от вътрешните си динамики и взаимодействия, реши какво засега да бъде положението в здравната сфера. Тръмп публично се подигра със сенаторите, но това само усложнява положението му, тъй като ги мотивира да обявят открито трудно прикриваното си мнение за него.

На трето място, най-шумната и разгласявана инициатива на Конгреса е самият процес на разследване на руската намеса, в резултат на което бяха гласувани и санкциите. Разследването е интересно в контекста на конфликта между властите, отнемане на територия от президента и изолацията му. Отдавна стана ясно, че Тръмп е готов на всичко да спре работата на комисии, агенции или специални прокурори, ангажирани в разследване на хакерските атаки и други канали за влияние. Ако това бе нормален американски президент, не толкова високоотговорен, колкото просто снабден със здрав разум, той би съдействал както може. Вместо това Тръмп видимо изпада в бяс и се оставя на импулсите да прави обичайните публични атаки срещу когото му хрумне.

Жертва на тази истерия стана директорът на ФБР. След него Тръмп обмисля как да уволни специалния прокурор Робърт Мюлер, също бивш директор на ФБР, човек с безупречна репутация в средите на Конгреса. Има начини Тръмп да уволни Мюлер. Но от Конгреса се чуват недвусмислени сигнали, че подобна стъпка ще има последствия, за които президентът ще съжалява сериозно. Засега уволнението е само слух и напрежение, но нищо чудно неуправляемият Тръмп да извърши и този произвол.

В акциите си срещу разследванията на кампаниите, а оттам и на връзките на сътрудници и членове на фамилията си Тръмп се насочи и срещу главния прокурор Джеф Сешънс. Той бе един от най-откровените му поддръжници по време на кампанията и една от най-спорните, а за либералните среди скандална, кандидатура за главен прокурор. Сешънс, както диктува правилото, макар това да е практика, а не императивно задължение, се оттегли от надзора върху разследванията на руската връзка. Това вбесява Тръмп, който, по познатия маниер, започва да обсипва Джеф Сешънс с подигравки, обиди, закани и какво ли не в Туитър и в интервюта. Този конфликт е много контрапродуктивен, тъй като макар краен консерватор, Сешънс има солидна подкрепа в Сената, където е прекарал 20 години. Идеята да бъде уволнен накара някои републикански сенатори да предупредят, включително шумно публично Тръмп, че ако Сешънс напусне поста си, кабинетът на Тръмп ще остане дълго без главен прокурор. Просто Сенатът ще бойкотира потвърждаването на друга кандидатура. В този казус Тръмп се сблъсква с директна опозиция и превенция срещу вероятен свой произвол.

Трите казуса са показателни в каква посока конституционна система е в състояние да мобилизира вътрешен капацитет и да преодолява безумията, които тя сама може да породи. По тези координати ще се развиват и други съществени политически акции в САЩ тази година.

Докато Тръмп е на власт,
тази власт ще бъде обезвластявана

Може това да става шумно, може, както по-скоро виждаме, да става по един бавен, систематичен и премерен начин. Във всеки случай свидетели сме на рядко в историята изплуване на Конгреса и активизацията му като инициатор и изпълнител на основни политики. Конституционна държава не може да се управлява от Конвент като френския по време на Революцията. Това е друг тип хаос. Но в ситуация на защита на конституционния ред това, макар временно, е по-добрата възможност.

Текстът е от поредицата “Факторът Тръмп”. В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от “РискМонитор”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -