В. “Труд”, 22.10.2012 г.

Напълно недопустимо е да се правят мемориални конференции в сградата на Ректората. Такава бе реакцията на мнозинството от преподавателите във Философския факултет, който – за нещастие на ректора Иван Илчев – имаше Общо събрание същия ден. Такава бе реакцията и на протестиращите пред залата. Такива бяха и коментарите на граждани в медиите.

Срещу тези позиции се формираха набързо две: едната, разбираемо, на самите организатори, а втората, на по-либерално настроени хора. Тези вторите са по-интересни. Те са дълбоко малцинство, което застъпва позицията, че всеки може да си прави каквито иска конференции, по всяко време и навсякъде. Тъкмо заради тях си заслужава да се помисли по въпроса и да се артикулира някаква позиция.
Преди всичко не става дума за конференция, камо ли научна.

Става дума за мемориално събитие. То се провежда под патронажа на роднините на Людмила Живкова, на тях е дадена думата да откриват, закриват, да се вълнуват. Да гледат тъжно и страшно, пък и да занимават останалите със своите сентименти. Чества се годишнина под формата на нещо, далечно наподобяващо конференция само поради факта, че някакви лица с тлъсти титли са се наредили в списък да се изказват.

Това събитие повдига въпроса дали е редно, или не да се правят мемориални чествания в Софийския университет. Той също води до констатация за размити граници; на което и разчитат организаторите. Но все пак въпросът стои: какви са тези граници? Допустимо ли е да се прави мемориално събитие за Гьобелс или Берия и да се канят наследниците му да я открият и да разкажат как тези лица са мечтали за един по-хубав свят, но са останали неразбрани? В крайна сметка може ли да се прави честване на самия Живков? Та неговата внучка не спря да ни занимава с това колко мил и човечен е бил дядо , как и той не бил разбран, бил жертван и предаден и какво ли не.Същият този ректор, който допуска подобни конференции да се провеждат в Софийския университет, бе много въздържан, когато трябваше да разреши конференция за т.нар. възродителен процес, насилственото преименуване на турското малцинство в България, едно от най-големите изстъпления на късния социализъм. Става дума за несъмнено травматчно събитие, за гигантско политическо престъпление, от което дори и другарите му от Живковия кръг се разграничават.

Разбира се, Людмила Живкова и кръгът около нея трябва да бъдат описвани и изследвани. Така, както трябва да бъде изследван целият социализъм, неговата репресивна природа и престъпните му институции, както и по-късните му мистически превъплъщения, на които Живкова осигуряваше политически патронаж. Но това е процес дълъг и мъчителен, коренно различен от идеята да се продължава съществуването му чрез университетки панихиди, на които близки и опечалени изричат литургични слова в наукообразни формати.
Когато този процес потръгне, ще се види, че не само Людмила Живкова, но и самите организатори на тези чествания са част от продължаващата патология на националмистицизма в периода след 1970-та година.

Що се отнася до самия ректор Иван Илчев, той не си е на мястото преди всичко, защото се е доказал като лош управител на университета. Той не може да управлява тази институция, а и няма визия за университета и неговата роля в ХХI век. Това не е ново за ректор на университета. И щеше да бъде преглътнато, както повечето некадърни управления на всички нива и сектори в България. Но спонтанното му разкриване като политически съпричастен на една болна кауза не бива да му се прощава. Добре е да си ходи. И ако има минимум достойнство, да не чака Философският факултет да го подканя, а да си тръгне сам.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -