“Макбет” на теди Москов
January 8, 2013 | Comments Off on “Макбет” на теди Москов
Постановката е развита върху една хипербола, остроумна, но и основателна: “Макбет” е видяна изцяло като оргия на орисниците. Празникът на вещиците е безкраен, те нямат насита.
Тази версия е много забавна и е чудесно изпълнена. Основание за интерпретация, която залага на пълна доминация, произвол и безчинства на вещиците, се съдържа в една неопределеност или мистерия в самия текст на трагедията. Но в традиционни – “сериозни” – постановки на пиесата тя остава извън фокус поради своя твърде авангарден, всъщност абсурдистки уклон.
Според текста на пиесата орисниците казват какво е писано да става. Те не влизат в подробности, казват само, че Макбет ще бъде крал. Пророчеството е мъгляво. То обаче поразява Макбет. Объркването му се засилва, когато става тан, тоест сбъдва се първата чат от вещерската дума.
Тук се отваря мистерията на пиесата, върху която с характерната си абсурдистка ирония се е замислил режисьорът: как именно Макбет си набавя мотивация, така че да “се случи” не друго, а самото пророчество. Мотивация му липсва, той е не просто слаб и бевзволеви, а е тотално безполезен индивид, мухльо, за нищо не става. На него не може да се разчита да свърши дори онова, което съдбата е определила като неизбежно.
Това обстоятелство въвежда лейди Макбет в пословичната й роля. На първо място тя се заема да обяснява на Макбет какво мисли, вижда, чува самият той. А той, основателно в някаква степен, се чуди дали е казал или е по-скоро чул какво предстои да става. Ако е чул, може да остане страничен свидетел на собствената си орис да бъде владетел. Но ако е казал, то неговият собствен вътрешен глас е изрекъл думата, тоест колкото го е казал, толкова е и пожелал, или казал го е, защото всъщност го желае. В това различие на писано и пожелано е разпънат Макбет. (Това е условно различие, всъщност дали си чул или казал може да бъде едно и също, тъй като чуваш каквото искаш да чуеш, точно както и казваш, каквото искаш, и двете са волеви актове.)
Лейди Макбет решава колебанието, като му дава да разбере, че е “казал”, а не “чул”. (Макар че това е подтекст, не се изговаря в тази форма.) И превежда мъжа си през мъглявината, в която е заседнал, за да извърши той предреченото. Но щом притежава това фатално знание, лейди Макбет става една от орисниците – тази, която, освен че изрича пророчество, се грижи за сбъдването му. В по-съвременен политически смисъл лейди Макбет е действителната вещица.
В този деликатен момент е тайната, кодът на трагедията. Но той е и потенциално много забавен, до абсурд: ако орисниците трябва сами да се погрижат да стане това, което sub specie аeternitaтis са видели и съобщили като неизбежно какви орисници са те и каква орис има изобщо тук. Ако ще трябва сами да го направят, те в самия този акт по изпълнение се разграждат като носители на съобщенията на неизбежната съдба. Върху тази забавна страна – че орисниците запретват ръкави, за да не се провали пророческата им дума – Теди Москов е развил цялата оргия, тя е празник на вещерското, което хем вещае, хем прави, и така играе, празнува и се забавлява.
Спекатълът има чудесна сценография (Владо Шишков), един от най-хубавите в пиесите на Теди Москов, които съм гледал. Всичко е в червено, както си му е редът в “Макбет”, нали се лее кръв непрекъснато. Костюмите на Свила Величкова са, както винаги, забележителни. Триото на вещиците (в изпълнение на Станка Калчева, Лилия Гелева, Ярослава Павлова) е чудесно изпълнено и адски смешно. Станка Калчева играе и обединените в обща фигура лейди Макбет и главната орисница. Малин Кръстев е много убедителен като крайно неубедителния Макбет. Изобщо спектакълът е прекрасно изпълнен.
Все пак за мен ядрото на цялата пиеса е във въпроса: е, добре, писано е да стане, ама като самият Макбет е пълен лигльо и за нищо не става, тогава който е изрекъл прокобите, да дойде и да си свърши работата, ако обича.
Гледайте го, не е ясно колко ще се задържи; по неясни за мен причини може и да не успее.
Comments
You must be logged in to post a comment.