Разходка покрай кукувичето гнездо
January 14, 2011 | Comments Off on Разходка покрай кукувичето гнездо
В. “Култура”, Брой 1 (2619), 14 януари 2011
По повод „Полет над кукувиче гнездо”, постановка на Александър Морфов в Народния театър „Иван Вазов”.
Това събитие е втората постановка в поредицата на Фондация Америка за България за съвременен американски театър, както беше “Ангели в Америка”. Несъмнено: съществен момент от новия сезон.
Представлението е извънредно амбициозно, в някакъв смисъл монументално. Продължава близо четири часа. За сведение: филмът на Форман (1975) е 2 часа и 10 минути. Знаейки това, от самото начало се питах: какво ли има да става в това протяжно време? Усещането е, че става следното: изпълнява се сцена по сцена, бих казал, дума по дума и жест по жест романът на Кен Киси. Разкрасено и разнообразено в детайли, които имат разводняващ ефект. Не си спомням да съм гледал гостуващ руски театър, но така си го представям: подробен, реалистичен, психологичен, хуманистичен, с множество малки драми, с умерено, боязливо, но пък бъбриво четене на оригинала. Много не американско. Чеховска редакция в отсъствието на Чехов.
За всеки, гледал филма, сянката на Форман тежко тежи. Неизбежно е, след него поставянето на “Полета” става нелеко изпитание: не можеш да го заобиколиш, камо ли да се правиш, че го няма, просто той не допуска това. Наскоро гледах филм на Карлос Саура, “Казанова”. Не е лош филм, напротив. Но, макар по друг начин, пак усещане за силна зависимост: толкова много от “Амадеус”, че се чудиш какво гледаш, Саура или много талантлива курсова работа за Форман.
И така, вече подсказаното: постановката се е доверила на романа, придържа се към него и не прави видим опит да се отклони. Отвъд някои по-специфични решения, има буквалистки стремеж към целостта на оригинала. Разгърната е повече в предаване на общата атмосфера на “гнездото”, както си го представя режисьорът, в обработка на детайлите и въвеждане на скромен брой допълнителни елементи.
А по-общо: какво е “гнездото”? Що за свят е това? Как се организира на първо място? Кое го поддържа устойчив в този му вид? Как може да се разгради? Може ли? Или трябва да се взриви? Как се упражнява тази неимоверна и абсурдна власт? Как е конституирана през онова, което наглед й е подчинено, съгласието на пациентите? Показателен ли е казусът с лудницата за големи социални процеси в XX век? И още сто въпроса, които тази невероятна книга успява да събере в един… всичко това е разработвано по един разсеян начин и разпиляно в подробности по сцената, на моменти като навалица и суетня на арабски пазар. Именно поради буквалисткото доверяване в многообразието на романа. Но това многообразие подвежда, то е привидно. Особеното на книгата, а и на филма – може би най-вече на филма – е, че не са допуснали този комплекс въпроси да застане пред тях като безкраен списък, а са намерили синтетичната форма, в която им отговарят наведнъж. Тази магия на последващите синтези е единствена върховна отговорност на всеки автор и режисьор. Е, това не е станало тук, адаптацията е повече изброяване на разни неща, хора, истории, конфликти, обрати, драми и пр., събрани – но едвам побрани – в една емпирична съвкупност през наблюдението над деградиралата институция. Всъщност, при тази скрупульозност, четирите часа изглеждат пестеливо решение, не е ясно какво би ги спряло да набъбнат двойно.
Очевидно Александър Морфов намира основание днес, половин век след появата на “Полет…” (1959-1962) и първата му постановка на Бродуей (1963), да остави постановката си, прилепнала до оригинала. Аз мисля, че подобно основание е силно преувеличено. А изградена върху него сценична адаптация би могла да се осъществи преди десет, двайсет или трийсет години – с вариации в по-конкретни режисьорски решения. То дава на постановката определена ориентация и тя е доста проблематична. По този почтен, усреднен начин може успешно да се постави Павел Вежинов, примерно “Нощем с белите коне”. Тогава малкото модернизирани елементи дори ще стоят като авангард. Но защо “Полет…”? След като от десетилетия, благодарение на филма, е ясно, че “Полет” не може да се мисли като реалистична история с някакъв подтекст, а че всичко там е открито и брутално. Филмът е тук и той е като императив – изисква образът на полудялата лудница да се радикализира още повече, в някоя от многото си посоки, дори без значение коя.
Някъде, ако не се лъжа в интервю, режисьорът казва, че светът се е превърнал в лудница; и разсъждава в тази посока по повод постановката. Не знам дали така мисли, а и важно е какво виждаме на сцената, независимо какво мисли режисьорът, че трябва да виждаме там. Но вземам повод от тази фраза, тъй като е показателна именно за посоката, в която е развита постановката. Подобно твърдение е подвеждащо, да не кажа объркано, въпреки привидната си тривиалност. В него лудницата се предполага като ясен образ, ситуация, структура и върху това се строи и евристичната метафора за света като лудница. Нещо подобно сякаш става на сцената: един социум е заприличал на лудница, има такава обща конотация. Всъщност, мистерията на “Полет..” е разположена в обратната перспектива. Мистерията е в самия факт на лудницата, а не че нещо прилича на нея. И нетривиалната задача за всеки, който се насочи към лудницата, е да проумее феноменът на тази изключителна социална конструкция. Не да си представя нещо друго (пък било и “светът”) като нея, а да развърже освобождаващите въпроси за смисъла и характера на тази омагьосана социалност. Как тя е възможна? Какво говори за цялата европейска модерност, която систематически я отглежда и усъвършенства? Как се развива до равнището на индустрия за изключване? Как, в по-дълбока перспектива, може да доведе и до максималния исторически ексцес, Холокоста? И къде, разбира се, в тези равнища на разгъване – от невинното наглед допускане, че има “болести на душата”, през идеята за лекуването им в специални заведения, до проектите за промишлена екстерминация на човешки същества, е поместен образът на лудницата на Кен Киси. А той заема особено място в този епохален сюжет на европейската модерност.
Ето груба социологическа скица на този план и това място:
“Полет над кукувиче гнездо” е висока класика на XX век, но и необичайна за времето си атака над психиатрията като институция, подобна на други разрастващи се автономни бюрокрации на националната държава. Един пример от романа може да поясни какво по-точно е обект на атака. През 50-те години на миналия век в големите психиатрии се практикува фронтална лоботомия, хора с умствени увреждания биват подлагани на операции, мозъците им се обрязват, за да се прекъснат връзки с предполагаемото гнездо на лудостта (вж. “Killing Cures”, NYRB, 11/08/2005, а защо не и “Shutter Island”, последния филм на Скорсезе). Всичко това става в цивилизования западен свят две десетилетия след Аушвиц II-Биркенау (известен като Vernichtungslager), в който д-р Менгеле упражнява таланта си. Доверието към психиатричната машина е все още много високо. Рядко се задават въпроси за нейната дълбоко извратено-репресивна природа, не е популярно повдигането на фукоянския въпрос как така една по идея лечебна функция се е организирала като политическа институция. През следващите десетилетия подобни налудно-престъпни интервенции постепенно отпадат. Започва и цялостно разграждане на голямата психиатрия, което обръща три-четири вековна мрачна европейска традиция. В западния свят днес принципно е отречен този модел, който я прави всъщност изолатор за хора, затвор, кланица. Тя се запазва до късните години на XX век в Съветския съюз, където тъкмо перверзните функции по обслужване на сигурността са безспорно доминиращи. Този полувековен, особено интересен сюжет на разглобяване на психиатрията съвсем не е завършен, но е силно ускорен в последните 20 години. Да използваш психиатричната клиника като метафора на власт и доминация е авангардно около 1960-те години, но днес то не е никакво откритие. Особено след монументалните интелектуални прозрения на Фуко.
Пиесата в тази си адаптация е подминала напълно този момент. Вероятно разчита, доста основателно, че българският зрител е непосветен, не го интересуват тези неща с лудниците или ги смята за ирелевантни към събитието на сцената. От страната на сценичната адаптация може да се изкаже същото възражение: това няма значение, не е работа на режисьора да отчита външни на постановката социални развития. Е, не е много сериозно, но нека е така…
Но така ли е всъщност? В самата пиеса? Няма как да е така, защото най-същественият образ в “Полет…” е именно кукувичето гнездо, психиатрията. Дори романът, който, разбираемо, удържа разнообразие и многозначност, е развил именно света на психиатрията като основа на цялата пиеса. Бъдещите прочити могат да потеглят в различни посоки, поставяйки акцент върху някое измерение. Например, въпреки относителната му балансираност, във филма на Форман (1975) психиатрията е видяна и развита като абсурдно място на властта и механизъм за социален контрол чрез анихилация на човешкото жизнено време. И, подчинена на тази първична задача, се е укрепила като институция на социалната дисциплина. А под претекста за овладяване на ментални отклонения, всъщност обгрижва тяхното траене, върху което е опряно съществуването й. Една идея за помощ и лечение е присвоена и употребена в политиките за сигурност. Те пък имат склонност към експанзия и не познават граници. Нищо в тях самите не може да ги спре да погълнат света и да го организират според извратения си възглед за социален ред и сигурност. Експанзията е толкова мощна, че днес създалото се в течение на три века положение се смята за естествено и не се подлага на съмнения. И – в това е величието на тези две произведения – през тях подобни втвърдени очевидности се взривяват, грандиозната повърхност на психиатрията започва да се чупи и трещи, нейната иманентна бутафорност не може да бъде прикривана повече. Рационалната социална критика може да се вдъхнови от тях и да ги следва. Тъкмо по тази причина те са радикално депсихологизирани и трябва да се мислят така.
Всеки, разбира се, е свободен да разбира каквото си иска и както си иска. Но който не разбира това, не знам какво точно разбира.
Александър Морфов го е разбрал така, че е оставил пиесата да потегли напоително в множество посоки, сякаш да запази първоначалната си многозначност. Той не развива една от възможните линии, не радикализира един от съществените аспекти и съвсем не пожелава да направи реконструкция на оригиналния текст от по-съвременна гледна точка. Посоката на адаптацията условно ще нарека хуманистична: една хуманистична визия, която се чувства комфортно в близост до литературния оригинал, без да поема риска на отговорната концептуализация. Този избор е старомоден, 4-те часа продължителност на спектакъла се коренят в него, той дори ги прави неизбежни. В една хуманизация се удържат и поддържат множеството страни на “човешкото” – от власт без сантимент до сантимент без власт, от хора без институции до институции без хора, политика, любов, конфликти, драми и други фактични неща. И, разбира се, порядъчната доза психология, която по силата на няколко века традиция след Ренесанса характеризира “човешкото”, тъй като в нея се привижда автентичната форма на екзистенциалното.
Следствията от този избор за сценична адаптация ми изглеждат така:
Актьорите. Макмърфи (Деян Донков) е изигран зле, по израза на моя близка – “като физкултурник”. В тази гимнастическа интерпретация Макмърфи ръкомаха, вдига шум, търчи невнятно насам натам, много телесно, много физически ексцесно, много в стила на комедийните шоута по телевизиите, които несъзнато, по инерция разработват образа на мутрата в родния социален контекст. И очевидно не си дава сметка за какво точно е там, изглежда не му е обяснено добре.
Не е добре развит конфликтът между сестра Речид (Рени Врангова) и Макмърфи. В двете класики прочутата сестра е персонификация на нещо извън нея, функционална фигура – на освободената възможност перверзно-самоцелно упражняваната власт да се отдели дори от контрола на самата психиатрична експертиза, която по идея лежи в основата на лекуването. Дори да погълне самата психиатрия, в която е институционализирана. Затова директорът на болницата, д-р Спайви (Валентин Ганев), става жалка фигура, която главната сестра успява да доведе до положението на пациентите. В постановката тя е насилствено хуманизирана, отнета й е тази функционална абстрактност, така да се каже, превърната е в човек с характер. Оттук и конфликтът с Макмърфи става леко гладиаторски. Те мерят сили, всеки положен в собствената си психофигура. Сама по себе си, Рени Врангова ми изглежда много добре, но това хуманоидно изместване на образа тежи над изпълнението й.
Иван Бърнев играе изключително, може да бъде изнесен в моноспектакъл и да си играе сам. Много добри са и други мъжки роли.
Друг особен елемент е хореографията на Мила Искренова. С нея е злоупотребено. Сама по себе си може би е остроумна. Но в какъв идеен/концептуален контакт влиза с цялата постановка, не е много ясно. Затова някакъв иначе забавен детайл – в дъното на сцената пациент си играе танцувално с усмирителна риза и върти безкрайните й ръкави като водорасло – стои чудновато и предизвиква леко недоумение дали не тренира за състезание по т. нар. художествена гимнастика. Освобождаващата оргия накрая също е побългарена по познат на телевизионния зрител начин. Освен това е утежнена допълнително от слаба игра на актриси.
Въпреки всичко, което казвам тук, и дори да го знаех предварително, аз бих отделил тези четири часа, за да гледам тази постановка. Както се вижда, за този текст отделих горе-долу същото време. “Полет” е знакова творба за цяла епоха. Просто е жалко, че е оставена да се търкаля центробежно в детайлите си.
Comments
You must be logged in to post a comment.