Кризата на парламентарната демокрация
June 28, 2001 | Comments Off on Кризата на парламентарната демокрация
В България няма парламентарна криза, но има криза на парламентаризма и парламентарната демокрация. Ако това тежко твърдение е дори относително вярно, работа на сериозния и интелигентен политически анализ е да навлезе в по-широка дискусия за параметрите на кризата и перспективите пред политическата ни система. Тук ще констатираме симптоматиката, която ни води към такава диагноза.
Нека запитаме така: Независимо от легалността на изборите и процедурата легитимен ли е вотът, който изведе “Национално движение Симеон Втори” до границата на абсолютното мнозинство. На същия въпрос в нощта след изборите Иван Костов отговори така: “Глас народен – глас божи!” Това уравнение не ни казва много. Но неговата несъмненост е добър пример за нуждата днес да прибягваме към термини като политическа теология, вместо да разчитаме на обичайната оперативна политология.
Ситуации като “случилото се” у нас – защото не знам какво е най-подходящото название за настоящата ситуация – изтласкват на преден план серии от подобни безвъпросни идентификации, над които се строи парламентарната демокрация. Ние обаче питаме по-настоятелно за легитимността и заявяваме интереса си към поне една степен по-съдържателно обяснение от напълно
Празното тъждество за Бога и народа
Вотът е легитимен в смисъл на легален. Доколкото в демократични условия действа предпоставката за изборна процедура и власт на мнозинството, тази формализация прави вота легитимен, тоест по дефиниция легалното е легитимно. С този отговор обаче само се въртим в кръг, защото всичко, до което привидно стигаме като извод, вече е било предпоставено в базовата идентификация на демокрацията: цялата власт произтича и принадлежи на народа. Затова нека направим още една стъпка в търсене на съдържателен, а не празен тавтологичен отговор.
“Късномодерната”, тоест развита силно в ХХ век, особено през втората му половина, идея за политическа легитимност не се свежда до процедури и правила, още по-малко до числовите отношения при избори. Свеждането до избори води по израза на някои автори до оформяне на нелиберална демокрация, в която проблемът за легитимацията по същество остава нерешен. Ето по-конкретните черти на резултата от настоящата изборна ситуация в перспективата на това първо усъмняване. Първо, характерна черта на вота за движението е неговата публично-дискурсивна празнота. Вотът е внезапно натрупан в непроверена в дебат демократична изневиделица. Взета сама по себе си, независимо от други особености, например независимо от апела на царя за нов морал и почтеност, тази черта на самата изборна ситуация е особено показателна за политическата епоха, в която по същество се оказваме, когато
Народният вот има поведение на тайфун
В късномодерна ситуация на преден план трябва да бъде изнесен въпросът с публичната сфера и гражданско-политическата дискурсивност. Именно в публична сфера се генерират, доказват, състезават, налагат, и т.н. програмните намерения като политически, тоест не просто красиво изписани текстове, а проекти за управление на условията на живот на националната общност. Ако проблемът за легитимация на царското движение и мощният народен вот за него се постави в тази перспектива, получаваме веднага нетривиален отговор. Ясно е, че народно движение, формирано за два месеца, страда от сериозен дефицит на легитимация, тоест проверена в публичната дискурсивна среда политическа валидност. Тъкмо този дефицит е първият симптом за криза на парламентарната демокрация у нас.
Второ, народният вот не легитимира политически субект, макар от легалистка гледна точка да е тъкмо така. Онова, което протича на повърхността, е нормална процедура, свободни и демократични избори, победа на една сила. Другото, което обаче протича под повърхността, е мощна легитимационна връзка между цар и народ, която е фундамент на целия останал процес, включително и на изборната процедура и резултата. Върху тази непосредствена връзка се надстройва една форма, изборите, които в условия на парламентарна демокрация следва да бъдат първичен акт. Но тук съотношението е обърнато, обърната е и цялата логика на представителната демокрация. Легитимиращата инстанция пак, разбира се, под повърхността, в дълбина, е предпроцедурната, предизбирателна и напълно непосредствена връзка на цар и народ. Тази връзка
Обръща наопаки
цялата система на представителство, защото народът има пряко отношение само към уникалната персона на монарха, не към хората от неговото движение. Отношението на граждани към депутати изобщо отсъства, има отношение на народ към депутати, но то се надгражда вторично над отношението на народ към монарх. Независимо от личните им мотиви, представи и намерения, те стават “на Негово величество представители”. С други думи, народ и цар се припознават като първично свързани, народът конституира царя като суверен в класически хобсиански смисъл, а оттам депутатите стават представители на монарха като вече станал действителен суверен, а не по смисъла, който лежи зад конституционния текст.
Трето, народният вот за движението не е вот за структурна реалност, каквито са партиите и коалициите в европейската модерност. Името движение точно съответства на новия субект: той не само не е стабилна партийна структура, но нещо повече – представя се и всъщност е процес, реалност в движение и развитие. Разбира се, в окото на демократическата стихия стои неподвижният двигател на движението, монархът, както и гаранциите, които той може персонално да носи. Но това не променя факта, че се гласува за подвижна реалност, която няма структурна определеност в степента, необходима и характерна за условията на действие на парламентарната демокрация. Именно този вот, насочен към безсубектна, процесуална действителност, каквато е движението, е демонстрация на излизането отвъд рамката-норма на парламентарния режим. Обстоятелството, че целият сюжет се разгръща в пространството на
Парламентарната сценография
само подсилва съмненията в капацитета на българската парламентарна демокрация.
Четвърто, подозренията за криза на цялата система на парламентарно представителство стават още по-основателни предвид следизборното поведение на организационно структурираните политическите субекти, партии и коалиции. Преди всичко никой не се заявява ясно и от-крито като опозиция, която в това си качество има също парламентарни задачи и програма за изпълнение. Това е изключително странно, защото при предварително разиграване на сценарии следва да се дефинира категорично при какви резултати и условия една сила става опозиционна. За момента такива знаци не се подават. Дори повече, всички сили трескаво обмислят възможността да си набавят позитивна идентификационна характеристика чрез и в съотношение с победителя. Но търсенето на подобно алиби независимо от специфичния мотив е търсене на алиби от самата рамка на парламентарния режим. Само ако този режим на представителност бъде игнориран, всеки може да се окаже
В царството на победителите
едни в центъра, други в пограничните региони. Тук трябва да бъде изключен само НИС на СДС, но не СДС изобщо, тъй като особено представителни за цялата СДС-политическа линия хора също се проектират като коалирани с победителя.
Пето, за никого няма съмнение, включително и за движението, че новата формация предстои да се легитимира като парламентарно валиден политически субект отвъд процедурната абстракция “избори”. Тази ситуация не е нова за България, напротив, повтаря се и следва да я познаваме добре. Така беше и през 1997 г., когато гражданите (но не народът) инсталираха ОДС на власт. Без протестите СДС на Иван Костов щеше да бъде готов за нормална победна кампания около година по-късно. Веднъж оказали се в парламента, ОДС трябваше не просто да доказват даденото им доверие, а тепърва да го спечелят; в някакъв смисъл да довършат неслучилата се изборна кампания. Тогава те не разбраха тази особеност и на последните избори тя им бе обяснена по ослепителен начин със съответните нагледни помагала. В подобна ситуация днес е движението. Но, има разлики, които пак са симптом за криза на парламентаризма. Народният вот въвежда в парламента група от 120 души, чиято базова идентификация е както физически, така и според съществената си дефиниция извън парламента; така че групата тепърва се очаква да формира парламентарен профил. В този смисъл народният вот, който я въвежда в парламента, действа сляпо хазартно и не е ясно дали всъщност е изобщо вот, който визира парламента, нищо че поводът са парламентарните избори.
Ето и една обобщаваща теза: цялото тайнство на царя е в това, че към него естествено, по силата на монархическия тип легитимация, се насочват очаквания, на които никой простосмъртен не може да отговори. Същевременно обаче смисълът на монархическия институт е да приютява и успокоява именно невъзможни очаквания, при това без да се разпадне. Монархът е институция, дарена със свръхестествената гравитация да поглъща очакванията за невъзможното. Тъкмо затова следва да стои отвъд политическата сфера, която е подчинена на фундаменталното условие на времето, темпоралността. Днешна България произвежда такива очаквания, но не разполага с механизми и институции, които да ги поемат. Това противоречие, а не феноменът Симеон Втори, чака разрешението си, без което кризата на доверие ще бъде постоянна. А именно всеобщата криза на доверие е основата на кризата на парламентаризма у нас.
Comments
You must be logged in to post a comment.