Неизбежна бъркотия
July 7, 2011 | Comments Off on Неизбежна бъркотия
Артистична внучка на Нина Ричи на име Арлет Ричи се вдъхновява от романа “Вълните” на Вирджиния Улф (1937 г.) и му прави доста свободна театрална версия. В резултат литературната основа е разградена, но театрална постановка не се е получила.
Заслужава да се види като пример колко лесно се злоупотребява с добра литература. До 25-ата минута спектакълът пребивава в някаква неясна въртелива разгрявка. В устойчив ритъм се произнасят извънредно претенциозни и понякога тежко клиширани фрази, всеки две-три минути. След поносимите 1,15 минути си изпълнен с любопитството защо всичко това е качено на сцена.
В постановката е привлечена елитна група актьори, с която би бил доволен всеки режисьор. Тази група се държи доста странно. Снежина Петрова (Сюзън) играе вяла и разсеяна еклектика от други свои роли. Рени Врангова (Джини) разиграва пренапрегната поза, великолепна за детско кукленско предаване по ефирна телевизии. Мария Каварджикова (Рода) тича насам-натам, вдъхновена и невнятна като младогвардейка.
Мъжете са в по-добра кондиция, особено Ивайло Герасков, но и там се стеле някаква предвзетост и изсиленост, особено в нехайните първи 25 минути. Трябва да се похвали минималистичната и умна сценография на Чавдар Гюзелев.
Какво е станало? От една страна, това са сериозни актриси, от друга, те видимо следват зададени от режисьорката кодове. Станало е това, че адаптацията е погрешна до границите на нелепото. Оттам и бъркотията с актьорите е неизбежна. Цялостното усещане е за игра в неизвестност и неопределеност, някакво лутане в тежката литература на оригинала.
“Вълните” е класика на модернизма между двете войни. В определен ден приятели от детинство, сега на петдесет, се събират в къща край морето. Усещането е, че се виждат за последен път, но вероятно така е и всяка друга година. В този роман нищо не става. Героите са сведени до гласове. Гласовете произнасят монолози. Монолозите се редуват, но не изграждат диалог. Говори се, но не се разговаря. Денят минава така, слънцето залязва, накрая единият от шестимата произнася думите “О, смърт”.
Под тази повърхност се разгръща игра на гледни точки, на гласове и огледала. Всяка вижда останалите, говори за тях, през тях. Изначалната свързаност в тази група се е разпаднала. Сега приятелите се наблюдават, един друг и всеки себе си, бродят в различни времена и места. Претоварени са от минало и не е ясно дали и доколко не продължават да живеят в него.
Този момент се е оказал труден. Арлет Ричи не се е справила не толкова с “оперативната” режисура, а с превода на една авангардна творба в стил Джойс и Пруст на сцена. И е допуснала една генерална подмяна – изтеглила е постановката в посоката, от която Вирджиния Улф се отдалечава. Към една реалистична картина, модернизирана със странности в речта. Оттук и основна опора на пиесата са станали предвзетите фрази и афоризми.
Всеки герой периодично изрича някакъв хиперанекдот, който му стои външно и неорганично. Връщането на този флуиден текст към една частично реалистка версия, гарнирано с елементи на приповдигната реторика, не е сериозен проект за сценичен превод.
Comments
You must be logged in to post a comment.