Дилемата с Международния наказателен съд

May 23, 2003 | Comments Off on Дилемата с Международния наказателен съд

Mediapool.bg, 23 Май 2003

Изглежда до края на юни България ще трябва да заяви позицията си по искането на САЩ за двустранно споразумение по въпроса за Международния наказателен съд (МНС). Споразумението би отменило частично обвързаността на България по Римския договор от 1998, в действие от юли 2002 година, по силата на който се създава универсалната институция за наказателно правораздаване. По-конкретно, двустранният договор би прекратил задълженията на България да сътрудничи на МНС, когато се повдигат обвинения към граждани на САЩ.

Правно издържан ли е двустранен договор?

Да, но въпросът не е правен, а политически. България може всеки момент да въведе ограничения върху приетите задължения по Римския договор, или напълно да оттегли от него. Това произтича от характера на международното право, което само условно се нарича “право”, а всъщност е агрегат от разнородни споразумения. Към него можеш да се приобщиш, но можеш и да го напуснеш. Отношението е като клуб със свободно членство, което прави цялата материя крайно двусмислена, ако тя се мисли като “право”.

По-важно в случая е, че самият Договор за МНС предвижда косвено такава възможност в член 98 (1, 2). Според него МНС не може да изисква сътрудничество от дадена държава, ако то ще влезе в противоречие с други международни споразумения, сключени от същата държава с трета страна (в случая това биха били САЩ). Договорът би влязъл в сила, ако третата страна даде съгласието си и приеме юрисдикцията на МНС, но за всеки конкретен случай. Примерно, ако Прокурорът повдигне обвинение срещу Доналд Ръмсфелд и генерал Томи Франкс за военни престъпления срещу Ирак; и се случи така, че двамата обвиняеми са на територията на България; но САЩ има договор, суспендиращ двустранно юрисдикцията на МНС; то България може да поиска специално разрешение от САЩ; и като го получи, да предаде двамата войнолюбци в Хага. Именно клаузите по този член се ползват от САЩ при искането им към Румъния миналата година, и към България, която тогава отклони настояването.

Тук може би е мястото да се подчертае, че преди година нито срещата в Прага бе минала, нито Сенатът на САЩ бе ратифицирал договора за разширение на НАТО с 96 гласа и нула против. В такава ситуация настояването на САЩ да се подпише договор обезсилващ двустранно МНС можеше да се приеме като условие за подкрепата на САЩ за разширяването в Прага, както и при ратификация на Сената. Същевременно, всички държави на ЕС са страни по договора за МНС и особено държат на него.

Тези, които смятат, че вземането на решение в такава ситуация се разбира от само себе си или произтича от просветена любов към либералната идея, се заблуждават. И миналата година, и сега, директни решения с “да” или “не” в тази ситуация биха породили серии от неблагоприятни следствия за страната. По принцип, решенията за триъгълника България-САЩ-МНС са сравними по тежест с решенията за Косово и Ирак. Ако членството на България в (мултилатералния) режим за отбрана и сигурност НАТО зависи от подобно споразумение, кой би поел отговорност за просто, еднозначно и дефинитивно решение?

Защо САЩ са против МНС?

Всеки бинтован в либерални метафори култур-левичар е склонен веднага да отговори с характерната за този персонаж непосредственост: империя, суперсила, арогантност, ястреби, и пр. По-сериозният наблюдател би взел предвид следното: В основата на повечето универсални институционални конструкции, които действат в международната среда към момента, стоят САЩ. Някои, като ООН, макар в криза, действат и днес, други, като Лигата на нациите, са провал още в замисъла си. И в момента, макар външната политика на САЩ да се е отклонила в крайно дясно дори по американски стандарти, идеята за интеграция и мултилатерални режими остава централна.

Що се отнася до наказателно-правни проекти, те също са инициирани главно от САЩ и имат вече един век история. Тя започва от (неуспешните) трибунали след Първата световна война, минава през Нюренберг и Токио, през двата трибунала за Югославия и Руанда. Паралелно с тези институции се развива и корпусът на международни договори с наказателни следствия, в които САЩ също имат водеща роля. Така че, оценката за поведението на САЩ, каквато и да е за момента, ще бъде по-коректна, ако се прави в този контекст.

Предвид тази предистория, може да се предположи, че проблемът на САЩ в случая с МНС не е принципен, а напълно конкретен. Опасението е, че МНС може да действа като наказателен трибунал за американски граждани в непредвидимо големи мащаби. Вероятността това да стане в обозримо бъдеще съвсем не е пренебрежима, поради глобалното проектиране на военна сила, в което САЩ са въвлечени в случаи като Ирак 1991, Сараево 1995, Косово 1999, Афганистан 2001-2002, Ирак 2003. На практика всяка интервенция без съгласие на Съвета за сигурност, каквито са изброените, дава основание за наказателно преследване. Това се отнася и за всяка от четирите категории престъпления по Римския договор, но особено за четвъртата, засега недефинирана категория, “престъпления на агресия”. Например, тъй като МНС е в сила от 2002 година, той не може да разглежда случаят с Косово. Но може да разглежда военната интервенция в Ирак, например. Може да не е много вероятно, но е напълно мислимо, МНС да реши да съди няколко стотин хиляди американски граждани, от президента до редници на фронта. Не само мислимо, но много вероятно е МНС да започне да разглежда случаи с висши американски политици. Такива прецеденти извън МНС има с Кисинджър, Шарон, дори международната организация НАТО. Най-интересен, разбира се, беше случаят с Аугусто Пиночет, тъй като показа, че и без универсална институция на наказателното право държавен глава можеше да влезе в затвора по обвинения, които МНС покрива.

Що за институция е МНС?

Историята на установяването на самия МНС не е дълга, но условие за създаването му е устойчивата еволюция на два типа международни споразумения: от една страна, това е международното хуманитарно право, което е опит да се регулират отношения между страни във военен конфликт, и, от друга, впечатляващото развитие на международно-правната материя, засягаща човешките права и престъпления като геноцид, изтезание, и др. Първата част е развита в серията Женевски конвенции, които датират още от 1864 година и са завършени през 70 години на 20 век. Втората започва главно от Хартата на Нюренберг, 1945. В нея за пръв път се появяват изразите “престъпления срещу човечеството” и “престъпления срещу мира”. Част от Хартата на Нюренберг се пренася в Хартата на ООН, Всеобщата декларация за правата, Конвенцията за геноцида, и т. н. След дълго самостоятелно развитие, двете линии започват да се обвързват една с друга, а МНС е най-амбициозният проект за техния синтез и институционализация.

Има ли принципен проблем с МНС?

Този въпрос е важен, тъй като критиките към МНС съд са много и разнообразни. Повечето критики са от областта на емпиричната политическа наука и теория на международните отношения. Х. Кисинджър, например, в списание Forerign Affaris преди две години, отрече смислеността на МНС на основание, близко до настоящите трудности, които САЩ имат със съда. Той го обяви за институция, в която произволът на съдии със съмнителна легитимност ще води до търсене на наказателна отговорност по непредвидим начин, във всяка мислима посока, и по всеки незначителен повод. Такава власт в ръцете на съдийската колегия е не само недопустима, но и противоестествена, беше заключението му.

Освен този вид атака, има и друго ниво на критика, който повече се интересува от измерението на политическата философия на Европейската модерност. Тя би задала въпроса примерно така: Какъв тип конструкция е постоянната институция на универсалното наказателно правораздаване МНС? Отговорът, даван също често, но в по-академични среди може да се резюмира в три стъпки. Първо, самата идея за универсално наказателно правораздаване е идеализация от много висок ранг, подобна на идеята за висш интелект, висша справедливост, универсална човешка общност, човечество въобще, и т.н. Второ, такива идеи по отношение на политическото имат роля на хоризонти, или регулатори на мисленето за живота на общността; те задават посоки, а не именуват конкретни предмети. Трето, опитът да се въведат в непосредствената практика влиза в противоречие с характера им на идеали и на гранични мисловни конструкти.

Тази критика има и конкретни изражения, тоест не е напълно отвлечена. Само един пример: условието за универсална институция на наказателното право е също толкова универсалната политическа неутрализация на полето, в което тя действа – това в случая е международната, или глобалната среда, независимо каква форма тя ще приеме. Ако в нея се появи разделение, свързано с власт, влияние, сила, и пр., което и на по-всекидневен език наричаме политическо разделение, и ако то засяга институцията, то тя ще блокира. И така става със САЩ и Израел, които поради характера на международното си политическо битие, неизбежно се оттеглят от обвързване с МНС. Но, нека оставим тези критика за академичен спор.

Трябва ли България да подпише двустранен договор?

Простият отговор е “не”. Но сериозният отговор няма как да е толкова директен. Той зависи до голяма степен от това в каква координатна система го задаваме, каква задача всъщност решаваме и, съответно, какви променливи включваме в уравнението: Дали решаваме въпрос по същество, тоест, размишляваме кое е универсално справедливо и кое не? Дали ни интересува бъдещето на международните институционални режими изобщо? Или отчитаме отношенията с другите страни по договора? Или, държавната ни политика е водена от правозащитни идеали? Или става дума за изолирано двустранно отношение?

Параметрите, които интересуват България, обаче, са само три: НАТО, ЕС, и двустранните отношения със САЩ. Нито имаме ресурс да строим глобални институционални режими, нито сме първите призвани да решават как да настъпи световна справедливост. Променливите в това уравнение се свеждат само до бъдещето на интеграцията на страната в международната среда. При свеждането на условията до три, България следва да формулира решението си в пресечната им точка. В тази точка се срещат три конкретни интереса на България – членство в НАТО, членство в ЕС, и здрава трансатлантическа връзка със САЩ.

Какво да прави България в бъдеще?

Независимо от критиките, институцията на МНС е в интерес на страна, която цяло десетилетие граничеше с една от най-абсурдните войни на 20 век, и която има все още национален проблем със състоянието на човешките права. Оценката, обаче, на самия МНС едва ли може да се препоръча като база за вземане на решения във външната политика.

Вместо да взема за изходна точка самия МНС, България трябва да участва в изграждането на общо становище в пресечната точка на трите параметъра – ЕС, САЩ, НАТО. При обща позиция на ЕС, България ще трябва да се придържа към нея; тогава САЩ биха коригирали настояването си. При липса на обща позиция в рамките на ЕС, България трябва да работи за друга обща позиция. Това е случай, в който трябва да се формира решение във и през достатъчно легитимни международни общности, да се играе колективно, а не солово, но не и да се влачи крак в сянката на силните.

Накрая нека споменем, че именно такива критични казуси откриха за България полето на външната политика. До 1999 година, до Косово, България нямаше външна политика въобще. Едва поставена в ситуация да взема трудни решения като Косово, Ирак и Козлодуй, страната се учи какво означава присъствие на международна сцена и как трябва да се държиш там.


Comments

You must be logged in to post a comment.

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -