Mediapool.bg, 8 Май 2006

Погледнат отблизо, казусът с така наречените царски имоти не изглежда много привлекателен, внушава алчност в едната спореща страна, отмъстителност в другата, но и в двата случая – ниски страсти. Погледнат отдалеч, той подсказва, че значителен сегмент от българското общество и неговите институции имат проблем с републиканската си идентичност и дълбоко в съня си пребивават в изчезналото царство. И двата погледа нямат много общо със същността на казуса.

За да не изпитва след години срам и неудобство от някакво безумно решение, републиканска България трябва да определи преди всичко перспективата на наблюдение и мярата, която съответства на този казус. За тази цел е необходимо не само да се спрат страстите, но и да се уцели равнището на правното разсъждение.

Първото може и да стане, второто засега е по-малко вероятно. Правният анализ по този казус обаче ще бъде винаги объркан и противоречив, ако зад необятното множество подробности не се види конституционното ядро на проблема. За съжаление значителната група юристи, заети с “царските имоти”, продължават да смятат, че внимателното изучаване на документацията и архивите ще ги доведе до правилното решение.

Това е сериозна заблуда. Всеки отделен документ и отразено в него правно отношение се чете и разбира в определена конституционна перспектива, в предпоставен конституционен контекст. Докато тази перспектива и този контекст остават неизяснени, неизбежно ще има поне два алтернативни прочита за статута на славните царски имоти. Изразено с въпрос към юриста, който е специалист по вещноправни въпроси, това може да се каже така: дава ли си ясно сметка произволният юрист, разгадаващ казуса, в кой точно конституционен контекст се намира, в кой конституционен свят протичат мислите му? Имайки предвид публични изказвания на членове дори на Конституционния съд, нещо повече, на негов председател.

Накратко, конституционният казус е следният. На определени равнища светът на Търновската конституция и светът на републиканската конституция от 1991 г. са изключващи се светове.

На същите равнища между тях не е възможен превод, още по-малко директен пренос на нормативни положения. Другояче: ако се намираме вътре в света на републиканската конституция и чуем думата “цар”, шансът да разберем значението й е същият като шанса да разберем на конституционен език думи като “пеницилин” или “дребна шарка”. Тези думи са от друг език. Републиканският конституционен език няма потенциал, няма вътрешен ресурс да произведе или да разбере такива думи. Той няма възможност да разбере и думи като “княз”, “цар, “династия”, “княжеско наследяване” и пр. Смисълът на тези конституционни категории е изчезнал безвъзвратно от съвременния конституционен свят и никаква сила не може да го възстанови. Проблемът с царските имоти се свежда до тази констатация и до следствията от нея.

На първо място, за разлика от българската, но и от всяка въображаема републиканска конституция, Търновската се занимава директно с въпроси за наследството. Тя урежда наследяването, свързано с уникалната персона на княза (от 1911 г. на царя). Тук има две съществени и взаимно обвързани страни: първо, кой наследява, второ, какво се наследява. По двата въпроса Търновската конституция е пределно конкретна. Първо, субектът на този специален режим на наследяване е дефиниран в няколко от първите глави на конституцията. Князът е “върховен представител и глава на държавата” (чл. 5); неговото “лице” е “свещено и неприкосновено” (чл. 8); той е носител на законодателната власт (заедно с народното представителство, чл. 9); на изпълнителната власт (чл. 12); от негово име действа съдебната власт (чл. 13); от негово име се води външната политика на княжеството (чл. 17) и т. н. Във всички тези положения монархът е зададен като институция, а не като частно лице. Нещо повече, доколкото князът е човешко същество, създадени са серия режими за ограничаване на възможността за човешки произволи и свиване на неговото частно качество. Това е характерната двойственост на монархическата персона. Тя е свещена и неприкосновена, но тъкмо тази максимална позиция влече и ограничения.

Второ, тъй като става дума за публична институция, въпросът какво се наследява е уреден конституционно; той е органично свързан и неотделим от въпроса кой наследява. Наследява се според чл. 24 “княжеското достойнство”. Въпросът с “достойнството” (dignitas) e стар колкото монархическата институция, в някакъв смисъл дори по-стар. Накратко, “достойнството” е метафората за върховен публичен ранг. Наследява се именно публичен ранг, а не гори, земи, медали, имоти и прочие вещи, които са следствие на наследяването на ранга. Този единствен режим на наследяване е само форма на съхранение на институцията на монарха, той няма нищо общо с вещните права на поданици или на граждани.

Наследяването е елемент от континуитета на институцията, в него “имотната страна” е второстепенна. Поддържането на този континуитет има отношение към категории като “династия” и “корона”. Фундаменталното положение, известно на английските юристи отпреди Елизабет Първа, отпреди времето на Шекспир, е, че монархът не наследява баща си, братовчед си или друг роднина; той наследява “кралство”, “корона”. Този тип наследяване, а също субектът и предметът му са изцяло въпроси от публичния ред.

На казаното дотук може да се възрази с аргумента, че придобиването на собственост става чрез усвояване на средства по т.нар. цивилна листа, и да се уточни, че цивилната листа е частната заплата на монарха. Това е груба вулгаризация, историческа и конституционна.

Няма такова чудо като “заплата на монарха”. Има български конституционни съдии, които смятат, че монархът се дели на титла и длъжност, но това е недоразумение в мисленето на позитивиста. Заблудата идва от една привидност, че в персоната на монарха има частна и публична страна, физическо и институционално тяло, и че двете са съотнесени така, както работникът и неговата работна сила в “Капитала”. Разцеплението между частна персона и инвестиране на нейните сили в служебна функция, за изпълнение на която частната персона получава заплащане, е напълно абсурдно по отношение на монарха. Ако подобно деление се направи, то би обезсмислило категории като “династия” и “корона”, а оттам би довело и до разпадане на самото понятие за монарха.

Династията и короната, които са свръхинституциите на монархията, имат смисъл само като единни и неделими. Нещо повече, тяхната основна функция в монархическия свят е именно охраняване на единството на монархическата институция. Би ли се наел някой, пък бил и той прогресивен български юрист, да обясни какво означава “цивилна листа”, разбрана като “частна заплата”, на това основно равнище на династията и короната? Заблудата тук вероятно се поражда от факта, че монархът е можел да разполага свободно с цивилната листа (което е предмет на постоянни спорове в Англия откакто има цивилна листа).

Но произволът на монарха при усвояване на средства по цивилната листа не произтича от това, че тя има статут на заплата и е негова частна работа. Тъкмо обратното, произволът, както и трудността той да бъде овладян, се корени в обстоятелството, че по отношение на монарха не може да се очертае границата между частно и публично. Той стои пред това разграничение, поради което частният произвол се прелива в действията на публичната институция. В крайна сметка цивилната листа е неделима цялост на “заплата” и “бюджет”, ако трябва, малко нескопосано, да пренасяме термини от друга реалност в монархическия свят.

Този момент може да се поясни през сравнение с президента от републиканската конституция. Президентът на републиката “олицетворява единството на нацията”, тоест неговата представително-символна функция е да набавя “лице” на нещо, което лежи извън него. Князът, обратно, не дава “лице”, а от негово име действат основни институции на княжеството. Поради това президентът няма “свещено и неприкосновено лице”. Той е временен, с мандат, влиза в институцията за определено време и я напуска. При тези условия е мислимо да се прави разграничения между персоната и функцията въпреки факта, че президентът е институция-персона, еднолична институция. И, обратно, монархът не може да е ограничен до някакъв времеви режим, а е зададен като вечен вътре в този свят.

Институционалният механизъм за това увековечаване на монарха е династията и короната. Те са автентичните носители на “вечния мандат”. В плана на цивилната листа и собствеността тези отношения поставят едно просто ограничение – ако, пак вулгарно, монархическото се мисли като функция, то между монарха като персона и монарха като функция не може да се направи разграничение. Поради което и в цивилната листа подобно разграничение не може да се прави. Затова не е куриоз монархът да е “собственик” на връх Мусала; в тези времена България е изживявала “достойнството” си и през географски метафори. Но нима някой смята, че монархът може да продаде върха на братовчед си от Белгия?

Дори и аргументите дотук да се приемат, остава още едно възражение, на което трябва да се обърне внимание. Търновската монархия е конституционна и в това някои юристи виждат основание за разграничението между публичната и частната страна на монарха. В този режим монархът се конституира като институция и едва вторично тя се изпълва с конкретна персона. Това също е недоразумение. Първо, може ли някой да каже кога английската монархия не е била конституционна и от кой момент е станала такава? Второ, суверенитетът, обвързван с монарха, е дефиниран класически именно като конституиран, а не като природа. Трето, дори първите две да не бяха верни, това няма отношение към проблема за наследяването. При всяка от тези версии остава фундаменталното положение, че се наследява “княжеското достойнство”, тоест максималният публичен ранг. Затова Фердинанд не си отнася “царските имоти”, след като става частно лице; те преминават към Борис по силата на наследяване на “достойнството”.

И накрая един страничен на княжеското наследяване, но все пак интересен въпрос. Конституционният съд решава през 1998 г., че законът, с който се национализира собствеността на династията Сакс-Кобург-Гота е противоконституционен. При отмяна на закон от съда каква норма действа – както в този случай, така и, разбира се, изобщо? Възстановява се предишната? Или се открива нормативен вакуум? Този въпрос беше драматичен през 1995 г., след като съдът на практика ликвидира приетия тогава Закон за земята. В крайна сметка се реши, че се възстановява предишната норма. Това е единственото решение, което не съдържа противоречие, но е факт, че над проблема са разсъждавали без успех големи юристи на XX век. В някои конституции възстановяването е изрично посочено, за да няма колебание и спор.

Каквато и теза да приемем за казуса с “царските имоти” (макар тезата “правен вакуум” да е принципно незащитима), питаме се: каква норма да се възстанови в този случай? От всичко казано по-горе следва, че нормата, подлежаща на възстановяване, е не друга, а конституционната норма на Търновската конституция. Според тезата за възстановяване действието на отменената норма съдът е възстановил не друго, а самата Търновска конституция.

Имплицитно, разбира се. Тази импликация подсказва, че съдът е трябвало да не разглежда това питане, както и да отклонява всякакви питания, които го поставят в абсурдно положение. Защото възстановявайки основно положение на Търновската конституция, съдът се е самоотменил като институция на Република България.
Все пак какво да се прави с “царските имоти”? Този въпрос не е толкова сложен. По принцип царят и царските имоти са в такава степен “едно”, в каквато царят и царството са едно. Народното събрание следователно трябва да ги третира като исторически ценности от един порядък. Това налага определяне на режим на достъп и ползване за цялата фамилия на монарха. Нека този режим да бъде изграден с широка ръка, с благороден жест и да създаде условия фамилията на монарха да се чувства в България у дома си. Това обаче изключва необосновано пораждане на права, известни като частна собственост.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -