В. Дневник, 8 май 2015 г.

Споменаването на г-н Сакскобургготски в богослужения на Българската православна църква като “цар на българите” е обикновена безвкусица. На българското православно отсъствие на елементарен вкус сме свикнали отдавна. Висшите постове в Църквата се заемат от хора, които носят “Ролекси”, возят се на грамадни американски лимузини, които и в САЩ се смятат за кичозни, флиртуват с най-ниските съсловия парвенюта, а дори и с всеобщо известни престъпни персонажи. Това е стилът на Българската православна църква. Доминиращият в публичния свят неин стил днес.

От друга страна самият г-н Сакскобургготски е символ на лоботомията, която бе извършена върху незрялата глава на българския парламентарен режим през 2001 година. Този човек говореше български с накълцана като зелка граматика, демонстрираше великодушието си към ченгета и техните служби, насади омраза към честната демократична публичност, с онова незабравимо “вервайте ми” настояваше, че публичната реч лежи зад него някъде в полетата на плебса и употреби символния си ресурс за доста дребни цели.

И сега изведнъж пак тази Православна църква и пак този Кобургготски…

Изписа се лавина статии против решението на Църквата да го споменава като “цар на българите”. Аргументациите варират от по-груби (повечето, особено на юристи) към елегантни и ерудирани (Калин Янакиев в Портал “Култура”). По този повод бих искал да кажа няколко думи. Не ми е лесно, тъй като нямам никаква мотивация да говоря за този човек и неговата църковна обвързаност, както и обратно, за тази Църква и нейните нелепи политически позиции. Но ще се опитам да погледна сериозно на спора, за кратко, заради експлозията от коментари в медиите.

Църквата споменава “цар на българите”. Срещу този израз се надигна цялата позитивистка правна общност (друга в България няма). Според нея споменаването е противоконституционно, тъй като България е република и така нататък, известни неща. Това, разбира се, не е така. “Цар на българите” би било противоконституционно, ако е израз вътре в езика на конституционно определените власти, органи и отношения между тях, тоест в процедурния език на републиката. Тогава изразът би влязъл в конфликт с конституцията изобщо, по-конкретно с изрази като “република” или “президент”, както и с основни процедури. Но това е невъзможно, няма как във формалния език на републиката изразът “цар на българите” да намери свое място, просто не е възможно, дори официални лица по цял ден да си го повтарят на глас. През 2001 година г-н Огнян Герджиков, председател на Народното събрание, произнесе знаменитото изречение “Доверието на Негово Величество към депутатите в някакъв смисъл стои над закона”. Но и това “споменаване” няма значение, просто е глупаво и говори нещо за автора си. Така че дори в републикански официален контекст да се спомене изразът “цар на българите” това ще е все едно да се споменава “Мечо Пух”, “гнева на Ахила Пелеев” или думите “елфи и орки”. В строгия език на републиката тези изрази външно-физически могат да се изричат, но са лишени от значения, така е устроена държавата. Толкова по тази забавна и плоска страна на въпроса.

Втората страна има отношение към въпроса:

Дали е редно Църквата да “споменава” г-н Сакскобургготски като “цар на българите”? Не е редно, защото е кичозно. Но не е неправилно

Не е неправилно, нито от държавно-правна гледна точка, нито от широко-нормативна, нито от по-свободно взета църковно-правна (казвам свободно, тъй като изключвам някакви специализирани прочити, които не познавам). Аргументът е разчленен и има части.

Преди всичко той твърди, че г-н Кобургготски е загубил царството си през 1946 година и това отменя възможността да бъде наричан “цар на българите”. Тази част на аргумента не е коректна. Монархът може да няма своето царство, това не променя нещата с неговия статус (сан, ранг, титла, каквото и да го наречете). Приемането на републиканска конституция променя формата на държавността, а не титлите на монарсите.

В друга част аргументът срещу “споменаването” се фокусира върху обстоятелството, че г-н Сакскобургготски е бил премиер. Като премиер той се е заклел в републиканската Конституция от 1991 година. С клетвата си той се е отказал от монархията сам, доброволно. Отказвайки се, той престава да бъде “цар” и не е коректно Църквата да го “споменава” с тази висша титла. Този аргумент не е солиден.

Първо, Църквата говори за “цар на българите”, а не за “цар на България” (аргументът е споменат мимоходом и игнориран като несъществен от Калин Янакиев). Това множество “българите” е неопределено и няма съществена връзка с държавността, още по-малко с конкретната й форма днес. “Българите” е абстракция с пред-конституционен символен статус. Дори не е ясен профилът на “българите”, тоест какво включва, какви лица, с какви конкретни емпирични характеристики. (Отделен е въпросът, че и “цар на България” е допустимо по същите причини.)

Второ, “цар на българите” не само е пред-конституционна абстракция, но е твърде далеч дори от относимата към конституцията абстракция “народ”. “Народ” също е аморфно, но все пак има известна структурираност, някакви очертания и образ. “Народ” има тази минимална подреденост, която го прави инстанция/основа на конституционния акт, условие, от което възниква държавна форма. Откъдето и “Ние, Народът…” като основно само-референтно назоваване в конституциите. “Българите”, от своя страна, е напълно неструктурирано множество, от което конституция не може да произтече. Разликата не е емпирична, е в това, че “народът” може да каже “ние”, има този капацитет за само-структуриране.

Трето, ако “царят” е “на българите”, той няма първична обвързаност с никаква конституция. Дори Търновската конституция, която поражда монархия, съдържа двойнственост по отношение на конституционната обвързаност на княза/царя. Тя го “конституира”, поражда фигурата му, от една страна. От друга, обаче, го дефинира по начин, с който фигурата му надхвърля самата конституция. Всички власти действат от негово име, например. Това е базисно противоречие в конституциите на монархическите режими, Търновската включително. (Изходът от него е пълна деполитизация на монарха, както показва Макс Вебер.) По-съществено, обаче, е това, че князът/царят може временно да се обвързва с определен режим, без да е фатално и необратимо свързан с него. Фигурата на монарха се отнася до “българите”, независимо от държавната форма. Ако същият този аргумент се проведе последователно, би трябвало да се твърди, че “царят” не трябва да приема и граждански паспорт. С приемането му той заявява лоялност към републиката и нейния гражданско-политически ред. Подобни зависимости, обаче, не могат да се твърдят, тъй като смесват гражданско-политически и символни редове.

Четвърто, ако се отиде още по-далеч, “българите” в църковното “споменаване” може, подобно на изчезналото царство, да не са действителна в емпиричен смисъл група, множество. Напълно възможно е да се “спомене” от Църквата несъществуващо множество, а царят да бъде “цар на Х”. Това може да е комично, но не би било противоречиво. Не би било и концептуално грешно, а още по-малко би имало отношение към каквато и да е конституция.

Ако, не дай Боже, “българите” се изселят до един, “царят на българите” ще си остане самотен и нещастен

но със своята лелеяна титла “еди-какъв-си на българите”.

Пето, изглежда Църквата ще “споменава” г-н Кобургготски с думите “благочестиваго царя болгарскаго Симеон”. Това е още по-неопределено и неутрално дори от “цар на българите”. Но какво променя формата на въпросното “споменаване”. Църквата има право, не влиза в противоречие нито със своя правна доктрина, нито с гражданско-правното условие на републиката. Проблемът не е в това. Ако изобщо се гледа сериозно на тези комични маневри, трябва да се каже, че

монархичесското достойнство, основният ресурс на един монарх днес, бе напълно разбито от г-н Кобургготски

То бе използвано за политическа кауза от доста нисък порядък. Това падане на достойнство е необратимо, морално необратимо, а не републиканската клетва.

Въпросното църковно “споменаване” повдига въпроса

защо и докога Българската православна църква ще се занимава с откровени глупости?

И докога, занимавайки се с разнообразни глупости, ще кара православните по тези земи да се чувстват и те като глупаци?

Царят-премиер е една от най-уродливите политически фигури в най-новата история на България. Дори да оставим настрана всички негови особености: например конфликта на интереси при влизане във владение на имотите, които сега съдът му взема един по един; старческо-надменната сръдливост пред нормални за демократична публичност въпроси; заобикалянето на демократични практики като избори и множество други процедури; продажбите на ордени на Фердинанд, които не му принадлежат, както не му принадлежат прословутите имоти; и така нататък. Драматизациите около “споменаването” му от Църквата само създават допълнителна тежест, политическа и общо символическа на една обикновена безвкусица.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -