в. Труд, 8 юли 2013 г.

Новата протестна вълна на България е уникална в две отношения: точната диагностика и верния политически адресат. Диагнозата е свързана с нетърпимо високи нива на криминализация на държавата, в резултат на което тя се оказва хакерски прехваната от тъмни сили.

Адресат е цялата професионална политика, част от която е настоящата коалиция. Затова протестите отказват да припознаят алтернативна партийна група като свой лидер. Тези две особености ще бъдат устойчиви характеристики на протестното движение за по-дълъг период и няма да изчезнат след очертаващите се нови предсрочни избори.

Затова обаче въпросите “какво е решението” и “какво да се прави” нямат бърз и еднозначен отговор. На протестите като движение и процес може да съответства решение, което в същата степен, сериозност и мащаб носи характеристиките на движение и процес, в които ще бъдат предоговорени основни положения на държавността.
В този контекст една задължителна позиция отсъства. Това е позицията на посредника, който е ангажиран с крайната цел, но неутрален към временните различия между страните, засягащи превода на общата цел в конкретни политики. По крайната цел не може да има съмнения, камо ли преговори – преодоляване на злокачественото срастване на политика, бизнес и криминалитет и откъсване на основните държавни институции от хватката на полу- и откровено криминални мрежи.

За разлика от кризите през 1990-а и 1997-а протестите днес

се доближават
до социалния бунт
от 1968-а

и в това, че не целят да построят от себе си ново политическо лидерство. Тази негативност е автентично гражданска, с принципен отказ да се институционализира в политическа партия. Участниците не са конкуренти на властта, а искат тя самата да бъде ясна, почтена, ефективна, някак свястна.

При тези условия въпросът за възможния модератор в един радикален разговор за реорганизация на държавността няма лесно решение. Ако не се появи и припознае посредник, ситуацията неопределено дълго ще остане без посока, без артикулирана цел, в някакъв смисъл без история, заседнала на едно място. Ако, от друга страна, някой се заяви директно като кандидат за подобна позиция, той рискува да бъде набързо анулиран.

Кой все пак е по-вероятният модератор, посредник?
По-сериозни шансове за такава роля имат президентът и омбудсманът. Причините нямат толкова общо с личността им (макар че един Първанов би бил неприемлива идея), колкото с характера на институцията.

Първо, и двете позиции са автономни институции на държавността и по дух съответстват на основния императив на протеста за освобождаване на институциите от контрола на неясни сили.

Второ, по идея и двете институции противостоят частично на парламента, като ограничават електоралната демокрация, абстрактната логика на мнозинството, по която той е построен.

Трето, и двете са ангажирани в арбитраж, възпиране на властта, надзор, контрол и пр., което по смисъл съответства както на протестите, така и на претенциите на самата власт за почтена държава.

Четвърто, и двата поста са встрани от упражняване на власт, разполагаща с големите финансови ресурси, с която се свързва криминализацията на институциите.

Пето, и двете институции са еднолични и в момента постовете се заемат от некомпрометирани лица, тъкмо напротив, които се ползват със сравнително добра публична репутация.

По-високите шансове за посредническа роля, обаче, са именно шансове и няма да се сбъднат автоматически. Дали ще бъдат реализирани, зависи от конкретните лица – президент и омбудсман – от техния усет, мащаб, склонност към риск, твърдост и прочие. И преди всичко от склонността им да разберат и приемат, че в основата на демократичния ред не стоят изборите, а

просветеното и активно гражданство

и развитата публична сфера.

Изборите са процедурно следствие. Но преди всяка процедура, отговаряща на въпроса “как”, стои отговор на по-основния въпрос “какво” – какво искаме да става с нас като общност и институции. Един посредник в процеса на граждански инициирана декриминализация на държава и институции трябва да иска и да може да навлезе в тези по-дълбоки основания на демократичния ред.

Ако президент и омбудсман се окажат в този висок политически смисъл готови да посрещнат голямата задача на деня, технологичните въпроси ще се решат лесно.
По принцип, формално, към тях можеше да се добави и председателят на Конституционния съд, но в България малко хора знаят за какво става дума.

Накрая, може би характерът на протестите е такъв, че центриране на посредничеството в една фигура е или нереалистично, или твърде рисковано. Въпреки единния си фокус върху държавата като мафия, протестното движение е многообразно, монополите на властта са му дълбоко противни и по-вероятно би приело едно групово модериране.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -