В. “Дневник”, 20 юни 2004

По отношение на този фундаментален въпрос – евтаназията, депутатите избираха между три възможности: да я разрешат с експлицитен текст, да я забранят също с експлицитен текст или да пропуснат споменаването й в закона за здравето.

Срещу разрешаването имаше много аргументи. Най-сериозният беше незрялост на обществената среда да възприеме, разбере и артикулира този тип екстремна ситуация в жизнения свят на човешкия индивид. Друг аргумент, с който следва да се съгласим, бе настояването, че при ненадеждно, хаотично и силно корумпирано здравеопазване евтаназията ще бъде повод за големи злоупотреби. Това са аргументи срещу разрешаването. Но не са аргументи, които водят до забрана.

Нуждата от експлицитна забрана със специалния текст “На територията на България евтаназия не се практикува” не може да бъде аргументирана. Позоваването на християнската етика, което по други поводи едва ли е правено, не изглежда убедително в българския парламент. Щом обаче едно нормативно решение не може да се аргументира, питаме се какво всъщност стои зад него, каква скрита мотивация, какво в крайна сметка то означава? В случая то е демонстрация за споменатата незрялост на публичната сфера. Със забраната депутатите сякаш казаха косвено, че не са зрели и подготвени да срещнат такъв въпрос. И понеже самите са неподготвени, постулират забрана. Макар че упражняването на законодателна магика – да забраниш непонятното – не решава никакви проблеми. Експлицитната забрана има и парадоксално следствие. Обществото не разбира въпроса за евтаназията и затова я забраняваме. Като я забраним, затваряме въпроса и същото това общество няма да се занимава с нея. Крайният резултат е, че забраняваме опитите за разбиране, като се мотивираме с неразбирането на проблема.

Законодателна мъдрост би било въпросът да не се урежда изобщо. Тогава той щеше да бъде оставен на Наказателния кодекс и на конституцията. Забранителният режим щеше да остане да действа, но въпросът щеше да получи постепенно осветляване през отворени дискусии. Необходимо ли е обаче това? Необходим ли е публичен опит за първо приближаване до разбиране на тази гранична ситуация? Не е ли по-добре, след като може да бъде a priori нормативно отменена, да потъне в безмълвие и тайна?

Темата за евтаназията (в смисъл на асистирано самоубийство) е тема тайна и точно по тази причина не се е вписала в класическата модерна мисъл въпреки нейната либерална ориентация. В традицията, която днес следваме в устройството на публичния си живот, тази тема не може дори да бъде артикулирана и изказана. Пред акта на само-отнемане на човешки живот модерността неизбежно занемява. Като тип културна епоха тя е устроена така, че да не разполага с достатъчно интелектуални сили за вглеждане в такава гранична ситуация. И затова отказва да я мисли другояче освен чисто негативно. Признава се очевидното й случване, наблюдава се като събитие, но по принцип фундаментално е лишена от смисъл. Самоубийството е факт без смисъл. Такъв факт без смисъл е също душевната болест. Такъв факт е и болката. А събития, за които нищо не може да се каже, които са по принцип лишени от смисъл, нямат публична проекция. Те само наглед, по силата на физическата привидност се случват в публичната сфера. Всъщност нямат място в нея. Но това обстоятелство – битие отвъд границите на публичната сфера – вече води към забранителен режим. Забраната обаче не засяга факта, събитието – те нямат отношение към нормите и се случват независимо дали има или няма съответен регламент. Забраната засяга “правото на…”, в случая на посягане над собствения живот както пряко, така и с помощта на друг. Такова право не може да се обоснове, то няма основания. Класическото разсъждение е приблизително следното: Допускането на право да отнема собствения си живот е базирано на разграничение между мен и живота ми. Мога да имам “право” над нещо само ако между мен и нещото има дистанция, разграничение. Но разграничение между мен и сферата на живота ми не може да се направи. Следователно “право на самоубийство” е безпредметна, безсмислена конструкция. Тогава, продължава класическият нормативист – политически философ, конституционен юрист, и пр. – признаването на въпросното “право” би било произволно и неправомерно. Тъй като нормата трябва да има рационален произход, тоест основанията й трябва да могат да се опишат, самоубийството като безсмислено и лишено от разумни основания пребивава в сфера на нормативен произвол. “Нормативен произвол” или “вакуум” означава, че не може да се произведе по обоснован начин изказване от порядъка “това трябва” или “това не трябва” (да се прави), “това може” или “не, не може” (да се прави), “допустимо е” или “не, не е допустимо”. Тук следва един стандартен ход в класическата етика или право. Когато за един акт по принцип не могат да се посочат основания, той е неразумен и затова “правото” да бъде извършен се отхвърля. Щом “правото на самоубиване” не може да се обоснове, такова право няма. Така разделителната линия, границата е – случва се, но не по силата на някакво право. Събитието, актът на извършване, от една страна, и правото на такъв акт остават разделени.

Това разделяне остава в сила и днес, поне три века след като е било разбрано и описано за пръв път. Актът на доброволно активна евтаназия е проблем, за който нормативната мисъл – било теоретична, било законодателна – няма рационално решение, а това означава, че в някакъв смисъл изобщо няма решение. Доколкото днес нормативната мисъл продължава да се развива на същата класическа територия, тя няма да получи закъсняло просветление по въпроса.

Тогава на какво се дължи фактът, че в последните 30-ина години въпросът с евтаназията вълнува все повече западния свят? Защо този въпрос се обсъжда все по-интензивно, след като нормативната мисъл продължава да е поместена в класическа рамка? Защо въпросите за края на живота изместват традиционните за 20 век въпроси за началото му? И къде откриваме България в тези комплицирани и болезнени дебати в Европа и САЩ?

Да започнем в обратен ред: България не я откриваме никъде. Тя предпочита да пребивава в състояние на варварска непросветеност по този критичен въпрос и го демонстрира със законодателния импулс към светкавично въвеждане на забранителни режими. Забрана обаче има и днес в мнозинството либерални демокрации.

“Активно-доброволното подпомогнато самоубийство” е индивидуално и непроницаемо събитие, в което е заключена тайната на една пределна екзистенциална драма. Към събитие с такива характеристики публичността проявява съпротива и склонност да го държи извън пределите си. Причината е, че в събитие от такъв граничен порядък самата логика на публичността колабира (което е и дълбинната причина за отхвърляне на евтаназията в идеализираната класическа публичност). Тъкмо тази уникалност на събитието, неговата, така да се каже отсамност-отвъдност, трябваше да подсети, че решението не може да е просто. Рефлексът към насилствено опростяване в случая ни поставя на въображаемо сигурно място, което е встрани от тези въпроси изобщо; световните дебати не ни засягат пряко; можем да отлагаме въпроса като засега неуместен. Това обаче не отговаря на фактическото състояние на нещата.

Доброволно активната евтаназия е екстремният случай във верига възможни събития, в които може да протече край на живота. Когато тя се разчлени, вижда се, че България отдавна е включена в нея, поради което простата дефинитивна забрана се свежда до отказ от гледане в посока, в която вече се движиш. Веригата включва извънредно тежки състояния. В зависимост от тяхната етическа и правна – нормативна в широк смисъл – проблематичност една примерна скала ги подрежда по следния начин: отказ от лечение, палиативни грижи, оттегляне на животоподдържащи системи, прилагане на терминални успокоителни, асистирано от лекар самоубийство, активна евтаназия, доброволна или недоброволна. Първите състояния са възприети като по-непроблематични. Но асистираното самоубийство и евтаназията в повечето страни са забранени и са обект на извънредно интензивен и болезнен спор. В глобален план либерално-демократичната публичност е драматично раздвоена – по-либералните кръгове смятат тези актове за хуманни, но засега масовото становище в САЩ и Европа е, че става дума за убийство.

Самото стъпване в територията, очертана от тази скала, вече е епохално обръщане на перспективата и промяна в начина, по който се е разбирала мисията на медицината, на лекуването и отношението към болния и болестта. Общото между всички състояния е отказът от борбата с болестта и от безусловно валидната цел на медицината да се стреми към излекуване. По същество това е ограничаване, или самоограничаване, на медицината и ревизия в сърцевината на Хипократовата клетва, засягаща основния дълг към болния. България развива регламентирано смятаните за по-безпроблемни практики, най-вече палиативните грижи и изграждането на хосписи. Извън всякакви регламенти обаче решение за прекъсване на живота на терминално болни в тежка фаза е непрекъсната и неизбежна практика. И не, разбира се, само в България, а в цял свят (един от аргументите на привържениците на евтаназията във Великобритания например е приблизителното изчисление, че тя се практикува по неизбежност около 100 000 пъти в година!). Прекъсвайки публичното говорене по цялата скала състояния и практики, България на първо място отказва да си даде сметка какво и без това вече прави, в какъв нов цикъл на отношение към края на живота е навлязла, какви ограничения поставя върху медицината в нейната вродена амбиция да трансформира човешкия индивид в научен обект и пр. Тези въпроси са неограничен брой, но за тях не се говори и пак няма да се проговори открито.

Същественото обръщане в перспективата засяга основния обект – цел на всяка медицина, и тъкмо по тази причина това обръщане е основополагащо. Традиционно, в духа на Хипократовия завет медицината дефинира целите си по оста здраве – болест, и изключва други фактори. Днес обаче неограниченото разгръщане на медицината по такава ос се поставя под въпрос. Едва вследствие на критическо питане и преосмисляне в тази посока започва разпространението на някои от изброените практики. Например в основата на палиативните грижи и идеята за хосписното движение лежи отношение към болката (а не към болестта), чувствителност към преживяванията на болния и човешкото му достойнство. Тази чувствителност е нова и едва в наше време получава публично признание и легитимност. Над определен праг на повишаването й тя ще бъде инкорпорирана в медицинската етика, а оттам и в медицинските практики. Тази трансформация бавно и мъчително протича. В нея обаче фундаменталният въпрос е въпросът за евтаназията. Той е граничен, отвежда към пределно събитие и оттам дефинира посоката. Погледнато в този по-широк контекст на хуманизацията на медицината, насилственото му затваряне, преди още да бъде поставен, остава напълно необяснимо.

Това не е прецедент: ние така и не разбираме например какво точно сме направили, отменяйки смъртното наказание, освен че следваме паневропейската практика. Да сме чули накъде в публична дискусия запитване по същество? Например питане от порядъка дали самият израз смъртно наказание няма съмнителен дълбинен синтаксис, дали двете думи в него не са произволно съчетани. Аналогията с въпроса за евтаназията е показателна, защото и в двата случая западноевропейската публичност извървява път, нейната нормативна мисъл прави усилие, извършва определена работа, преди да стигне до сериозното решение. Но след като тази история на публичността тече някъде там, ние тук можем да изчакаме резултатите.


Comments

Name (required)

Email (required)

Website

Speak your mind

Copyright © 2012 - Risk Monitor -