Стефан Попов, Портал Култура, 13.10.2015

С анексирането на Крим Русия разколебава основите на установения след края на 1945 година световен ред. Въпросът не е в това дали анексията е законна или противозаконна. По тази тема може да се спори и да се привеждат аргументи в двете посоки. По-същественото е, че този  акт нарушава основополагащия консенсус, който поддържа евроатлантическото равновесие след Втората световна война.

На 5 септември 2014 в Минск, Беларус, се сключи споразумение за спиране на огъня и прекратяване на войната в Донбас. Въпреки, че са резултат на дълго проточили се преговори, в които бяха опитани всевъзможни варианти, споразуменията от Минск не се оказаха надеждни. Още по-малко те могат да се възприемат като знак за зараждащо се ново единомислие, което да наследи следвоенното и да неутрализира високата тревожност в западните среди от прецедента с анексията на Крим. Доколкото Минските споразумения са израз на някакво единомислие между Запада, Украйна и Русия[1], то по-скоро има негативен смисъл: нито една от страните в действителност не вярва в тях. Това поставя под въпрос валидността на преговорния процес и го оставя в един аморфен стадий, който не осигурява предвидимост и не гарантира трайно равновесие.

Изправени пред тази несигурност, отвъд множество различия помежду си, западните лидери и международни институции като НАТО и ЕС правят опит да разберат с кого всъщност разговарят, когато водят преговори с Русия на Путин, кой стои срещу тях, с какъв държавен и международно-политически манталитет се налага да общуват. Усилието да се проумее този манталитет едва ли има равно на себе си от времето, когато Джордж Кенън и Хари Труман формират възгледа за СССР, който застава в основата на Студената война и главно на концептуалната парадигма, инструктираща политиките на Запада в продължение на няколко десетилетия. Днес отново се прави значително усилие за коректно възприемане на руското поведение, за да се повдигне завесата на непредсказуемост в отношенията с днешна Русия и да се осигури по-надеждна дългосрочна комуникация с Кремъл.

*   *   *

За да се осигури по-надеждно разбиране на руското поведение, трябва да се очертае рамка, която да пояснява в цялост или достатъчно изчерпателно разнообразните и наглед противоречиви действия по казуса Украйна. В подобно намерение обаче се крие рискът от есенциални въпроси като тези що за персона е Путин, що за нация е руската нация, що за демокрация е руската демокрация, що за генерален манталитет е точно този, който се проявява в действията към Украйна. Подобна ориентация има в самата Русия, при това традиционно, особено след средата на XIX век, а именно да се пита “какво е Русия” или дори “има ли Русия”. Такъв тип питания и мито-поетическите нагласи зад тях са избегнати тук. По-скоро ме интересува каква картина на руската страна би имала значение за формиране на съответни политики на редукция на рискове от продължаващо пораждане на хаос в международните взаимодействия. Такава ориентация търси policy значения, тоест такъв тип разбиране би облекчило комуникациите в Русия с оглед мащабна, но все пак ясна стратегическа цел, възстановяването на равновесието отпреди Кримската криза.

Тази по-тясна, прагматична и лишена от метафизика гледна точка игнорира въпроси за характера на руския политически манталитет изобщо и вместо това се приближава до контекста на украинската криза възможно по-плътно. В този смисъл аз изключвам и генерализации, които на Запад са много разпространени, че “Русия е велика сила” или че “Русия е предизвикана велика сила” или че “с (по принцип) Русия трябва да се отнасяме… еди как си”. Вместо това настоявам въпросите за Русия да се повдигат ограничено, в хоризонта на настоящата криза и нейните близки (засягащи пряко случая Украйна) и по-далечни (засягащи стабилността на международния ред) импликации.

При тези ограничения поведението на Русия може да се скицира през възможните развития на кризата в Украйна. По-долу са отделени няколко сценария, за да стане по-ясно накъде извежда както всеки всеки един, така и комбинацията между тях.

Първата опция, която задължително трябва да с отчете, при това именно като първа и най-близка до здравия разум, е даването на още шансове на дипломатическия процес. В тази перспектива идеята е преговорите с Путин да се оставят да продължат, независимо от това колко се проточат и през какви обрати преминават. С настояването за повече комуникация по дипломатически канали и срещи на високо политическо равнище страните се надяват да убедят Русия, че рисковете от по-нататъшното дестабилизиране на евроатлантическия ред биха били пагубни за всички.

Европейските чиновници и политически лидери предпочитат този подход, той е най-близък до собствените им представи за управление на конфликтите вътре в ЕС. Но продължаването на преговорите извън контекста на вътрешноевропейските отношения и при значително отклоняване от стандартите на поведение на ЕС е съмнителна пропозиция. Перифразирайки Клаузевиц, можем да кажем, че такава ситуация е само продължение на бюрокрацията с други средства. Всъщност видно е, че Западът сам не вярва на процеса на водене на преговорите, което добре личи от доклади, според които Путин страда от синдром на Аспергер, форма на аутизъм. Пентагонът отрича, че такъв доклад е изготвен по негова поръчка от собствения му аналитичен отдел. Дори да няма подобен доклад, популярността на идеята дава добра метафора за случващото се и за това как Западът възприема действията на Путин в Украйна. Подобна метафора е изказването на госпожа Меркел, че Путин „живее в друг свят“. В нейните очи той представя друг свят в твърде буквален смисъл, това не е светът, в който тя и нейните партньори от ЕС и САЩ си взаимодействат.

Същият проблем може да се види и откъм видимата неспособност на Запада за справяне в комуникацията с Путин. Западните политически лидери живеят в състояние на непрекъснато неведение за това с кого разговарят, на кого могат да разчитат, пред какъв тип рационалност се изправят. В този план се формира несъизмеримост на гледни точки и следователно различия на нивото на следваните правила. Това състояние на нещата обрича преговорния процес на неуспех. Основната ориентация на Запада очевидно е на заинтересованост от запазване на следвоенния мир в Европа, а оттам и на условията, върху които той е изграден. Русия на Путин, напротив, не личи да споделя тази загриженост. Нещо повече, изглежда, че Путин действа воден от увереността, че една дестабилизация на международния ред може да възроди позицията на Русия като велика сила и неизбежен фактор в световния политически процес.

Западът определено трябва да продължи да преговаря с Путин. Изолацията му повишава рисковете, тъй като засилва непредсказуемостта на поведението му. Обаче очакванията за успех на такава линия на действие подценяват редицата индикации за това, че Путин отдавна е престанал да обръща внимание на преговорите, дипломацията и споразуменията. Анексирането на Крим изпрати простото послание, че страните не принадлежат към една и съща правна общност. За Путин преговорите са присъщи на западните му опоненти и са средство те да постигат собствените си цели. Бъдещи преговори, почиващи върху идеята за общ интерес, могат само да удължат процеса и да спечелят време за постигане на разумно разрешение. Те не предлагат дългосрочно решение на кризата.

На второ място, Западът може да засили санкциите срещу Москва до получаване на солидна гаранция за промени в политиката на Русия. Решението за засилване на политиката на санкции почива върху аргумента, че Русия ще се огъне под икономическия натиск и Путин ще отстъпи.

В най-добрия случай санкциите са белязана от двусмисленост политика. Според преценката на ЕС, предприетите досега мерки не са постигнали значителен резултат. Санкциите съсипаха отделни бизнеси, отслабиха икономиката и поставиха Русия в изолация. Една изолирана Русия, обаче, е не по-малко опасна за световния ред. Точно обратното, колкото повече страната е държана настрана от международните комуникации и търговия, толкова по-непредсказуеми са действията й. Несъмнено санкциите оказват силен натиск върху икономическите политики на Путин. В същото време те увличат широки националистически групи в негова подкрепа. Трудно е да се каже коя от тези последици и за какъв период засяга Путин в по-голяма степен.

Характерно за санкциите “срещу Русия” обаче е насочването им към частни лица от групата на така наречените олигарси. Този кръг бизнесмени е руска особеност, която не се среща в Източна Европа, още по-малко в останалата част на западния свят. Тя притежава огромна власт, поддържа се от симбиозата между голямата политика, едрия бизнес, държавните институции и органите за сигурност. Путин играе ролята на президент или кръстник на този кръг. Неправдоподобно е олигархичният кръг на Путин да рухне под санкциите и в резултат да започне да настоява за промени в политиката на Русия спрямо Украйна. Както показва случаят с Михаил Ходорковски, твърде рисковано е олигарх да играе ролята на  политически реформатор; това може да се възприеме като измяна и да бъде наказано.

На трето място трябва да се отчита сценарий, при който Путин успява да установи зона на руско влияние и да възстанови частично позицията на бившия СССР, по-скоро в посока към Кавказ, Централна Азия и Беларус. При подобно развитие Русия би доминирала политически един бъдещи Евразийски съюз. Западните страни, на свой ред, могат да признаят организацията, да подкрепят инициативата и дори да имат желание за развиване на връзки с новия съюз.

Такъв тип блоково споразумение напомня времената на студената война с разделението между Източния и Западния блок. Новата зона на руско влияние ще повтори Източния блок, макар в капиталистическа среда и съответно в нова форма. Въпросът е какви са гаранциите, че като получи това влияние, Русия ще се откаже от плановете си за експанзия? Напомнянето за времената на Съветския съюз и нахлуването в Афганистан прави подобно допускане съмнително. Както и множеството непрекъснати опити на съвременна Русия да коригира граници в западната си периферия.

Що се отнася до широкото политическо признаване и подкрепа за подобен проект, трудността е очевидна. Признаване се прилага по отношение на общност, която вече съществува или е в процес на установяване. Съвсем не е такъв случаят с проекта за Евразийски съюз. Понастоящем той съществува като икономически и търговски съюз, Евразийски икономически съюз. Перспективите за развитието му отвъд това зародишно състояние са нищожни. Например, партньорите в този съюз, Беларус и Казахстан, имат твърде различно виждане за неговото устройство и не бързат да го учредят; понякога те се разграничават от самия проект; друг път се дистанцират, за да се чуе в международна среда, че отстояват независимостта си и пр.

Западът, и в частност ЕС, няма капацитет да създаде подобен съюз, дори и да има убеждение, че той би погълнал част от експанзионистичната енергия на Русия. Европейският съюз може да реши да не се противопоставя на този проект. Той дори може мълчаливо, а постепенно и по-открито, да го подкрепи. Но той не може да го създаде и развие. Разбира се, и тук я има принципната, парадигмалната трудност, че ЕС едва ли може лесно да пожелае да води политика на блокове и съюзи, която би подпомогнала такива имперски проекти. Самият ЕС има характер на децентрирана имперска общност, в която централните институции са гъвкави, постоянно се предоговарят и избягват втвърдяване (както стана съвсем ясно от срива на проекта за Конституционен договор на съюза през 2005 година). Така по самата си природа ЕС е образувание, което много трудно ще развие капацитет за равностойни преговори от времената на алиансовата политика, каквато съществува след Виенския конгрес, в XIX век и до Голямата война, а силно видоизменено и по време на Студената война.

Не само това, но и институционално, в качеството си на организирано политическо тяло ЕС няма капацитет за поддръжка и подпомагане на развитието на нещо подобно на Евразийски съюз, каквато и форма той да приеме. Външната политика на ЕС трябва да е силно централизирана, да има високи нива на външнополитически суверенитет, за да бъде възможна такава подкрепа. Подобно състояние не е мислимо по отношение на ЕС. Напротив, от провала на проекта за Конституция центробежните сили в ЕС се засилват вече цяло десетилетие и дори могат да доведат до разпадане на някои от установените и смятани за трайни вътрешни за него режими, какъвто е Шенген, например.

Дори да бъде създадена такава зона, ще мине много време преди тя да започне да функционира през съответните институции. Не може да се разчита, че нейната съмнителна еволюция ще разреши кризата в Украйна дори в средносрочен план. Освен това, ако възникне силен Евразийски съюз, това ще въведе нови параметри в международната среда. Промените ще бъдат дотолкова сериозни, че ще наложат необходимостта за преосмисляне на важни постановки относно нейната структура. В така променен контекст очакването за единна позиция на ЕС по отношение на един Евразийски съюз става съвсем нереалистично. В подобен контекст дори федерации с централизирана външна политика като САЩ ще се нуждаят от дълъг период за определяне на своя политика към новото образувание.

Според един трети сценарий, в Кремъл може да настъпят промени и на власт да дойде ново правителство. На него ще му бъде нужно много време, докато достигне нивото на стабилност и популярност, каквито Путин има днес. Такава възможност трябва да бъде обмислена сериозно, като се претеглят внимателно всички вероятности, дори само поради факта, че днешното авторитарно управление на Русия пряко зависи от физическото състояние на президента. Разузнавателните и аналитичните центрове по света работят върху такава хипотеза. Вероятността й изглежда нараства от момента на анексията на Крим.

Основният фактор за изпълнение на този сценарий са мощни кръгове в Русия, които са все по-недоволни от курса на Путин. Тези групи нямат общо с рейтингите на президента, по-скоро неговата популярност е възпиращ фактор при планове за смяната му. Сред по-конкретните мотиви за една промяна в Кремъл са санкциите и сривът в цените на петрола. И двете засягат стратегическата група на олигарсите около Путин. Вероятно е тези особени персони на руската политика да смятат, че са понесли тежък и несправедлив удар от страна на Запада. Залозите на президента имат геополитически смисъл, който може би трудно се приема от едри бизнесмени. Руските олигарси извличат богатствата си от Русия, докато в същото време са силно привлечени от Запада, където повечето от тях живеят със семействата си. По всяка вероятност този стратегически кръг ще продължи да понася загуби поради авантюрите на своя бос. В интерес на олигарсите е Русия да има един по-умерен и прагматичен президент, който ще има по-добри отношения със Запада и ще работи за снемане на персоналните санкции.

Внезапна промяна в Кремъл ще предизвика временни сътресения в политиката на Русия. Въпреки това е малко вероятно на власт да бъде издигната личност, драматично различна от настоящия лидер. Поради очевидни причини смяната в ръководството на Съветския съюз, но също и на Русия означава избор на консенсусна, без категоричен профил фигура, а това в историята на подобни смени се е оказвала посредствена фигура. Така става със Сталин, после с Хрушчов, с Брежнев, накрая с подбора на самия Путин. Обикновено след известно време новият лидер усвоява механизмите на властта и при липса на контролни демократични процедури става диктаторски могъщ. Нищо не гарантира, че историята няма да се повтори с наследник на Путин. Тук има висока непредвидимост и какъв ще бъде следващият президент е много трудно да се проумее от известни неща в биографията му. По принцип не трябва да се изключва и възможността Русия на Путин да продължава да съществува неопределено дълго в отсъствие на патрона си. Това е дори доста вероятно, тъй като става дума за чувствителната сфера на геополитическите придобивки. Както показва анексирането на Крим, акции по “възстановяване на руската мощ” или откровено завземане на територии и без исторически позовавания са извор на национална гордост, за каквато Западът след световните войни започна да губи чувствителност.

Четвърти сценарий за дългосрочно решаване на украинската криза е федерализацията. Аргументите в полза на една федерална Украйна изглеждат относително тривиални. При федерална форма на управление, предполага се, страните в конфликта ще бъдат разделени по максимално сигурния за съвременни държавни устройства начин. Те ще упражняват автономно управление върху свои територии. В резултат на разделянето конфликтът в югоизточна Украйна ще заглъхне и страната ще намери начин за трайно преустановяване на гражданската война.

Най-важният момент на федералния проект се съдържа не в това, което той предлага, а по-скоро в онова, кoето остава неизказано и прикрито. Федерализация е евфемизъм, прикриващ практическото разделение на страната и бъдещото анексиране на Източна Украйна от Русия. Със самия термин „федерация“ широко се злоупотребява. И без да се цитират силните версии на федералния договор, каквито са концепцията на Карл Шмит от Учение за конституцията или становището на съдия Съдърланд от Върховния съд на САЩ по делото САЩ срещу Къртис-Райт (1934) за външнополитическия суверенитет, е ясно, че федерацията има център, който упражнява суверенни права върху външната политика и въоръжените сили. Ако тези права не могат да бъдат формулирани и гарантирани, Украинската федерация е съмнителна хипотетична конструкция.

По-нататък, една обединена, но административно децентрализирана Украйна би била междинен вариант, при който конфликтните точки по никакъв начин няма да загубят сила. Тази възможност се спонсорира от ЕС и е залегнала в споразуменията в Минск от септември 2014 година. ЕС я приема, тъй като тя е най-близка до собствените му бюрократични институции за международния процес. При нейното осъществяване единственото, което ще се получи, е частично и временно легитимиране на проруските сили и групи в Източна Украйна. Административната автономия ще дефинира нова стартова линия, от която да започнат операциите за отделяне на Донбас и Луганск. Проруските сепаратисти ще имат повече свобода и признание, които статутът на самоуправлението ще им даде. Но, в крайна сметка, техните основни искания за отделяне и изграждане на независими “народни републики” ще останат встрани от процеса на административна автономизация.

Една завоалирана федерализация би задълбочила несъвършенствата на следвоенния ред и би поставила на изпитание твърдата подкрепа за Вестфалската система през последните 70 години. Не съществува гаранция, че едно споразумение, подобно на Мюнхенското от 1936, ще спре нарастващия имперски апетит. Утре той би могъл да се насочи към уязвими страни на Балканите или към балтийските републики, с техните големи общности рускоговорящо население. В Украйна, която е най-чувствителната зона на тези апетити, федерализацията ще се окаже транзитен период, след който естествената стъпка е отделяне.

Може да се зададе и въпросът, ако все пак федерализацията засяга само отношенията между държавата Украйна в цялост и двете източни области, не би ли се получило структурно уродливо образувание. Федералният договор е договор за устройство на целостта, а не на целостта спрямо две особени провинции, които от даден момент се смятат за изключения. Самата идея за изключителни права на дадена област вече нарушава равновесието и прави федерацията прикриваща нещо друго конституционна конструкция. А може да се отиде и още по-далеч и да се попита обратим ли е подобен федерален договор, дори да приемем, че става дума за конституционен договор. Можем ли да си представим решение на централната власт, с което в някакво неопределено бъдеще, федералният статут на двете области бива променен. Ако си представим обща федерализация на Украйна, подобни промени могат да се очакват, а общата федерализация може да бъде мотивирана, за да се възстанови равновесието по оста център-области, като се установи еднакъв режим за всички бъдещи федерални единици.

Едва ли е възможно статутът на източните области, веднъж определен чрез федерализация, да бъде променян. Но това по-скоро подсказва, че и самите те ще гледат на федералния си статут като на маскирана в празни правни термини независимост. Накрая, ако Украйна реши да провежда нежелана от двете области политика на тяхна територия, вероятността не само те самите, а напълно открито Руската федерация да се намеси на тяхна страна, е много висока, всъщност можем със сигурност да кажем, че тъкмо така ще стане. При такова въображаемо развитие по-ясно се разбира, че федералният статут развързва ръцете на Русия за намеса, която по-трудно ще бъде определена като незаконна. Всъщност най-вероятно е при получаване на федерален статут двете провинции да започнат да сключват различни споразумения с Русия. Това ще породи нова серия конфликти с централната власт в Киев, тъй като тя ще отрича правото на областите да водят самостоятелна външна политика. Те на свой ред няма да се съобразяват. Възможно е да започнат от невинни наглед договори, за да натрупат масив от споразумения. Каквато и форма да вземе този двустранен процес, той ще представлява постепенно меко напускане на украинската държава или най-малкото привличане на Русия във вътрешните й дела. При всички варианти на федерален договор рисковете за нарушения с анексирането на Крим ред само се повишават.

Онова, което представих дотук, са въображаеми възможности за изход от кризата в Украйна, всяка една от тях с известен шанс да се случи в действителност. Самостоятелно, нито една от тях няма да донесе трайно решение на кризата в Украйна, а оттам и на продължаващата дестабилизация на установения след 1945 г. европейския ред. И все пак съществува ли най-благоприятен избор или най-добра комбинация от опции?

Дори ако мирните преговори доведат до споразумение за прекратяване на военните действия, те няма да гарантират мира и стабилността на Украйна. Независимо от тежките щети, които санкциите могат да нанесат на руската икономика, сами по себе си те също не могат да набавят подобна гаранция. В случай че санкциите или някакъв друг фактор доведе до смяна на властта в Кремъл, възможно е да настъпи временна стабилизация, обаче рисковете остават все същите. Ако Путин или неговият наследник започнат да настояват за бързо превръщане на Евразийския съюз в политически, как това би могло да гарантира изтеглянето на руските въоръжения и подкрепа от Украйна и по-голяма въздържаност в бъдеще.

Нека си представим, че Украйна става федерация, Русия има нов президент, санкциите са обезсилили още повече позициите на кръговете, приближени до Путин; Армения, Беларус, Таджикистан, Казахстан, а може би и други са влезли в Евразийския съюз. Такова хипотетично развитие не гарантира, че Русия ще започне да преговаря със Запада по начина, по който западните страни преговарят помежду си. Нещо повече, такава комбинация едва ли гарантира, че Западът ще може да предотврати бъдещ украински казус.

От една страна, Западът, представляван от ЕС, САЩ, Канада, Австралия, трябва да продължи да преговоря така сякаш възможността за въздържане на Русия наистина съществува. И наистина, досега западните лидери се държат по такъв начин, най-вече канцлерът Меркел, след нея и френсият президент Оланд. В противен случай всякакви комуникации с Русия ще се прекратят, което само завишава рисковете от непредвидимо поведение. От друга страна, западният свят трябва да признае пред себе си, че дипломатическата комуникация се е провалила и твърде често прилича на представление, на което нито една от страните не вярва.

Това двойно препятствие характеризира противоречивата структура на сегашната ситуация. Необходимо е да се намери изход от нея, тъй като изглежда тя функционира в омагьосан кръг. Достатъчно е да се спомене само поредицата разговори Меркел-Путин. Безспорно те са необходими, за да поддържат канал на комуникация между страните. Обаче склонността  да се превърнат в безкрайно говорене ги лишава от истинска политическа достоверност. Като че липсва някакво изначално условие казаното да се приема на сериозно и да има трайни значения. Необходими са стратегически мерки, които да дадат известно ниво на увереност, че разговорите с руската страна са разговори с рационален и отговорен равнопоставен партньор. Този вид рационалност не трябва да се свързва лично с президента Путин или неговия олигархичен кръг. По-скоро би следвало да се възприема като схема, в рамките на която мисълта на руския президент ще бъде по необходимост посветена на отговорната комуникация и предсказуемост. Това изглежда засега най-големият проблем.

Текстът е разширен вариант на статия, публикувана в списание The American Interest през юни 2015 г.

 

[1] Под споразумението от Минск са положени подписите на представителите на Русия, Украйна, ОССЕ и самопровъзгласилите се “народни републики” Донецк и Луганск.

 


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -