Дневник, 15.08.2017

В ерата на атомната бомба светът е бил веднъж на прага на ядрен конфликт. Това е прочутата Кубинска, Октомврийска, или още Карибска криза от 16 – 28 октомври 1962 година. За тези паметни 13 дни противостоенето между двете ядрени суперсили достига нива най-близо катастрофа, за каквато човечеството няма дори идея, освен по картини от Апокалипсиса. Втори случай няма. До днес.

От месец светът е близо до ситуацията от октомври 1962 година. Обективна оценка за събитията е рискована, когато се отнася до екстремни рискове или катастрофи. Но възприятията и оценките на актьорите са показателни.

Преди година Джон Маккейн, сенаторът от Аризона, каза, че Северна Корея разиграва Карибска криза “в забавен ритъм”. Това e доста точна и навременна преценка. За съжаление сериозен недостатък във външната политика на Барак Обама беше отлагането на решителни мерки по основните критични точки от такъв мащаб – Сирия, Северна Корея, в немалка степен и Украйна. Както бездействието по отношение на Сирия подейства като покана за Русия да се намеси, така и Северна Корея не остана безразлична към отсъствието на нужния натиск във връзка с ядрените си авантюри. Игнорирането й се отклонява от американската традиция на специален ангажимент към Корейския полуостров след Втората световна война.

Една година след предупреждението на Маккейн в американските политически среди вече се говори за нова Карибска криза като за очевидно състояние. В интервю за CNN Леон Панета, един от най-видните ветерани на федералната администрация, бивш секретар по отбраната и бивш директор на ЦРУ, видимо развълнуван, алармира, че става дума за нещо много сериозно и нещата може да излязат от контрол. Това е ситуация, казва той, най-близка до Карибската криза, на нея трябва да се гледа с извънредна отговорност. “Това не е игра”, бяха думите му, адресирани очевидно към настоящия президент.

Може ли САЩ да се въвлекат в ядрен конфликт?

Този въпрос среща интуитивната съпротива на всеобща западна и източнoевропейска нагласа за “края на историята” след 1991 г. Наглед тезата за “край на историята” е утопия по Хегел, който, макар в идеални, а не реални параметри си представя, че еволюцията на човечеството стига до точка на всеобщо ефективно и справедливо управление, проникващо и в международната сфера. Това е буквално и наивно четене. Всъщност най-сериозната поддръжка на тезата на Фукуяма е масово-психологическа.

Дали има или не край на историята е един въпрос. По-скоро няма, а както виждаме в последните години, историята се връща по експлозивен начин. Но след 1991 г. драматично пада нагласата към подготовка за военни конфликти в значителни мащаби, особено ядрени. С разпадането на двуполюсното противостоене се поражда масово-психологически възприятие за успокояване на международните взаимодействия и поместването им в рамки на регулирана през институции комуникация. Тази постановка непрекъснато се опровергава на практика. Но това не й пречи да надживява фактите, които й противоречат. Особено що се отнася до масовите нагласи за война. Не само в масови нагласи, но и в стратегии за сигурност войната е отместена като приоритетен риск и застава зад игра на нетрадиционни рискови фактори, от тероризъм до епидемии, от имиграция до климатични промени.

Ситуацията със Северна Корея опровергава наивния вариант на тезата за края на историята и дори обяснява нейната контрапродуктивност. Дори на практика светът да си остава бурно място, видимото отсъствие на риск от глобален конфликт, общата децентрализация на сили и конфликти, наличието на своеобразен световен полицай в лицето на САЩ, разширяването на ЕС, комерсиализацията на Китай и други фактори отместват систематически усещането за риск от катастрофален конфликт. Такъв риск има, но нагласа за виждане на екстремни риск е омекнала. Оттам и публичното изискване към правителствата да се отнасят максимално към този тип високорискови процеси няма този интензитет.

Това се отнася не само до редовия гражданин, който с облекчение се връща към бизнеса и домашните си дела. То се отнася и до политици от традиционния либерален спектър. Обама не е направил катастрофална грешка във външната си политика. Но е допуснал светът да се движи от силата на дълбинни инерции в степен по-голяма, отколкото отговорното мислене за глобални рискове предполага. Като волю-неволю носещ мандат на световен полицай, американският президент трябва да мисли за възможностите светът да произведе екзистенциален риск, т.е. риск за съществуването на доминиращия ред и поддържания от него мир. Това в някои отношения не е правено или не е правено достатъчно, поради което играта на стражари и апаши с ядрени арсенали изненадва света.

Ситуацията със Северна Корея изглежда отдавна подценена

да не кажа направо изтървана. Трудността на американските президенти да я контролират е свързана главно с ролята на Китай, който заема постепенно мястото на Русия след 1945 година като основен фактор в северната част на Корейския полуостров. Северна Корея е жизнено зависима от Китай за всекидневното си оцеляване и без Китай ще колабира. Но надеждата, че Китай ще се грижи режимът на Ким Чен Ун да не безумства, не е основателна, напротив. Това не става по две причини.

От една страна, Китай не е съгласен с пакети от мерки, които САЩ прилагат към полуострова, особено трупането на военни инсталации на юг от 38-ия паралел. Но второ, може би по-важно, Китай не би желал колапс на режима в Пхенян. Такъв сценарий за Китай би означавал автоматическо присъединяване на Северна Корея към Южна Корея, аналогично на случая с ГДР и федералната република. Оттам следва и силен регионален съюз между Япония, бъдеща обединена Корея, подкрепян от САЩ, подкрепян и дори с възможно участие на страни като Австралия. Подобна конфигурация ще доведе и до размествания на силите в Южнокитайско море и общо до регионално преразпределение на силите. Затова оставянето на въпроса със Северна Корея на Китай не е добра идея. Китай е задължителен фактор в решаването на криза със Северна Корея, но в съвсем друг режим на активна политика и дипломация.

Бавно и полека, в забавен ритъм Северна Корея доведе света до осъзнаване на огромния риск, който игнорирането на ядрените й програми може да създаде. Северна Корея е стигнала нива на ракетно, а вероятно и ядрено оборудване, което в последните месеци демонстрира многократно. “Херметичното кралство”, както я наричат, има балистични ракети, които могат да достигнат вече и континенталните територии на САЩ. Според някои изследователи те може би имат обсег до градове като Чикаго, а не само до западния бряг. Това е изненада за САЩ. Дори разузнаването да е имало сведения, те или са игнорирани, или не са били достатъчни за оценка на прогреса, който Северна Корея е направила. Освен ракетните носители Северна Корея вероятно е развила и ядрени глави. Това е спорен въпрос, сведения няма, но съмненията се покачват всеки месец. Дори и да се окаже преувеличено допускане, самият факт на подозренията, че е възможно, е достатъчен нещата да се вземат сериозно. Много е вероятно Русия, заинтересована от покачване на хаоса в света, да снабдява Северна Корея с необходими елементи и технологии за развитие на ядрено оръжие.

Какви обаче са факторите от втори ред, които могат да тласнат Северна Корея към употреба на ядрено оръжие, ако приемем, че първият фактор, самото ядрено оръжие, е налице. Основният, приоритетен риск е самата ядрена програма, развита до настоящите си нива. Вторични рискове са онези, които могат да доведат до пускането й в действие. Вторичните рискове са група, не един, а тяхното натрупване покачва вероятността Северна Корея да премине към действия.
Този въпрос засяга най-неприятната част в цялата ситуация. Той има отношение към характера на самото ядрено оръжие като инструмент за масово поразяване и произвеждане на катастрофа с трудно измерими последици.

Както показва Карибската криза и множеството изследвания на политиката на ядрено противостоене, това е в неимоверна степен въпрос на психология.

Единствената сериозна превенция срещу ядрено оръжие е просто да го няма

По тази причина още със създаването му ООН гласува резолюция за елиминиране на ядрените оръжия (1946), още преди СССР и Великобритания да са направили първите си ядрени опити. Оттогава до днес опитите за ликвидация или ограничаване вървят паралелно с развитието на самите оръжия. Но щом ядреното оръжие съществува, един от ефектите му е психологизиране на решенията по използването му. Карибската криза е изцяло битка на манталитети и емоции, няма нищо друго, никакви институции, никаква дипломация, никакви посредници, нищо от регулярен системен порядък. Има само една граница, на която решаващо е личното решение на президента Кенеди.

Психологизацията на ядрената политика не засяга развитието на ядрените потенциали. Те растат по неизбежни системни причини, а не по нечие желание. Психологията е фактор при ускорението, с което дадени правителства могат да навлязат в ситуацията на употребата им. Те са и върховен фактор в мига, в който се взема решение за изстрелване на ядрена ракета. Тук трябва да действа втора и не по-малко сериозна политика на превенция. В демократични режими тя е свързана с особени протоколи, които целят отстраняване на грешка и произвол при активиране на ядрена установка. Това сме го виждали много по филмите, то е реално.

И все пак необходимите протоколи няма как да включват действия от политически порядък, които водят до ситуации на риск от ядрен конфликт. Те преди всичко не могат да покрият странно поведение като това на Доналд Тръмп. Спрямо Северна Корея САЩ трябва да допълнят класическата за времето на ядреното противостоене политика на възпиране (deterrence, замислена за пръв път от Джордж Кенън). Такава политика днес не е сводима до отношения между два полюса и ограничен клас фактори. Обратно, политика на възпиране на Северна Корея предполага по-широко портфолио от мерки, отколкото в периода 1947 – 1991 година. САЩ трябва да разгънат стратегически регистър от политики, сред които на преден план се нареждат следните:

Първо, координирани действия с Китай за въздействие върху Пхенян. Това към момента е трудно, защото предполага нива на доверие, които Тръмп разколеба още в кампанията, а като президент допълнително разклати.

Второ, нужна е мобилизация на повече партньори, отколкото за друг район. Необходимо е на твоя страна да са не само Япония и Южна Корея, но и страни от ЕС, Австралия и други в региона. Но Тръмп разваля систематично отношенията си с тези страни, така че това не е лесна задача.

Трето, нужно е съгласие в международни организации. Цялото поведение на Тръмп по иронизиране, критика и денонсиране на традиционни партньори, Китай като търговски спекулант и международните институции след 1945 година прави задачата доста трудна. Не само доверието е разрушено, но и самият Тръмп няма лична нагласа към строене на консенсуси. Това му е психопатологически чуждо.

Четвърто, освен санкциите, които Съветът за сигурност за пореден път гласува, нужна е нормална политика на търгуване с отстъпки, стимули и наказания. Това е доста сложна работа при вече комплицираната ситуация. Тръмп може да я остави на опитните хора в екипа си, но сам по себе си е неспособен дори да я изтърпи.

Лично аз не си представям, че дори такъв пакет ще помогне безусловно. Северна Корея е изправена срещу света в една пределно хазартна поза. Тя е организирала дори всекидневното си живеене около идеята за последната война и ядреното оръжие. Тази нагласа и съответните военни инструменти са идентични на самия режим. Той не си представя алтернативи. Тъкмо тази безалтернативност прави ситуацията толкова опасна: на Северна Корея, изглежда, няма какво да се предложи. Но също тъкмо по тази причина пакетът мерки трябва много упорито и умно да бъде приложен.

Трудно е обаче да си представим, че екип, воден от Тръмп, разгръща такава кампания. Самият екип, без своя лидер, може да го направи. Но с Тръмп начело перспективата не е много светла. Тръмп няма консистентно поведение; уволнява и назначава по истеричен начин; води безсмислена война с медиите; излива безумства в Туитър; лъже непрекъснато; внезапно намразва някои от приближените си; прави шоу с бивши избиратели; не се занимава строго с управление, стратегии и планиране. И така нататък, безброй характеристики, които изобразяват един нестабилен персонаж, който не си е на мястото.

Така стигаме до един недотам успокоителен извод. Първият ред рискове, свързан с развития военно-ядрен капацитет от Северна Корея, е налице, а и там нищо изненадващо ново не се е случило. Вторият ред рискове, който може да създаде условия за употреба на тези потенциали, е в динамика, развива се в момента. И дори наглед да е удивително, от втория ред рискове на първо място трябва да се постави самият американски президент Тръмп. Думите по адрес на Северна Корея, че я очаква “огън и ярост, каквито светът не е виждал”, просто втрещиха целия свят, особено Южна Корея, вероятната първа жертва на един ядрен кошмар.

Текстът е от поредицата “Факторът Тръмп”. В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от “РискМонитор”


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -